Ирина не можеше да мисли за нищо, цялата трепереше.
Ирина се събуди от болка. Нещо сънуваше, преди да се събуди, нещо важно. Но болката я разсея и тя веднага забрави съня си. Никога досега коремът ѝ не беше болял така, дори и в кръста се усещаше.
Ирина лежеше, вслушвайки се в болката. Изглежда започваше да стихва. Тя внимателно се надигна от леглото, но щом се опита да стане, болката отново прониза корема ѝ. Тя извика и се свлече на пода. На колене допълзя до скрина, където беше оставила телефона си на зарядно.
Така и звънна на „Бърза помощ“ – стоейки на колене, опряна в пода с едната ръка. „Трябва да се успокоя, „Бърза помощ“ идва,“ убеждаваше се Ирина. „Но вратата? Трябва да отключа вратата!“ Ирина на колене пропълзя до антрето. Болката пулсираше вътре в нея, коремът гореше като в пламъци.
Тя се опита да се изправи, за да отключи резето на входната врата, но болката извади ново острие. Сълзи се появиха на очите ѝ. Именно това е страшното в самотата. Не в това, че няма кой да ти подаде чаша вода, а в това, че няма кой да отвори вратата, за да те спаси. Ирина прехапа устната си до кръв и направи още един опит. Все пак успя да отвори вратата и загуби съзнание.
През мъглата в главата си долавяше откъслечни фрази, някой я питаше нещо. Тя дори отговаряше, или така ѝ се струваше.
Осъзна се в болнична стая, ниското есенно слънце я заслепяваше през прозореца. Ирина се дръпна настрани от заслепяващите лъчи и веднага се изкриви от болка под гръдната кост. Коремът ѝ изглеждаше надут, но болката вече почти я нямаше.
Допреди малко, когато за пореден път се опитваше да се раздели с Евгений, тя си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да живее така. Без съпруг, без деца. Без никой. Защо да живее? А нощем я обзе страх. Захвана се за живота. Разбра колко е страшно да умреш така – внезапно, в самота.
— Събуди ли се? Сега ще извикам сестрата.
Ирина обърна глава към гласа и видя друго легло до своето. На него лежеше пълна жена на неясна възраст, облечена във фланелен халат с жълти цветя на син фон.
Скоро в стаята влезе медицинска сестра.
— Как се чувствате? – попита тя Ирина.
Млада, с румени бузки. Или това ѝ се струваше заради розовата шапка?
— Добре съм — отговори Ирина. – Но какво ми се случи?
— Докторът скоро ще дойде, ще ви обясни всичко — каза момичето с розовата шапка и тръгна към вратата.
Ирина видя дебела руса плитка до кръста. Наистина ли момичетата все още носят плитки?
— В гинекологията си. Доведоха те тук преди два часа. Добре спиш, момиче — каза съседката по легло.
Момиче. Напоследък все по-често я наричаха жена или госпожо в магазините и в транспорта. Ирина се чувстваше като стара жена. Но каква стара жена? На четиридесет и две е. Може би затова, когато някой се опитваше да я запознае с пореден ухажор, тя махваше с ръка и казваше, че нейното време е минало, късно е, не ѝ трябва никой. Затова и искаше да се раздели с Евгений, но той все се връщаше при нея.
— Как се чувствате? — В стаята влезе доктор на около петдесет години.
— Докторе, какво се случи с мен? Давали ли са ми пълна упойка? Операция ли ми правиха? Чувствам се сякаш съм глътнала балон.— Семьонова, очакват Ви в превързочната — каза докторът на съседката.
Жената стана, оправи халата си и с нежелание излезе от стаята.
Ирина погледна с благодарност в уморените очи на доктора.
— Направиха Ви лапаротомия. Имахте извънматочна бременност, тръбата се спука.
— Какво? — Ирина почти скочи от леглото от изненада. Мускулите на корема ѝ се напрегнаха и отговориха със болка.
