– Мамо, нека опиташ да живееш със своята пенсия?! – гласът на Лариса звучеше остро и високо, заглушавайки шума на врящата вода в чайника.

Нина Сергеева се обърна, държейки черпак в ръцете си, сякаш се беше приготвила да се защитава не само с думи. Лицето ѝ изразяваше смесица от изненада и обида.

– Майката и дъщерята – като сърцето и душата. Ако едното страда, другото не може да е спокойно – произнесе тя, облягайки се на кухненския плот. Гласът ѝ беше дълбок и натежал, сякаш тези патетични думи, напомнящи поредния цитат от класиците, можеха да сложат точка на спора.

– Разбира се, започна се! Некрасов, Тургенев, Чехов! – Лариса махна с ръце. – Мамо, разбираш ли, че с цитати сметките за парното не се плащат? Престани с тези лекции. Моля те, започни да живееш по-скромно, да разчиташ най-накрая на себе си, а не на мен.

– Как стана така, че започна да измерваш всичко само с пари?! – майчините очи блеснаха. – Къде е благодарността? Къде е уважението? Мислиш ли, че ей така, веднага, трябва да свикна с възрастта си? С тази пенсионна подаяние от триста лева? „Човек е създаден за щастие, както птицата за полет“ – произнесе тя почти трагично.

– Мамо, ти не си Короленко! Достатъчно! – Лариса скочи от стола. – Не сме в час по литература, а в реалния живот!

– Ах, реалния живот? – Нина Сергеева сви устни. – Тогава ми кажи, кой те отгледа? Кой през 90-те стоеше по нощите над тетрадките, за да те нахрани и облече? А когато купуваше този апартамент, кой ти помагаше?

Лариса рязко се обърна към майка си.

– Помагала?! Ти взе кредит, който после аз изплащах. И сега дори не опитваш да спечелиш нещо! Седиш у дома, гледаш телевизия и, извини ме, мамо, ядеш моята храна!

– „О, моя бедна майко! Ти си изтощена, задъхана!“ – гласът на майката трепна. – Нима някога съм искала повече от най-минималното? Или мислиш, че не ме е срам?

– Мамо, стига театър! – Лариса удари с ръка по масата. – Ако осъзнаваш, че те е срам, не мислиш ли, че е време да започнеш да правиш нещо?

– Да правя?! – Нина Сергеева остави черпака и се изправи. – Мислиш ли, че не съм правила нищо? Сорок години в училището, а пенсията – смях! А ти… Ти учи благодарение на мен, самата имаш нормална работа… И пак ти е малко! Пак ти е тежко!

Лариса се обърна към прозореца. Яростта в нея кипеше.

– Мамо, наистина ли не разбираш? Искам да живея своя живот. Искам да си почивам, да пътувам, да се занимавам със себе си. Но не мога, защото ти отказваш да поемеш каквато и да е отговорност, дори за самата себе си!

– Отговорност? – майчиният глас се изви в писък. – Живея, както мога! Искаш ли да се унижавам за жълти стотинки? Да отида да мия подове в блока?

Лариса се завъртя, а гласът ѝ стана леден.

– Ако няма други варианти, защо не?

Майката застина. После сведе очи и, сякаш на себе си, промълви:

– „Няма нищо срамно в безделието“. Така би могъл да каже самият Фьодор Михайлович. Е, не го каза…

Лариса тежко въздъхна. Уморена беше. Споровете с майка ѝ винаги завършваха в задънена улица, а всеки път в нея се натрупваше все повече вина.

Майката се обърна и излезе от кухнята, оставяйки на котлона врящата супа. Лариса остана сама. Чайникът отдавна беше спрял да шуми, но напрежението още висеше във въздуха като пара.

***Лариса механично прелистваше работния си дневник. Мислите ѝ се връщаха към скорошния скандал с майка ѝ. На какво наистина беше най-много ядосана? На думите за пенсията? Или на самата ситуация, в която се бяха оказали?

Погледът ѝ се спря на стария фотоалбум, който лежеше на рафта. Това бе навик на майка ѝ – да го изважда всеки път, когато се караха. Сякаш снимките можеха да послужат като аргумент в нейна защита.

