„Виктор, ти наистина ли си мислеше, че ако се преместиш да живееш при мен, ще започна да ти готвя, да пера и така нататък?“

Виктор пъхна ключа в ключалката и, прекрачвайки прага, си пое дълбоко въздух. Въздухът беше изпълнен с фин аромат на парфюм, който веднага разпозна. Миризма на храна обаче липсваше, както забеляза.

– Прибрах се – обяви той с висок глас и свали маратонките си, оставяйки ги до вратата.

Вчера беше преместил част от вещите си в апартамента на Мария. Оттук беше по-удобно да ходи на работа, а за трите месеца, откакто бяха заедно, и двамата вече се замисляха за съвместен живот. Момичето нямаше нищо против.

Тя седеше на работното си място, съсредоточено чертаейки нещо в програмата, с големи слушалки на главата си.

– Здрасти – каза Виктор, приближи се, наведе се и я целуна по бузата.

– О, здравей. Вече ли си тук? Аз още работя – отвърна тя с усмивка, оправяйки меката възглавничка на слушалките, която се беше изместила леко.

Виктор се учуди на реакцията ѝ, сви рамене и се запъти към кухнята. Там всичко беше на мястото си, а този ред заедно с празния котлон само усилиха изумлението му. Той отвори хладилника – снежнобелите стени вътре му направиха силно впечатление. Единственото, което имаше там, беше кутия с кисело зеле, бутилка кефир и остатъци от кетчуп. Виктор тихо затвори вратата, после я отвори отново. Съдържанието не се беше променило.

Отново свивайки рамене, той се върна в стаята.

– Мария, гладен съм, може ли да ме нахраниш? – попита той, леко отмествайки слушалките ѝ, за да го чуе.

– Какво? – момичето го погледна с леко учудване.

– Върнах се от работа, гладен съм.

– А аз още работя – усмихна се тя.

– Не, сериозно…

Мария свали слушалките и ги остави на масата. Изглеждаше, че е седяла дълго на стола, защото протегна краката и ръцете си и се изпъна.

– Какво сериозно?

– Е, къде е храната?

– Нищо не съм готвила, работех.– А кой ще готви, аз също съм на работа по цял ден, а ти си у дома?

– Който иска да яде, той и готви. За вечеря имам бутилка кефир, недей да я пипаш, между другото – Мария осъзна, че „недей да я пипаш“ може да бъде разбрано по друг начин, отиде в кухнята и извади бутилката от хладилника. Виктор я последва плътно по петите.

– Поръчай си нещо. Вчера поръчахме вечеря. Днес аз за обяд си взех пилаф.

– Пи-л-а-ф, – проточи той, усещайки как устата му се пълни със слюнка.

До този момент, когато се срещаха, винаги обядваха или вечеряха в кафене или ресторант. Сутрин пиеха кафе, ако Виктор оставаше да пренощува у Мария.

– Не разбирам нещо, Виктор, ти наистина ли си мислеше, че щом си се преместил да живееш у мен, аз ще ти готвя, пера и така нататък?

Той започна да мига усилено:

– А как иначе?

– Тогава си сгрешил, аз не съм от този тип жени, извинявай, имам работа. Когато живееше сам, кой ти готвеше?

– Чакай. Ами ако бяхме женени, пак ли нямаше да правиш всички тези неща?

– Щяхме да се разберем и да разделим отговорностите така, че всеки в семейството да прави това, което му харесва.

– На мен не ми харесва да готвя, гладя, пера, чистя, мия чинии… Ами… – каза той, като си отброяваше на пръсти.

– И на мен, – усмихна се тя.

– И детето също ли ще е задължено да върши нещо, като се роди? – не издържа той.

– Винаги можем да се договорим или да наемем чистачка или готвач.

– А откъде пари за всичко това? Да наемем. Ха. А тогава за какво е жената?

– Със сигурност не за това да бъде прислужница, – разпери ръце Мария. – На мен, както и на теб, са ни вече по двайсет и пет, и не искам да прекарам живота си като майка ми – като обслужващ персонал. Искам да се наслаждавам на живота.

– Знаеш ли, – Виктор изведнъж започна да кима. – Заблуждавах се в теб. Аз смятах, че жената, която обича, като се грижи за мъжа, по този начин изразява чувствата си. Цялата тази атмосфера, топлата вечеря.– Аз винаги съм мислила, че любовта от страна на мъжа не е „нахрани ме“, а „хайде, ще те заведа на вечеря“.

– Вечерите навън са доста разходни.

– Значи, моят съпруг ще печели толкова, че да стига за вечери и обеди навън. Часът ми е много ценен, а между другото, сега не работя.

– Извини, че те разсейвам, работи.

Мария отново седна на стола, а Виктор извади двете си чанти от ъгъла, които беше донесъл вчера, събра дрехите си, четката за зъби, остави ключа пред Мария, обу се и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Мария дори не излезе да го изпрати.

В метрото беше пълно с хора, всички бързаха към дома си. Мнозина пътуваха замислено. Виктор застана в началото на вагона и постави едната си чанта върху другата. Усещането за празнота в претъпкания вагон нарастваше. То започваше от празния му стомах и бързо се разширяваше.

