– Няма къде да отидем с детето! – молеше Арина майка си. – Моля те, това е само за три седмици, може би за месец.

– Съжалявам, но моят любим мъж е против – отговори Алевтина Николаевна на дъщеря си.

– Мамо, но ние ще останем на улицата, без пари! Заплата ще получа чак след месец, след майчинството. Искаш ли дъщеря ти и внучката ти да спят под храстите?! – избухна Арина.

– Все ми е едно, дори и под храстите – отвърна спокойно майка ѝ и затвори телефона.

Преди пет години, когато родителите ѝ се разведоха, Арина застана на страната на майка си. В очите ѝ баща ѝ, Иван Илич, беше предател и подлец, недостоен за каквато и да е връзка.

Майка ѝ често изпадаше в истерии дори при самото споменаване на бившия си съпруг. Арина беше твърдо решена да не поддържа отношения с баща си, въпреки че той многократно се опитваше да оправи нещата с нея.

– Ариша, защо не искаш да говориш с мен? – питаше Иван Илич, когато я причакваше пред блока.

– Ти си предател! Докара майка ми до нервен срив! – възмущаваше се Арина. – Откъде ти идва смелостта изобщо да ми говориш?

– Но не е така, нещата са различни – оправдаваше се объркано той, вдигайки ръце. – Изслушай ме, моля те.

Но Арина, с младежкия си максимализъм, отхвърляше всякакви опити за оправдание. А майка ѝ само нагнетяваше ситуацията, постоянно припомняйки греховете на бившия си.

Към този момент Арина вече беше пълнолетна и планираше сватба. Тя съчувстваше на майка си и постоянно се явяваше като опора за сълзите и упреците, които Алевтина Николаевна отправяше към бившия си съпруг.

– Разбираш ли, той иска да дели нашия апартамент! – ридаеше жената. – Толкова труд вложихме в него, толкова пари! Да, дадоха го на Ваня от работата му, сами никога нямаше да си го позволим. Но този подлец изобщо не мисли за това, къде ще отидем ние с малката му дъщеря!

– Мамо, аз вече съм на двадесет и две, не съм чак толкова малка – опитваше се да я успокои Арина. – Няма страшно, ще направим разместване и ще купим нов апартамент за нас двете. Промяната ще те разсее.

– Да, а кой ще плаща за сватбата? Аз сама няма да мога, а той дори дума няма да обели за пари! – продължаваше да се гневи Алевтина Николаевна.

– Мамо, ще се справим, дори и да не е толкова разкошна сватбата, както си я представяхме.

– Само не го канете, този подлец! Ако дойде, кракът ми няма да стъпи на вашата сватба! – постави й ултиматум майката. – Или той, или аз – избирай.И на Арина ѝ се наложи да направи окончателен избор.

***

Бащата не беше поканен на сватбата, макар че преди тържеството направи на дъщеря си царски подарък – прехвърли своята част от приватизираното им жилище на нейно име. Въпреки това майка ѝ остана недоволна. Сега делът на Арина беше по-голям, но тя не поемаше частта си от разходите за жилището.

– Защо аз трябва да плащам вместо теб? Знаеш ли колко ще се натрупа за година?! – възмущаваше се жената. – Живееш при мъжа си, а разходите остават за мен?!

– Мамо, сега ли ще броиш всяка стотинка? – въздъхваше Арина. – Ако искаш, ще ти давам пари.

Около година Арина наистина редовно поемаше своята част от плащанията. Но после настъпи майчинството и доходите ѝ значително намаляха. Бременната Арина се изправи пред ултиматум от майка си:

– Както искаш, но прехвърли на мен своя дял. Искам да съм единствената собственичка на апартамента. Ти си ми единствената дъщеря, така или иначе ще го наследиш.

Под натиска на майка си Арина ѝ подари своя дял от жилището. И без това ѝ беше трудно да понесе бременността, а за спорове с майка си нямаше сили. А и Алевтина Николаевна беше много настойчива.

След всички тези драми Алевтина Николаевна, изглежда, като че ли разцъфна. Разхубави се, намери нови приятелки. А скоро при нея в апартамента се нанесе нов мъж – Алексей или Алешка, както галено го наричаше майката на Арина.

Той изглеждаше като типичен алфонс – не работеше стабилно, беше с цели десет години по-млад от нея. При първата среща с него в апартамента Арина каза на майка си:

– Слушай, твоят гост ще остане ли дълго? Ние планирахме да преспим тук с Машенка в моята стая. Утре трябва да ставаме рано за поликлиниката, а оттук е по-близо.

– Коя твоя стая, Арина? – засмя се Алевтина Николаевна. – Аз отдавна я направих спалня за себе си. А Алешка сега живее тук, няма къде да ходи. Но ако много настояваш, можем да се потиснем и да ви приютим за една нощ.

