Как само ме изкарахте от търпение! Оставете ме на мира!

– Соня, днес случайно срещнах майка ми – започна отдалеч Максим – пита дали може да дойде на рождения ден на Ксюша.

– Не може – без да обръща глава, отговори София.

– Слушай – тихо попита Максим, – не е ли време да ѝ простиш? Минаха вече две години.

– Вече? – пламна съпругата, – а за мен са само две години! Нито за миг не мога да забравя този кошмар!

– Сонечка, мила, не може така – Максим пристъпи наблизо и я прегърна. – Каквото било, било. Животът продължава. Майка ми си получи урока и без това. Знаеш колко обича внучката си и как ѝ липсва. Нека да дойде – все пак е рожденият ден на детето.

– Не! – побледняла от гняв, изсъска София. – Не искам да я виждам!

– А аз искам! – избухна Максим. – Това е майка ми, между другото! И ако ще гледаме реално, тогава и двете бяхте виновни! Защо само тя трябва да страда?

– Ах, така мислиш, а? – лицето на София се промени. – Добре тогава, нека дойде. А ние с Ксюша ще си тръгнем. Празнувайте си сами!

– Соня! – възмути се Максим. – Какви ги говориш?! Само се опитай да го направиш! Не отговарям за себе си!

– Ще го направя! – отвърна остро съпругата и излезе от стаята…

***

На София ѝ завиждаха всички: мъж – успешен красавец, собствено жилище веднага след сватбата, прекрасна свекърва.

Малко хора можеха да се похвалят с толкова много бонуси още в началото на семейния живот.

И, разбира се, София беше щастлива.

Често разказваше на работа колко я обича мъжът ѝ, как се грижи за нея свекърва ѝ.

– Представете си – отваряше широко очи тя – Нина Петровна уговори Максим да ми купи кожено палто! Казала, че на спирката е студено в якето. Ходя на работа с две прекачвания. Толкова е внимателна!

– Представете си – друг път разказваше – Нина Петровна уреди за нас доставка. В събота по обяд дойде на гости, надникна в хладилника, уж да види дали си имаме всичко, а вечерта куриерът донесе торби от супермаркета! И какви! Цяла седмица няма нужда да ходим в магазина!

– Ох, момичета – след рождения ден – свекърва ми ми подари последния iPhone! Представяте ли си?! Тъкмо се бях загледала в него, а тя – хоп – изпълни мечтата ми!

– Късметлийка си, Соня! – завиждаха единодушно приятелките ѝ, слушайки тези разкази.

– Не е дума за казване! – радваше се София.Когато забременя, възторгите по адрес на свекърва ѝ многократно се увеличиха:

– Тя ми носи плодове!

– Нина Петровна ме записа при известен лекар! Иска да ме прегледат изцяло.

– Ох, свекърва ми изпълнява всички мои желания! Не успявам дори да кажа какво искам, а тя вече е организирала търсенето и доставката!

– Купи ми толкова топъл шал!

– Вижте, ръкавиците са напълно естествени – както козината, така и кожата! Нина Петровна казва, че ръцете трябва да се пазят от младини!

Някой би казал, че нещо тук не е наред. И ще бъде прав.

Невероятната любов на свекървата към София изчезна мигновено след раждането на внучката. От този момент Наталия Петровна се интересуваше единствено от нея.

Свекърва ѝ започна да идва всеки ден от мига, в който Ксюша бе доведена вкъщи от родилния дом.

Грижеше се за момиченцето, къпеше го, не го пускаше от ръце.

Следеше внимателно как се храни София, защото от това зависеше качеството на кърмата. Та нали внучката ѝ трябваше да получава само най-доброто.

Когато млякото намаля и дойде време за захранване, Нина Петровна беше извън себе си:

– Лишаваш детето от нормално, здравословно хранене!

– Но млякото не стига – оправдаваше се София.

– Това е, защото не се стараеш, малко ядеш, недостатъчно пиеш, не стимулираш гърдите!

– Правя всичко, както трябва! – едва не заплака тя.

– Както трябва? – възмущаваше се свекърва ѝ. – Че ти постоянно си като насън! Не случайно ти викат Соня! Соня и си такава!

В крайна сметка тя така изкара София извън нерви, че младата майка се оплака на съпруга си:

– Максим, направи нещо. Майка ти постоянно ми къса нервите. Така и последното мляко ще изчезне.

Максим помоли майка си да идва по-рядко…

Нина Петровна разбра всичко и се обиди.Появяваше се рядко, но започна да тормози София по телефона.

Звънеше на всеки час. Питаше как е Ксюша, какво е яла, как е спала, какво прави в момента.

Напомняше на снахата, че трябва да прави ежедневното влажно чистене, за да не диша детето „всякакви боклуци“.

– Отваряш ли прозореца, докато Ксюшенцето спи? Не забравяй, нужен ѝ е свеж въздух! И погрижи се да я завиеш хубаво! Познавам те аз…

Когато момичето порасна, Нина Петровна започна да измъчва Соня за начина, по който приготвя храната за нея:

– Добре ли си приготвила пюрето? Надявам се, няма бучки? Гледай да не се задави детето!

– Жълтъкът добави ли? Защо?