— Какво Ви изненадва толкова? — попита докторът.
— Аз… Нали ми казаха, че не мога да имам деца.
— Е, това не изключва възможността за извънматочна бременност, както и за естествена такава. В живота има какви ли не чудеса. Повярвайте ми. Ще останете няколко дни при нас.
— А мога ли да ставам?
— Нужно е. Но без фанатизъм — отговори докторът и излезе.
Ирина премисляше чутото. Казаха ѝ, че не може да има деца. Мъжът ѝ я напусна заради това. Или по-скоро използва това като оправдание за изневярата си. „Дали е възможно да забременея? Какви ги мисля? Аз съм на четирийсет и две, вече е късно за деца“, спря се тя. „Защо не се сетих веднага да попитам доктора?“
Ирина седна на леглото и спусна крака на пода. До тях бяха чехлите ѝ, а на облегалката на кревата беше халатът ѝ. Вероятно спешната помощ ги е донесла. Болка нямаше, но мускулите неприятно боляха от напрежението.
Тя наметна халата, пъхна краката си в чехлите и се изправи. Главата ѝ леко се замая. „От упойката“, досети се Ирина. Почувства тежест в джоба. „Ключовете за апартамента. Паспортът ми. Значи, заключили са вратата“, осъзна тя.
Над умивалника нямаше огледало. Ирина приглади косата си с ръка и излезе в коридора. Бавно стигна до вратата с табелка „Ординаторска“, но тя беше заключена, а в ключалката стърчеше ключ с кръгла халка. Тръгна нататък, към сестринския пост, за да попита кога ще дойде лекарят и как се казва.
Главата ѝ отново се завъртя, в гърлото ѝ се надигна гадене. Ирина седна на меко канапе в малкия хол, недостигайки до поста.
„Интересно, дали Женя би се зарадвал, ако знаеше, че можех да забременея от него?“ Запознаха се преди пет години. Той веднага ѝ каза, че е женен. Бил се оженил късно. Имал малко дете.
Романът им се развиваше бързо и бурно. Ирина не очакваше нищо. Многократно се опитваше да прекъсне връзката. Той се обиждаше, заминаваше, но после отново се връщаше. Първоначално ѝ обещаваше да напусне жена си, когато дъщеря му порасне малко и жена му се върне на работа. Но дъщеря му тръгна на училище, а той така и не напусна семейството си. Ирина вече не го питаше нищо. Всеки път си казваше, че е за последен път, но той идваше, и тя го приемаше отново.
Мислите ѝ бяха прекъснати от разговор. От хола тя не виждаше сестринския пост. И не се заслушваше, докато не чу собственото си име.
— Представяш ли си, по време на операцията Сергеев открил тумор у нея. Огромен.
По гласа Ирина позна румената медицинска сестра с плитката.— И какво? — попита другият млад глас.
— Нищо. Зашиха я и толкова. Сергеев каза, че е последният стадий. Утре ще карат тази Колесникова в онкологията. Ами тя не е още стара жена. Сергеев каза, че ѝ остава малко.
— Жалко, — каза вторият глас.
Медицинските сестри продължиха да разговарят, но Ирина вече не ги слушаше, а по-скоро повече не ги чуваше. В главата ѝ бучеше, думите за тумора отекваха като камбана. По тялото ѝ премина гореща вълна, а към гърлото отново се надигна гадене. „Боже, та аз съм Колесникова, те говорят за мен. Аз ли имам рак? Утре ще ме преместят в онкологията? Защо докторът не ми каза нищо, не искаше ли да ме плаши предварително?“
Ирина не можеше да мисли за нищо, цялата трепереше. Едва се откъсна от дивана, придържайки се за стената, се добра до стаята и легна на леглото. Сълзи на отчаяние и страх я задавяха.
Върна се съквартирантката ѝ. Ирина обърна глава към прозореца.
— Какво ти е, плачеш ли? Да повикам някого? – попита съквартирантката.
— Не, няма нужда. — Ирина стана от леглото и излезе в коридора.
