– Зайо, къде да ходя в това състояние? – Анна се намръщи от острата болка, докато сядаше на ръба на дивана. – Може би е по-добре да останем у дома?​

– Ань, ти шегуваш ли се? Имаме си традиция. Всяка година се събираме у Пашка, – Сергей нетърпеливо потупваше ключовете в дланта си. – И сега, само защото си болна, трябва да отменяме празника?​

Анна затвори очи. Винаги е така – щом помоли за нещо важно, той веднага започва с този си раздразнителен тон. А когато се запознаха, нещата бяха различни. На първата им среща тя беше настинала, а той цяла вечер обикаляше търговския център, за да ѝ намери шал, защото тя беше забравила своя у дома. Къде изчезна онзи грижовен мъж?​

Преди пет години всичко изглеждаше толкова просто и правилно. Срещнаха се случайно – тя бързаше от работа, а той се връщаше от фитнеса. Сблъскаха се на вратата на супермаркета, тя изпусна торбата с портокали. Той ѝ помогна да ги събере, шегувайки се за някакъв „плодов дъжд“, а тя гледаше усмивката му и си мислеше – ето го, този миг, за който пишат в книгите.​

Седмица по-късно той ѝ се обади – номерът беше на визитката, която тя му подаде заедно с един портокал в знак на благодарност за помощта. Покани я на кино. Тя се съгласи, макар никога преди това да не е излизала на среща с непознат. Имаше нещо в гласа му – топло, надеждно.​

– Просто остани с мен, – тихо го помоли, връщайки се към реалността. – Чувствам се наистина зле.​

– Слушай, не разбирам, какви са тези детинщини, – Сергей вече обличаше якето си. – Ти си възрастен човек. Изпий някое хапче, пусни си сериал и си почини. Защо са ти тези манипулации?​

– Какви манипулации? – Анна беше объркана. – Имам пристъп…​

– Ох, стига, – прекъсна я той. – Тръгвам. Ще ти звънна довечера.​

Входната врата се затвори с такава сила, че полилеят забрънча. Анна бавно тръгна към спалнята, подпряйки се на стената. През последните месеци караниците им зачестяваха. За какви ли не глупости, но всяка кавга оставяше горчивина след себе си.​

А някога нещата бяха различни. Спомняше си, че на втората година от връзката им тя беше тежко болна преди важна презентация на работа. Тогава Сергей си взе отпуск, дойде у тях с покупки и лекарства и остана цял ден. Дори ѝ помогна да довърши презентацията – седеше до нея, навлизаше в напълно непознатата за него тема, предлагаше идеи. В онази вечер тя осъзна, че иска да прекара остатъка от живота си с него.​

Когато ѝ направи предложение, нищо не мина както трябва – беше забравил пръстена у дома, изгубил предварително подготвената си реч, даже едва не коленичи в локва. Но точно тази неловкост, тази искреност я плени. Тя се смееше и плачеше едновременно, а той я целуваше и ѝ обещаваше винаги да бъде до нея.​

Вечерта у Павел започна както обикновено. Апартаментът се изпълни с гласове на приятели, звън на чаши, смях.​

– Помните ли как миналата година Анька ни победи всички на „Крокодил“? – усмихна се Костя, докато нареждаше предястията. – Особено когато играеше хипопотам на ролери!​

– Да, – засмя се Лена. – А Серега толкова се гордееше с нея тогава. Все казваше – „това е моята жена, моята артистка!“​

Мария надникна в антрето, чувайки звука от отварянето на вратата. Сергей стоеше на прага – сам. Приятелите вече бяха в хола, масата беше наредена, музиката включена. И тогава Мария забеляза:​

– А къде е Аня?​

– У дома, – нехайно каза Сергей, докато си наливаше сок. – Малко е настинала.​

– Как така е настинала? – учудено го погледна Лена. – И я остави сама?​

– Какво толкова? – той вдигна рамене. – Възрастен човек е, ще се оправи някак.​В стаята се възцари тежка тишина. Павел хвърли кратък поглед към Костя, а Мария застина с чиния в ръце.​

​— Ти сериозно ли говориш сега? — бавно попита Павел. — Жената ти е болна, а ти си отишъл на празненство?​

​— Айде сега, не драматизирайте. — Сергей се опита да се пошегува. — Просто малко неразположение…​

​Мария безмълвно извади телефона и набра номера на Анна. Докато тя говореше, в стаята цареше напрегната тишина. Всички гледаха Сергей, който се преструваше, че е силно зает с телефона си.​

​— Така, — каза Мария, прибирайки телефона. — Има пристъп. Силен. А ти, — обърна се тя към Сергей, — знаеше това и все пак си заминал?​