До апартамента, който Виктор наемаше, пътуваше почти час. Два дни по-рано Виктор вече беше предупредил хазяйката, че ще се изнесе, и каза, че след две седмици може да настани нови наематели.

Вратата на апартамента обаче изненадващо не се отвори – беше заключено отвътре. Виктор натисна бутона на звънеца. Два пъти месечно хазяйката идваше сама, за да чисти. И за двамата беше удобно. Той не трябваше да чисти нищо, а пък таксата беше ниска и включена в общото плащане. Освен това тя контролираше какво става в собствения ѝ апартамент.

Първото, което си помисли Виктор, беше, че хазяйката е дошла да чисти, защото денят съвпадаше. Но вратата му отвори напълно непознато момиче.

Няколко секунди двамата просто се гледаха. Виктор отново погледна номера на апартамента и спокойно каза:

– Тук живея.

– А-а-а, заповядайте. Хазяйката каза, че вече сте се изнесли. Тогава сега ще си тръгна.

Момичето започна да се суети из апартамента, но нищо не събираше, а само се движеше напред-назад. Виктор събу кецовете си и отиде в стаята.

Момичето хвана една торба и раница и започна да се обува.

– Забравили сте си пуловера.

Виктор взе оставената дреха от дивана и я отнесе в коридора.

– Плачете ли?

– Не, какво говорите, извинете – тя грабна пуловера и започна нервно да върти ключалката.​Не се получи.

​– Трябва да е в другата посока, почакайте – хвана момичето за ръката Виктор.

​– Ако нямате къде да отидете, може да останете да пренощувате, нямам нищо против. Аз сам въведох хазяйката в заблуждение. Но до края на месеца…

​– Да, знам, че имате право да останете до тридесето число, просто нямам къде да отида.

​– Та-а-ка. Влезте, влезте, дайте раницата.

​Той я заведе в стаята и я настани на дивана.

​– Живях при една приятелка два месеца, тя каза, че това е нейният апартамент. Плащах сметките редовно, както се бяхме уговорили. А днес се върнах от работа и в апартамента седеше някаква жена. Попита ме коя съм. Казах ѝ, че живея там при приятелката си. Тогава се оказа, че приятелката ми е наемала апартамента, натрупала огромен дълг към хазяйката, не плащала наема. Хазяйката започна да ми заплашва, че няма да ме пусне, докато не платя. Започнах да ѝ показвам квитанциите за комуналните сметки. А тя – не! Плащай или ще повикам полиция. Оставих ѝ всичките пари, които имах, и тогава ме пусна.

​– Каква приятелка е това…, – изсумтя Виктор. – Това дори не е приятелка. А ако това им е бизнесът? Да притискат тези, които живеят с твоята… твоята…

​– Не знам, избягах оттам, без да се обръщам.

​– Разбирам.

​– А Жана Аркадиевна беше дала този апартамент под наем на майка ми преди години. От нея взех адреса. Оказа се, че апартаментът е свободен. Почти.

​– Да. Почти. Почти се изнесох. По-точно… изнесох се и днес се върнах. Виктор, – протегна ръка той.

​– Елена, – тя протегна своята малка, слаба ръка към него.

​– Гладна ли си, да ти направя нещо за ядене?

​– Да, бих вечеряла, но…

​– Сега ще поръчам нещо.

​– О, не, моля, не е нужно, това е скъпо. Може просто да отидем до магазина? Видях един наблизо.

​– Да, има.​​​– Хайде да отидем до магазина – предложи Елена. – Готвя отлично, не се тревожи. Тук май има всичко необходимо – тенджери, чинии.​

​​– Аз и не се тревожа – усмихна се Виктор, като малко се отпусна. – Чуй, хайде да си говорим на „ти“?​

​Тя едва забележимо кимна в съгласие.​

​Разхождаха се между рафтовете в магазина, почти като стари познати, обсъждайки продуктите.​

​– А какво ще кажеш за пилаф? – Елена хвърли поглед към Виктор, после сякаш замислено добави: – Макар че вечер може да е тежко. Може би ориз с пиле?​

​– Ориз с пиле – повтори той, сякаш опитвайки думите на вкус.​

​– Или картофи. Ще ги сварим и ще вземем риба.​

​– И картофите стават. Честно казано, все ми е едно, в момента мога да изям всичко – призна той, усмихвайки се леко смутено.​

​– Хм… А имаш ли пари? – Елена го погледна леко притеснено.​

​– Имам достатъчно, взимай всичко, което трябва – отвърна Виктор уверено.​

​Елена кимна и започна да слага продукти в кошницата, като се съветваше с него междувременно.​

​В кухнята работата вървеше леко и синхронно. Режеха, варяха, смееха се на случайни грешки. Вечерята излезе топла и уютна, а след това заедно измиха съдовете и подредиха масата. Разговорите не стихваха – намираха се тема след тема, и изглеждаше, че се разбират с половин дума.​

​Всичко се оказа твърде просто, като че ли така е трябвало да бъде. Заедно до магазина, заедно готвене, заедно почистване. Никой не разделяше задълженията, никой не се опитваше да се измъкне. Всичко се случваше от само себе си, лесно и хармонично. Като че ли две половини се бяха намерили. И от тази вечер, съвсем неочаквано, вече не им се искаше да се разделят.

Дереккөз