Лариса с неохота стана, отвори албума и видя първата снимка. На нея беше тя – малко момиченце с червено палто и син шал. До нея – майка ѝ, Нина Сергеева, млада, с къса прическа и усмивка, която Лариса отдавна не беше виждала.

—

Нина Сергеева е родена в малко уралско градче. Баща ѝ бил учител по история, а майка ѝ – библиотекарка. В техния дом книгите винаги били по-важни от материалните блага. Дори в най-трудните времена родителите ѝ не пропускали да обогатят домашната библиотека, често купувайки книги за последните си пари.

Самата тя не мечтаела за кариера на педагог, но все пак постъпила в педагогическия институт, както искали родителите ѝ. След обучението я разпределили в училище, където започнала да преподава литература. Увличала се по това, обичала да цитира класиците и дори водела кръжок по руска проза.

Лариса се родила, когато Нина Сергеева вече била над трийсет. Бащата на момичето, Михаил, в началото бил грижовен съпруг, но постепенно започнал да пие и един ден просто не се върнал у дома. Тогава Лариса била на пет. Оттогава Нина Сергеева я отглеждала сама.

Лариса си спомняше как майка ѝ вечер проверявала тетрадки или пишела планове за уроци, докато тя самата седяла на кухненската маса, опитвайки се да се справи с домашните задачи. Майка ѝ винаги казваше: „Учението е твоят билет за живота. Ако искаш повече, работи, учи се, не бъди мързелива“.

През 90-те, когато всичко се разпадаше, майката държала да не се отказва. Преподавала, взимала допълнителна работа, а понякога дори продавала стари книги, за да свържат двата края.

—

Лариса обърна страницата на албума. Следващата снимка беше от нейния абитуриентски бал: Нина Сергеева в стара рокля, която сама била преправила, а тя – сияеща, с нова синя рокля. Тогава майка ѝ похарчила последните си пари, за да ѝ купи тоалета.

След училище Лариса постъпила в университет в друг град, заминала от дома. Това бил нейният шанс да започне самостоятелен живот. Но парите винаги представлявали проблем. Нина Сергеева се въртяла както можела, изпращала на дъщеря си малки суми, които успявала да спести.

Когато Лариса завършила, започнала работа и взела ипотека, майка ѝ предложила помощта си. Тя взела заем от приятели, за да покрие първоначалната вноска. Лариса тогава се съгласила, но усещала, че дългът тежи и върху двете.

—

Лариса затвори албума. Всичко това го знаеше. Знаеше, че майка ѝ се стараела колкото можела. Но вътре в нея оставаше неприятен вкус – струваше ѝ се, че детството ѝ било изпълнено с постоянна икономия, с безкрайни уроци по отговорност.

„Може би точно затова съм толкова уморена от нея“, помисли си тя. Дразнеха я не само постоянните цитати и поучения, но и самата идея, че майка ѝ сега гледаше на нея като на единствен източник на помощ. Лариса си спомни как майка ѝ наскоро казала: „Ти си моето единствено щастие, дъще“. Това не прозвуча като комплимент, а като бреме.

Тя стана, сложи албума обратно на рафта. Всичко, което искаше в момента, беше просто тишина. Но гласът на майка ѝ все още звучеше в главата ѝ: „Ние двете трябва да сме екип, Лара. Ти си моята опора, а аз – твоята“.

***

Бяха минали два дни, откакто Лариса и Нина Сергеева не си говореха. Домът бе изпълнен с тежка, потискаща тишина. На работа Лариса се улавяше как ядът ѝ към майка ѝ започваше да утихва, отстъпвайки място на съмнения. Може би бе твърде рязка? Може би майка ѝ наистина не заслужаваше такова отношение?

Вечерта, докато подреждаше документи в шкафа, Лариса случайно попадна на стара кутия. Вътре имаше писма от майка ѝ, стари разписки и банкови извлечения. Тя седна на пода и започна да ги преглежда.