​— Маш, стига с тези драми, — намръщи се той. — Какво толкова, леко стомахът я е прихванал…​

​— Прихванал? — Павел се изправи на крака. — Серьожа, ти чуваш ли се въобще? Това е жена ти, не съседът от петия етаж!​

​— Защо всички сте срещу мен? — повиши тон Сергей. — Сега какво, да спирам всичко, всеки път щом тя кихне, и да си стоя вкъщи?​

​— Знаеш ли какво, — тихо каза Лена, — миналия месец, когато Костя лежеше с температура, аз не отидох на работа. Защото му беше зле, защото беше сам, защото имаше нужда от помощ. И не защото съм светица, а защото това е нормално — да бъдеш до близкия си човек, когато му е трудно.​

​Мария, без да каже повече нито дума, се насочи решително към кухнята. В шкафа на Павел винаги имаше овесени ядки — той обожаваше сутрешната каша. Какво друго ли ще трябва? Захар, сол, боровинки сигурно има във фризера… Извади пакет овесени ядки, захарта, солта и боровинките от фризера. Баба ѝ винаги казваше — няма нищо по-добро от правилно приготвен кисел, когато те боли стомахът.​

​— Така, — заповяда тя, влизайки в стаята с чанта. — Отиваме при Аня. Всички заедно.​

​И това не подлежеше на обсъждане.​

​Телефонът звънна, когато Аня вече започваше да задрямва.​

​— Анюта! — гласът на Мария звучеше разтревожено. — Как си? Сергей дойде сам, каза, че си болна.​

​— Нищо сериозно, — Анна се опита да прозвучи бодро. — Ще си почина малко и ще стана.​

​— Идваме веднага, — заяви твърдо Мария.​

​Мария… Те се запознаха на сватба. В началото се държаха резервирано — все пак съпругите на приятели често се конкурират за вниманието на мъжете си. Но постепенно се сближиха. Маша се оказа удивителен човек — искрен, отзивчив, с невероятно чувство за хумор.​

​— Маша, наистина няма нужда, — слабо възрази Анна. — Вие сте на празненство, забавлявате се… А аз тук лежа, като развалина.​

​— Каква развалина си ти, — засмя се Мария. — Помниш ли как преди месец ме заведе на леда? Аз се чувствах като крава на лед, а ти описваше кръгове — беше удоволствие за гледане!​

​— Това беше преди месец…​— А помниш ли — продължи Мария, без да слуша, — как се запознахме? На твоята сватба? Аз тогава бях толкова нащрек — мислех си, ето на, сега тази нова приятелка на съпруга ми ще започне постоянно да идва на нашите събирания и всичко да разваля…

Анна се усмихна неволно:

— А аз те мислех за вещица. Винаги си казвах — защо ме гледа така накриво?

— Вещица? — разсмя се Мария. — Е, благодаря ти много! Въпреки че… може и да съм малко вещица. Ей сега ще направя магия и след половин час домът ти ще е пълен с шумна тълпа приятели.

— Маша…

— Какъв празник? — в слушалката се чу някакво размърдване, а после гласът на Павел. — Ани, идваме. Всички заедно.

Павел… най-добрият приятел на Сергей от студентските му години. Някога деляха квартира, заедно работеха нощем, деляха последните пари. Именно Павел пръв одобри избора на приятеля си, когато той разказа за запознанството си с Анна.

— Паш…

— Край, разговорът приключи.

След четиридесет минути на вратата се позвъни. На прага стоеше цялата компания — Мария с Павел, Костя с Лена, а някъде отзад се подаваше Сергей с много странно изражение на лицето.

Костя и Лена срещнаха по време на сватбеното си пътешествие. Любопитно съвпадение — и двете двойки бяха избрали един и същи курорт, един и същи хотел. Запознаха се край басейна, заедно ходеха на екскурзии, а вечерите играеха карти. Оттогава не се делят — дори си купиха апартаменти в съседни сгради.

— Решихме да си направим гости извън плана! — обяви Лена, влизайки в апартамента. — Да си стоим вкъщи е скучно.

— Полудяхте, — прошепна Анна, наблюдавайки как приятелите свалят връхните си дрехи в антрето.

— Разбира се, — намигна Костя. — А ти какво си мислеше? Нормалните хора в здравия си разум не зарязват всичко и не пътуват през целия град, за да играят настолни игри.

През това време Мария вече командваше в кухнята, нещо тракаше и шумолеше. Павел и Костя преместваха масичката, освобождавайки място за играта. Сергей се въртеше настрани, очевидно не знаеше къде да се дене.

— Серго, — подвикна му Павел. — Донеси столовете от кухнята. И да, седни до жена си, какво се държиш като чужд?