Ако ви харесва — абонирайте се
Така няма да пропуснете нови публикации от този канал
Абонирай се в TelegramТя слезе на първия етаж. Денят беше топъл, слънчев. Ирина излезе навън. Много от болните се разхождаха в болничния парк. Никой не ѝ обръщаше внимание.
Не, тя няма да ходи никъде, най-малко в онкологията. Какво каза докторът? Че ѝ остава малко? Тя си спомняше как умираше майка ѝ. След операцията ходеше на всеки три седмици в болницата за химиотерапия. Премина около трийсет курса. После сама се отказа. Беше ѝ дошло до гуша. Ставаше все по-зле…
Ирина спря и погледна назад към болничната сграда. Нищо нямаше със себе си. Но в джоба на халата ѝ бяха ключовете от апартамента и паспортът. Тя не искаше и не можеше да свърши като майка си. Просто сега ще си тръгне. И Ирина се отправи към оградата.
Това кратко време, което ѝ остава, ще прекара вкъщи. Поне няма да окапе. Ирина вървеше пеша, спираше по пейките, които срещаше по пътя. Но беше студено да седи. Все пак беше септември. Минувачите я гледаха странно, но Ирина не обръщаше внимание. Какво значение имаше какво мислят за нея. Това вече нямаше значение.
Като стигна вкъщи, тя се къпа под душа и отми прилепчивата болнична миризма. След това си направи силен чай. Коремът я болеше, но беше поносимо.
Ирина ту плачеше, ту изпадаше в състояние на безразличие. Какво беше видяла от живота? Кой ще я погребе? Нямаше кой да посещава гроба ѝ. Никой ли нямаше да си спомни за нея, освен може би Женька.
Тя по цял ден лежеше. Ставаше от леглото само за да пие чай или да отиде до тоалетната. На третия ден стана. Чувстваше се добре, бе се наспала. Дълго се гледа в огледалото. Майка ѝ, преди да умре, беше много отслабнала, кожата ѝ бе пожълтяла. При нея не виждаше нищо подобно.
Тя винаги е била слаба. Как иначе. Разводът, болестта на майка ѝ, погребението, изтощителната връзка с Женька. Макар че с него беше наистина щастлива. Взе телефона и добави номера му в черния списък. А вратата му няма да отвори. Нека я запомни такава.
Ирина огледа апартамента си. Трябваше да напише завещание. Нека се падне на братовчедката на майка ѝ, вместо на някакви чужди хора. Обади се и си записа час при нотариус. Нямаше злато, само венчален пръстен и златни обеци. Това беше цялото ѝ богатство. Цял живот мечтаеше за палто от кожа, но така и не си го купи.
Със съзнание за изпълнен дълг, Ирина си направи яйца на очи и с апетит ги изяде.
През нощта ѝ се присъни майка ѝ. Беше същата като преди болестта. Същият строг поглед, както когато не одобряваше нещо. „Мамо! Как си?“ „Аз съм добре. А ти…“ „Мамо, какво съм направила? Какво сбърках?“ Ирина се събуди от собствения си вик. Сърцето ѝ биеше неистово.
Ирина включи лампата. Така и не успя да заспи отново, опитваше се да разбере съня си.Ето точно така гледаше майка ѝ към нея, когато в седми клас Ира избяга от часовете, за да отиде на кино. В киносалона я срещна позната на майка ѝ и я издаде. Тогава се развикаха на Ира страшно много.
А сега? Какво пак не е наред? Може би трябва да отиде на гробищата? Казват, че мъртвите напомнят за себе си, когато гробовете им дълго време не са посещавани.
На следващия ден Ирина отиде на гробищата. Автобусът мина покрай болницата, в която я бяха докарали с линейка. Подтикната от някакъв вътрешен глас, Ирина слезе пред болницата. Пред сградата се спря. Защо е дошла тук?