Първото, което ѝ се наби на очи, бе старо писмо до баща ѝ. Беше написано с познатия, грижлив почерк на майка ѝ. Писмото започваше просто: „Миша, ако четеш това, знай, че аз и Ларочка живеем. Не лесно, но живеем…“ Лариса бързо пробяга през редовете. В писмото майка ѝ не обвиняваше, не се оплакваше, а само пишеше, че иска той да знае, че дъщеря им расте като добър човек. Писмото така и не било изпратено.

След това Лариса намери разписки за нейната ипотека. Сред тях – вноската за май 2017 година. Спомни си: тогава не успяла да плати необходимата сума, а майка ѝ, без да ѝ каже, взела пари на заем от своя приятелка, за да внесе сумата. Самата Лариса разбрала за това чак след месец, преди следващата вноска.​Ето извлечение за закриването на кредита за 35 хиляди. Лариса се разболя и два месеца лежа в болница. Майка ѝ я навещаваше всеки ден, носеше ѝ пресни плодове и вкусотийки. Лариса дори не се замисляше откъде майка ѝ тогава намираше пари за тях…​

​Пътуването до морето — подарък за рождения ѝ ден. Нина Сергеевна все още работеше онази година, така че Лариса не се изненада твърде много от този жест. Оказа се обаче, че майка ѝ отново беше взела кредит и го изплащаше в следващите три години.​

​Всичко това пробуди в нея вълна от спомени. Нейното раздразнение, нейната умора, желанието ѝ да се освободи — всичко това се смесваше с чувство за вина. Да, майка ѝ често беше тежка, остра, упорита, но винаги действаше с най-добри намерения.​

​Лариса затвори кутията и я постави обратно. Почувства, че трябва да поговори с майка си.​

​—​

​Нина Сергеевна седеше на креслото с том на Достоевски. Когато Лариса влезе в стаята, тя само за миг вдигна поглед.​

​– Мамо, може ли? – гласът на Лариса беше мек, почти извинителен.​

​– Ако си дошла пак да ми говориш за пенсията, не си прави труда, – отговори майка ѝ, без да се откъсва от книгата.​

​Лариса въздъхна и седна на облегалката на креслото.​

​– Мамо, намерих твоите писма. И документите.​

​Нина Сергеевна най-накрая вдигна глава. Лицето ѝ стана сериозно, но в очите ѝ проблесна тревога.​

​– Защо ровиш в моите неща? – гласът ѝ стана студен.​

​– Не съм ровила. Търсех стари документи за работа и попаднах на кутията. Мамо, защо никога не ми каза?​

​– За какво да ти казвам? – майка ѝ остави книгата и се изправи. – За да чуя: „Мамо, това е твое решение. Аз не съм те молила.“ Не исках да мислиш, че очаквам благодарност.​

​Лариса наведе глава. Гордостта ѝ пречеше да признае, че майка ѝ е права. Наистина не я беше молила. Но също така не бе забелязала колко много бе направено за нея.​

​– Мамо, не искам да сме врагове. – Лариса повдигна поглед. – Караме се не защото не те ценя, а защото ми е трудно сама. Но разбирам, че и на теб ти е трудно.​

​Майка ѝ се усмихна тъжно и уморено.​

​– Ларочка, просто искам да не повтаряш моите грешки. Да имаш свой живот. Но, знаеш ли… – тя се спря за момент, търсейки думите. – Понякога ми се иска просто да ме попиташ как се чувствам.​

​Лариса кимна. Тези думи я удариха право в сърцето. Внезапно ѝ стана ясно колко много от конфликтите им не бяха заради парите, а заради самотата на всяка от тях.​

​– Мамо, нека направим така, – тя сложи ръка на рамото ѝ. – Ще направя бюджет и заедно ще решим как и за какво е най-добре да плащаме. Не искам да се чувстваш като товар. А ако ти се иска, можем да помислим с какво да се занимаваш. Ти обичаш литературата. Може би можеш да водиш клуб? Или да помагаш на децата с изпитите?​

Майка ѝ се замисли, после бавно кимна.​

​– Наистина ли мислиш, че е възможно? – в гласа ѝ прозвуча слаб лъч надежда.​– Убедена съм, че е възможно.

Майката тихо се усмихна.

