Един ден Варя изгуби ключовете за апартамента си. Нормална история за първокласничка от времето на нашето детство. Беше зима, след училище момичето успя да се повози на пързалката до училището. Замръзна. А пред входа – опа, няма ключ!

Варя седна на пейката да чака майка си. И вече се готвеше за упрека за ключовете – това бяха вече третите, които изгуби от септември насам, никакви връзки около врата не помагаха. Когато от входа излезе Андрей, момичето вече бе готово да се разплаче, но се сдържа. Той беше по-голям, живееше с нея на същата площадка, а на двора всички го познаваха като лидер и защитник на по-слабите. Момчето мина през магазина, върна се, и като видя, че малката с раницата си все още не е мръднала от мястото, попита:

– Какво правиш тук сама? Напълно си вкочанясала.

– Изгубих ключовете – подсмръкна Варя. – Няма никой вкъщи. Пак ще си изпатя.– Хайде, ела у нас, ще измислим нещо.

Написаха бележка за майката на Варя, пъхнаха я в вратата, за да намери дъщеря си веднага. След десетина минути Варя седеше в кухнята на апартамента на съседа и с удоволствие хапваше вкусна борш. След чая с бисквитки Андрей предложи на момичето да прочетат книга. Отидоха в стаята на родителите – там имаше висок рафт с книги. Избраха сборник „Вълшебни приказки“ и Андрей започна да чете на глас. Варя дори не усети как е заспала. Събуди се, когато майка ѝ дойде да я прибере. Родителите на Андрей веднага започнаха да молят за момичето:

– Не я карайте, нашият в първи клас също все губеше ключовете си.

– Но няма за какво да ѝ се караме – просто е забравила ключовете вкъщи.

Оттогава Варя често посещаваше съседите – майките се сприятелиха. Андрей, въпреки разликата във възрастта, все намираше с какво да играят заедно, четеше ѝ приказки. Благодарение на него момичето обикна четенето.​​В двора той закриляше малката съседка, държеше се като по-голям брат. Тя, разбира се, беше влюбена в него с детска, чиста любов. Андрей беше нейният кумир, неоспорим авторитет, а майката на Варя често се възползваше от това, когато трябваше да повлияе на дъщеря си: думите му момичето не оспорваше, вярваше му безусловно.

​​Когато започнаха трудностите ѝ с математиката, съседът ѝ помагаше да решава задачите, често проверяваше домашните ѝ, стараеше се да ѝ обясни неясното.

​​После Андрей порасна. В гимназиалните класове започна да си има приятелки. Какво страдание беше това за Варя! Разбира се, тя не го показваше: осъзнаваше, че разликата от пет години автоматично я прави „по-малката сестричка“ и е глупаво да говори за любов. Те започнаха да се отдалечават, с години живееха почти паралелно, нямаха почти никакви общи теми, после Андрей завърши училище и влезе в университет. Веднъж дойде при Варя и я помоли да му помогне да напише поздравление за рождения ден на състудентката си, някоя си Марына.

​​Варвара с усмивка се съгласи да помогне, а вътрешно страдаше, осъзнавайки, че пропастта между нея и Андрей само се увеличава. Съвсем вероятно бе, че кумирът на детството ѝ, най-добрият принц, скоро ще си намери невеста-наборка. Въпреки това тя твърдо мечтаеше, че рано или късно ще бъдат заедно.

​​Тази пролет тя беше някъде на около 14 години. Седеше на пейка, чакаше приятелката си. Изведнъж усети как нещо се сипе зад яката ѝ. Обърна се: вредният Колька от съседния двор се бе промъкнал с шепа някакви семена. Варвара скочи възмутена и тръгна да го гони. Подхлъзна се на калната от дъжда пътека и падна в калта. Още по-ядосана, стана, започна да изтупва коленете си, и изведнъж дойде Андрей:​– Хайде, ще ти помогна. Всичко видях – каза той с усмивка. – Изглежда, момчето е влюбено в теб.

– Знам – промърмори раздразнено Варя.

– А ти какво?

– А аз обичам само теб – изплъзна се от устата ѝ.

Въздухът застина в тишина. Андрей я погледна внимателно в очите. След това тихо, но твърдо каза:​​- Знаеш ли, Варя, нека се върнем към този въпрос след около пет години. А дотогава – на никого, добре?​​

​​Колко вдъхновяващ беше този отговор! Все пак те не се срещаха често – студентският живот на Андрей беше изпълнен с множество занимания. Той беше командир на строителен отряд и лятото отиваше на дълги пътувания. Винаги носеше подаръци на съседката и задължително някаква книга. Варя не забелязваше други почитателки около него и вярваше, че той няма никого. Въпреки че по-късно, когато порасна, осъзна: Андрей пазеше самолюбието на своята бъдеща съпруга.​​

​​След завършването в училище те отново се върнаха към този въпрос. Още след две години се ожениха. Оттогава са заедно – вече 27 години.​​

​​P. S. Харесайте и се абонирайте за моя канал​

Дереккөз