Вечерта се оказа изключително приятна. Играха „Монополи“, после „Активити“, смееха се тихичко, закачаха се един с друг. Анна, завита в одеяло, наблюдаваше всичко и усещаше как болката — и физическата, и душевната — постепенно си отива.

Тя гледаше приятелите си и си спомняше как всичко започна. Първите съвместни почивни дни на вилата на Павел, когато тъкмо започнаха да се събират компанията. Нова година в апартамента на Костя и Лена — тогава още едностаен, тесен, но толкова уютен. Рождени дни, празници, просто събирания без повод… Кога всичко започна да се променя?

След час Павел излезе със Сергей на балкона. Разговорът им не се чуваше, но когато се върнаха, Сергей изглеждаше необичайно потиснат.

— Ани, — каза той по-късно, щом всички си тръгнаха. — Прости ми. Държах се като… — замълча.— Как последните шест месеца — тихо завърши тя.

Той потръпна, сякаш от шамар:

— Какво имаш предвид?

— А ти не забелязваш ли? — Анна го погледна в очите. — Станахме напълно чужди. Ти живееш своя живот, аз – моя. Кога за последно просто си поговорихме, не за битови проблеми?

— Имам много работа…

— У теб винаги има много работа. И срещи с приятели. И корпоративи. И внезапни командировки. А аз… аз просто съществувам някъде на периферията на твоя живот.

Сергей мълчеше, гледайки в пода. Какво можеше да каже? И двамата знаеха, че това е истина.

Същата нощ Анна дълго не можеше да заспи. Въртеше в главата си събитията от последните месеци. Ето, Сергей остава до късно на работа – все по-често и по-често. Ето, отменя традиционните им съботни закуски в кафето – „спешен проект, трябва да отида в офиса“. Пропуска годишнината от сватбата – „важна среща с клиент“. А тя – тя всичко разбира, всичко прощава, сама намира оправдания.

Сутринта на закуска се беше настанила неловка тишина. Сергей набързо изпи кафето си и излезе за работа. Анна остана сама – отново сама.

Мария й се обади:

— Как си? По-добре ли си?

— Да, много по-добре — излъга Анна.

— Знаеш ли… — Мария замълча за миг. — Вчера с Пашката дълго говорихме за вас със Сергей.

— И?

— Той се промени, Ань. Много се промени. И не към по-добро.

Анна мълчеше. Какво можеше да каже, когато приятелката й изговаряше нейните собствени мисли?

Тя още не знаеше, че след осем месеца случайно ще го види в търговския център. Ще седи в кафене с някакво момиче, ще държи ръката й и ще я гледа с такъв поглед, какъвто от години не бе отправял към съпругата си.

Тогава Анна просто ще се обърне и ще си тръгне. Няма да има истерии и скандали. Вечерта спокойно ще каже:

— Подавам молба за развод.

…Бяха минали осем месеца. Анна случайно го видя в търговския център с друга. А той дори няма да спори. Само ще попита: — Видя ли?​— Да.

​— Съжалявам.

​— Няма за какво да се извиняваш. Отдавна вече не сме семейство.

На следващия ден приятелите ще разберат за всичко. Мария ще пристигне с намерение да остане за нощта, Лена ще донесе някакви успокояващи билки, Павел ще звънне и ще каже:

​— Анюта, дръж се… Ние сме тук за теб.

Те ще идват всеки ден – на смени или заедно. Ще помогнат да се съберат нещата, да се намери ново жилище, да се пренесе мебелировката. Няма да ѝ позволят да остане сама и да се потопи в мрака на депресията.

А след това Костя ще срещне Сергей в общата им компания и с кратки думи ще му каже:

​— Не идвай повече. Никой не иска да те вижда.

И това ще бъде истина.

За тях всички Сергей ще престане да съществува – предателите не се прощават.

А Анна ще остане. Ще остане в живота им, в компанията им, в сърцата им. Защото истинското приятелство се оказа по-силно от фалшивата любов.

Две години по-късно, седейки в къщата на Павел и Мария, Анна ще гледа как децата им играят с топка на поляната, как Костя и Лена спорят за правилата на новата настолна игра, и ще си мисли: „Какво щастие, че тогава, в онази февруарска вечер, те дойдоха при мен. Иначе никога нямаше да разбера, че семейството не е само печат в паспорта. Семейството са хората, които оставят всичко и прекосяват целия град, просто за да седнат до теб.“

А още година по-късно тя случайно ще срещне онзи същия мъж с портокалите. Само че сега ще бъде в друг супермаркет, и този път той ще изпусне продуктите, а тя ще му помогне да ги събере.

И всичко ще започне отначало – само че този път истински.

Защото понякога трябва да преминеш през болка и разочарование, за да се научиш да цениш простите неща – искреността, грижата и любовта.

Дереккөз