– Е, Ларочка, както казваше Пушкин: „И дълго ще съм мил на хората, защото с лирата си будех добри чувства.“ Може би и в мен е останало нещо добро.

Лариса се засмя. Този път цитатата не я дразнеше. Тя почувства, че това е първата стъпка към примирието.

***

Минаха няколко седмици от онази вечер, когато Лариса и Нина Сергеева за първи път се опитаха да намерят общ език. Атмосферата в дома им се промени – може и да не стана идеална, но поне беше значително по-малко напрегната.

Нина Сергеева, вдъхновена от думите на дъщеря си, наистина реши да се заеме с нещо полезно. Тя започна работа в местния културен дом като ръководител на литературен кръжок за юноши. Първото занятие мина неловко, но после тя разбра, че може да вдъхновява децата със своя ентусиазъм и знания.

—

Лариса се върна от работа късно вечерта. С изненада забеляза, че на кухнята свети. Обикновено по това време майка ѝ вече си беше лягала.

– Мамо? – повика тя, сваляйки палтото си.

Нина Сергеева седеше на масата, прехвърляйки куп листове. Тя вдигна глава и се усмихна.

– Дойде навреме. Искам да ти покажа нещо. – Протегна няколко листа към Лариса.

Лариса ги взе, прегледа ги бързо с поглед и замръзна.

– Мамо, ти пишеш? – попита тя изненадано.

– Просто записвам мислите си – сви рамене майка ѝ. – През цялото това време цитирах чужди думи, но осъзнах, че и аз имам какво да кажа. Не е роман, по-скоро размишления за живота. Искам да ги прочета на децата в занятията.

Лариса се усмихна, прелиствайки страниците.

– Това е прекрасно, мамо. Изобщо не предполагах, че можеш да пишеш толкова хубаво.

Майка ѝ я погледна топло, но с лека укорителна нотка.

– Ларочка, често подценяваме хората, които познаваме от деца. Но и те могат да ни изненадат.

Лариса кимна, чувствайки лека угризка. Знаеше, че майка ѝ е права.

—

На следващия ден, след работа, Лариса реши да отиде до културния дом. Тя се приближи до малката стая, в която се провеждаха занятията на литературния кръжок. През леко открехнатата врата видя майка си, заобиколена от тийнейджъри. Нина Сергеева четеше Пушкин с такава енергия, че дори доста намръщено момче в далечния ъгъл я слушаше с интерес.Когато заниманието приключи, Лариса се приближи до майка си.

– Изглеждаше прекрасно – каза тя, като прегърна майка си.

Нина Сергеева разсеяно оправи шала си.

– Наистина ли мислиш така? – в гласа ѝ прозвуча тиха гордост. – Те са толкова умни, Ларочка. С тях се чувствам нужна.

– Ти винаги си била нужна, мамо – Лариса хвана ръката ѝ. – Просто аз го разбрах едва сега.

Майка ѝ се усмихна.

– Знаеш ли, в нашия клуб има едно момиче, шестнадесетгодишно. Виждам себе си в нея. Тя е същата като теб – упорита и смела. Постоянно спори, но разбирам: просто иска да бъде чута.

Лариса се засмя.

– Това за теб ли е или за мен?

Майка ѝ също се засмя.

–

На път към дома вървяха заедно, бавно, наслаждавайки се на вечерта. Лариса усещаше, че отношенията им се променят. Все още можеха да спорят и да се дразнят взаимно, но сега зад това стоеше повече разбиране.

– Мамо, ти винаги ли ще цитираш класиците? – попита Лариса с усмивка.

– Разбира се – отговори майката с престорено възмущение. – Това е моята работа – да вдъхновявам хората.

Лариса въздъхна, но този път в гласа ѝ имаше не умора, а леко приемане.

– Тогава нека се разберем: за всяка цитата ще ми плащаш с комплимент.

Майката спря, замисли се и каза:

– „Каква прекрасна младеж пропада!“ – това е от Грибоедов. А ето и комплиментът: имам най-красивата и умна дъщеря.

Лариса се разсмя. Смехът ѝ прозвуча леко, като отдавна забравена мелодия, която внезапно се завръща.

Дереккөз