– Против съм, Алечка, – изряза се от коридора Алексей. – С тези бебета никога не знаеш дали ще можеш да се наспиш. А и аз обичам сутрин да се разхождам по апартамента в гащи. Какво, сега трябва да се обличам заради тях?!

– Извинявай, дъще, – поклати глава Алевтина Николаевна. – Ти си омъжена, знаеш колко е трудно в днешно време да задържиш мъж. Така че преспете някъде другаде. По-добре си върви у дома при съпруга си.

Такива конфликти нямаше само един или два.

С годините Алексей започна все по-често да говори за брак. Алевтина Николаевна беше на седмото небе от щастие. А Арина започваше все по-често да мисли, че никога няма да си върне дори частта от апартамента. Ако майка ѝ се омъжи, Алешка също ще стане наследник. А може би майка ѝ ще реши да му прехвърли жилището директно?Семейният живот на самата Арина междувременно се разпадаше.

Свекървата, с която живееха наблизо, измъчваше младата жена с безкрайни упреци. А мястото в детската градина за Маша, която вече беше почти на три години, все още не идваше. Излишни пари нямаше, Арина едва се справяше със случайни временни работи, а съпругът ѝ Гена прекарваше времето си ту в гаража, ту на вилата.

А веднъж, по време на разгорещен скандал, той дори заяви:

– Е, тогава върви при майка си. Моите родители, както винаги, бяха прави – ти само търсиш нечия шия, за да се качиш на нея и да отпуснеш краката си. Стига, по-добре ще плащам издръжка за Машка, отколкото да търпя ежедневното ти мрънкане! Всяка сутрин ме тормозиш, а самата дори не можеш да отидеш на работа.

– С удоволствие бих, но за детето все още няма място в градината – плачеше с обида Арина. – Три години съм привързана към дома и детето. А ти се забавляваш всеки уикенд, без никаква помощ.

– Ами, казах всичко – прекъсна я съпругът ѝ. – Давам ти седмица, за да се преместиш. Аз сам ще внеса молбата за развод. Стига ми от този семеен живот. На двайсет и седем години вече се чувствам като старец. Всички твои интереси се въртят около детски гърнета. А аз искам да се веселим, да ходим на пикници и да намеря жена, която да споделя същите интереси.

На следващия ден се обадиха на Арина с новината, че Маша най-накрая е получила място в детската градина. Нужно беше да минат медицински прегледи и други формалности. Но тази радост беше помрачена от предстоящото преместване и развод. Арина нямаше никакви спестявания, затова се обади на майка си, за да ѝ каже, че ще се наложи да живее у нея.

Но получи отказ. Шокирана, Арина не знаеше какво да прави. А бившият съпруг всеки ден ѝ напомняше, че трябва да се изнесе. Арина плачеше, плашейки дъщеря си с отчаяното си състояние, но след няколко дни, когато получи последния подпис в картата за детската градина, внезапно се ядоса. Ядоса се на живота си и на самата себе си, която приличаше на размажана детска каша за закуска.

Вместо да страда повече, Арина решително набра номера на баща си по памет. За щастие, Иван Илич не го беше сменил през тези пет години. Мъжът радостно извика в слушалката:

– Ариночка, ти ли си, дъще?!

– Да, татко, аз съм. Имам трудна ситуация, трябва ми някъде да живея с дъщеря ми около месец. Можеш ли да ни приютиш? – попита Арина.

– Ами старата ни квартира? – учуди се Иван Илич. – Нали там имаш повече от половината дял.

– Това е дълга история, татко – въздъхна Арина. – Така че, ще ни приютиш ли?

– Почакай малко, трябва да се посъветвам с Наденка – отговори Иван Илич. – Къде си сега? Май е по-добре да обсъдим такова нещо на живо, а не по телефона. Ще дойда при теб.

Арина му каза парка и обясни къде се разхождат, оставайки да чака. Маша весело тичаше с връстниците си на детската площадка. А Арина мислеше колко вероятно е новата съпруга на баща ѝ да е някоя зла жена, която няма да иска да им помогне.

Иван Илич пристигна в парка след половин час. Изпотен, той побърза към площадката, страхувайки се, че дъщеря му може вече да си е тръгнала. Но Арина беше там.– Дъще, колко съм щастлив! – Иван Илич разпери ръце за прегръдка. – Знаеш ли, в момента имаме ремонт у нас. Стаите са две, но в едната сме махнали пода, а стените са до тухла. Накратко, пълен хаос.

– И значи, няма да можете да ме приемете. Всичко е ясно, тате – въздъхна Арина, усещайки как последната ѝ надежда се руши.

– Не, напротив! Надюша предложи да живеем временно с нея в кухнята. Има един диван там, който се разтяга. А вие с внучката ще се настаните в нашата стая. Между другото, как ѝ е името?