– Вари пилето без кожа! Бульонът не трябва да е мазен! Колко пъти да ти казвам?!

София вече тихо мразеше свекърва си, нейните наставления, забележки, придирки. Често си спомняше каква беше тя преди и каква е станала.

Когато за пореден път Нина Петровна се зае да учи Соня да готви каша от елда, София не издържа:

– Омръзна ми вече! – изтърва се тя. – Оставете ме на мира!

– Няма да те оставя – веднага отговори свекървата. – И не се надявай. Ти изобщо не ме интересуваш, важна ми е само внучката ми. Затова винаги ще те контролирам! Между другото, времето днес е прекрасно. Искаш ли да изведа Ксюша на разходка?

– Не – без да се замисли, отговори София. – Аз сама ще я заведа.

– Добре, както искаш – с някакъв зловещ тон каза свекърва ѝ. – Аз само предложих… Просто си мислех да ти помогна. Може би трябва да отидеш до магазина…

– Ще се справя – категорично прекъсна свекървата София и затвори телефона.

След час тя събра дъщеря си, взе количката и се отправи на разходка.

Минавайки покрай аптеката, се сети, че отдавна планира да купи водороден прекис. Погледна през витрината: нямаше никаква опашка. Подкара количката до самите стъпала, фиксира я и бързо влезе вътре.

Покупката ѝ отне не повече от минута…

Излизайки от аптеката, Соня буквално се оцепени: количката, в която Ксюша спеше, я нямаше до стъпалата.

След секунда бедната жена изкрещя така, че от аптеката и съседните магазини започнаха да изскачат хора.

Няколко автомобила спряха…Всички започнаха да търсят количката…

Соня ридаеше истерично. Едва успяха да измъкнат от нея номера на телефона на мъжа ѝ…

Обадиха му се…

Съобщиха, че количката с детето е изчезнала.

Максим пристигна на мястото около половин час по-късно. Оцени ситуацията.

Хвана Соня, която се беше вцепенила от мъка, и я разтърси:

– Спри да ревеш! Отиваме в полицията!

– Тя е някъде тук… – промълви Соня през сълзи. – Трябва да потърсим още…

Максим и няколко момчета, които стояха наоколо, се разпръснаха да търсят по дворовете…

Всички се върнаха с празни ръце…

– Обадете се на полицията – каза някой…

Максим извади телефона си. И в този момент му звъннаха. Беше Нина Петровна.

Максим се поколеба за секунда, но все пак отговори, решавайки, че за сега няма да казва нищо на майка си.

– Сине, къде си? – гласът на майка му звучеше толкова весел, радостен, че сърцето на Максим се сви…

– Прибирам се от работа, мамо. Да не би да искаш нещо?

– Ела при мен. С Ксюша те чакаме.

– С кого?! – извика Максим, невярващ на ушите си и все още нищо неразбиращ.

– С Ксюша. Тя е при мен.

– Защо е при теб? – едва сдържайки се, попита Максим.

– Намерих я на улицата. Твоята Соня беше оставила детето в количката и беше заминала някъде. Не знам, сине, как можеш да повериш момичето на нея?

– Веднага идвам – каза Максим и затвори телефона.– Соня, не плачи, – каза с чужд глас той на жена си, – всичко е наред. Ксюша се намери.

– Къде е? – прошепна София.

– При майка ми. Ставай. Отиваме.

В широко отворените очи на Соня Максим видя объркване, радост и в същото време горяща омраза…

– Как можа да го направи? – прошепна жена му. Тя изтри сълзите си и тръгна след мъжа си…

Разправията беше бурна.

Нина Петровна обвини снаха си в безотговорност, а тя нея – в липса на сърце и жестокост.

Спорът прекъсна Максим:

– Всъщност, мамо, ние вече бяхме решили да звъним в полицията. Разбираш ли изобщо какво можеше да ти се случи? Соня несъмнено си е виновна, но това, което направи ти, е в пълен разрез с всякакъв разум. Опитай се да си представиш през какво преминахме с нея този час, как се чувствахме. Никога не съм мислил, че ще ме нараниш толкова.

– Максим, прости ми – разплака се Нина Петровна, която едва сега осъзна какво е сторила, – аз не исках… Или поне не това исках…

– Сега вече няма значение какво си искала, мамо. Важно е какво се получи.

– Просто исках да вразумя жена ти. Това е всичко… Тя през цялото време оставя детето в количката! Колко случаи завършват трагично заради това!

– Всичко е ясно. Както винаги, си права, мамо. Но методът, който избра, е нечовешки. Не знам дали Соня ще ти прости.

– Ще ми прости? – възмути се Нина Петровна. – Ами аз изобщо не искам нейното прошка!

– Щом не трябва, значи не трябва – чу се твърдият глас на Соня. – Отсега нататък ви моля да не се появявате в дома ни. А за това, че да не ми звъните, ще се погрижа лично.

Така всичко приключи. Нина Петровна общува единствено със сина си. Невестата не може да ѝ звъни – София е блокирала номера ѝ. До внучката също не я допуска. Ако я види на улицата, се обръща и отива в друга посока.

Скоро Ксюша ще навърши три годинки.

Баба си не я познава…

Дереккөз