— Колесникова! Защо избягахте от болницата? Не е хубаво. А ако се получи усложнение? И аз да нося отговорност за вас? Болничният ви е отворен – изрече Сергеев, като че ли говореше на ученичка. — Уж възрастна жена, а се държите като дете. Как сте?
— Добре.
— Хайде, вървете с мен.
— Защо? – страхливо попита Ирина, дори се отдръпна назад. – Аз реших, няма да ходя в онкологията.
— Какво говорите? Наистина ли сте добре?
— Чуйте, няма нужда да ме съжалявате. Чух разговора. Една сестра казваше на някого, че Колесникова, тоест аз, съм в последен стадий и…
— Коя сестра? Нищо не разбирам.
— Сестрата на поста. Отивах към вас, исках да ви попитам… Няма значение. Чух разговора ѝ с друга сестра.
— Аха. Хайде тогава. Сега ще изясним всичко. — Сергеев се обърна към Ирина. — Не се страхувайте.
И Ирина тръгна с него. Тя вдиша специфичната миризма на болницата и страхът отново я обхвана. Сергеев я заведе в стаята на лекарите и излезе. Ирина седеше като на игли, борейки се със себе си да не избяга. Дори стана, но на вратата се сблъска със Сергеев.
— Ето. — Той сложи пред нея две карти.
И двете съдържаха нейната фамилия. Ирина не забеляза веднага, че имената и бащините имена са различни. Колесникова Ирина Александровна и Колесникова Изолда Албертовна, родена през хиляда деветстотин седемдесет и първа година.
Накрая тя вдигна очи към Сергеева. Той се усмихваше.
— Разбрахте ли? Фамилията не е рядка. Случват се такива неща. Веднъж имах двама пациенти с едни и същи фамилии и имена. Дори живееха на една и съща улица. Само годината на раждане беше различна. Представяте ли си?
— Значи, аз нямам нищо? Здрава съм?
— Ами… Една тръба все пак я махнахме – усмихна се Сергеев.
Ирина скочи от стола, приближи се до него, прегърна го и се разплака.– Е, добре. Надявам се, че е от радост? – попита Сергеев. – Седнете. – Той я отдели внимателно от себе си, настани я на стол и ѝ донесе чаша вода.
– Мисля, че такива неща се случват, за да ни предупредят. Съдбата ни показва, че ако не променим нещо в живота си, то това може да се случи наистина. Помислете върху това.
Ирина така силно закима, че ѝ се замая главата.
– Благодаря. Всичко разбрах. И, моля Ви, не наказвайте сестрите.
Тя вървеше по улицата и се усмихваше. Небето потъмня, заваля ситен дъжд. Ирина обърна лицето си към капките, продължавайки да се усмихва.
Вкъщи не можеше да си намери място. Изми чинии и чаши, зареди пералнята. Искаше ѝ се да пее, а само допреди малко се сбогуваше със себе си. Замисляше се дори за завещание. Сега всичко ѝ се струваше като лош сън.
Вечерта Евгений дойде.
– Защо не вдигаш телефона?
– Ох! – възкликна Ирина, спомняйки си, че не беше махнала номера му от Черния списък.
– Напуснах жена си.
И чак тогава забеляза куфара в краката му.
– Защо сега?
– Не издържам повече да се разкъсвам. Не мога без теб. – Евгений сви рамене.
– И аз не мога. – Ирина се притисна към него.
– Знаеш ли – казаха те едновременно и се засмяха…
„Животът е най-добрият учител, а уроците му са безценни. Затова, когато ни се струва, че всичко се обърква, той просто коригира посоката ни в правилната!“ – Алексей Христинин.
„Нека помним, че на тази планета не са доставяли свръхчовеци, нито безсмъртни. И всичко, което имаме, е несъвършен и временен живот, който е толкова жалко да губим в хронично нещастие. Балансирайте, празнувайте дори най-малките победи, продължавайте напред. Слънцето съществува дори когато не го виждаме.“ – Лиля Град „Танцувайте своя живот“.