– Маша – облекчено се засмя Арина. – Върви при дядо си, дъще, запознай се с него.

Същата вечер те с баща ѝ събраха своите вещи и ги пренесоха в апартамента на неговата съпруга. Маша, тичала наоколо цял ден, с радост остана вкъщи с Надежда – весела и разговорлива жена, която имаше трима свои внуци.

Разбира се, беше малко неудобно да заемат единствената свободна стая, докато домакините се преместват. Но и това разрешиха. Пренесоха диванчето от кухнята в стаята и направиха малка пренаредба. Дори и кухнята не загуби функционалността си. Арина се разбра лесно с Надежда.

Маша започна да ходи в детска градина, а след две седмици вече оставаше там цял ден. Арина успя да се върне на работа. Тя се надяваше с първата си заплата да наеме стая, но баща ѝ и Надя я разубедиха. Те довършиха ремонта и преместиха внучката заедно с дъщерята на Иван Илич в обновената стая.

След развода стана малко по-лесно финансово. Още повече, че освен издръжката, бившият ѝ съпруг започна изведнъж да прибира Маша от градината, да я води на разходки и на въртележки. Даже с Арина се държеше приятелски.

По-късно Арина разбра, че за това настоявала новата му жена, Алена – майка на близнаци. Това развитие на събитията ѝ беше напълно удобно.

Аринината мечта за собствен апартамент обаче не угасна. Тя сподели това с бившия си съпруг и той предложи да продаде колата си, за да помогне с първоначалната вноска.

– Но самата ипотека ще си плащаш ти – предупреди Гена. – Нали сега заплатата ти е в ред?

– Да, върнах се на старата си позиция и дори ме повишиха. Ако искаш, можеш да ми дадеш тези пари на заем с разписка, ще ти върна, но не много бързо.

– Е, как пък ще оставя дъщеря ми без апартамент? – засмя се Гена. – Видях достатъчно твоите усилия и мъки. Ще купим жилище и ще го оформим на твое име и на Машка. Това ще е моят принос.

Всички формалности отнеха известно време. Но колата беше продадена, а подходящ апартамент – намерен. Той беше без ремонт, но в удобен квартал и на прилична цена. Гена и Иван Илич се заканиха да го превърнат в обитаем дом за няколко месеца.

Новият дом отпразнуваха с голямо и сплотено семейство – Надя с внуците, Иван Илич, Гена с Алена и нейните деца. Малчуганите се гонеха и крещяха весело, а Арина осъзнаваше колко много се е променила нейното живот.

Иван Илич изчака момента, когато всички вече се разотиваха, и извика дъщеря си в кухнята, където той, с престилка на врата, миеше чиниите:

– Е, сега май вече ще ме изслушаш? – попита той Арина.– Какво искаше, татко? – попита с усмивка млада жена.

– Просто искам да знаеш. Не аз се разведох с майка ти, а тя с мен. Защото имаше планове да изгради личното си щастие с друг мъж. И това съвсем не беше първата ѝ изневяра. Просто този кавалер я изостави, – въздъхна Иван Илиев. – Но ти не ме изслуша. Прекъсна връзката с мен, без дори да ми дадеш шанс да се оправдая.

– Прости ме, татко, – усмихна се Арина. – Но сега всичко е наред между нас.

– Искам да те предупредя – продължи Иван Илиев. – Майка ти се омъжи за новия си мъж. Наденка не случайно работи в гражданското, та всичко ѝ е известно. Истински съм щастлив, че с Маша отново си имате собствен дом.

– Така е, татко, – въздъхна Арина. – Трябваше тогава да не ми подаряваш своята част. Сега излиза, че двамата собственоръчно поднесохме апартамента на майка ми и Алексей на тепсия. Ще ни е за урок.

Те дълго разговаряха за миналото и бъдещето. Но година по-късно на Арина ѝ се обади майка ѝ, която не знаеше новия ѝ адрес.

Плачейки, тя се оплака:

– При мен е катастрофа, ела веднага. Чужди хора ме гонят от апартамента. Арина, аз съм на ръба на нервен срив. Такова нещо не ми се е случвало от времето, когато баща ти ни изостави.

– Но апартаментът е твой все пак, мамо. Обади се на полицията – предложи Арина.

– Вече не е мой. Подарих го на Алеша, за да не можеш да претендираш за квадратните метри. А той го продаде и избяга. Сега новите собственици заплашват да ме изгонят с полиция. Къде ще живее нещастната ти майка, Арина?

– Не знам, не ме интересува, дори и под някой храст – отговори Арина и затвори телефона.

Тя беше научила своя урок. А беше време и майка ѝ да се научи да поема отговорност за собствените си постъпки. Особено след като самата тя доброволно беше се доверила на един мъж, мислейки единствено за себе си.

Дереккөз