Маша преглеждаше разни документи в чекмеджето на бюрото, изглеждаше малко разсеяна.​

​— Маше, защо толкова време ровиш там? — майка ѝ надникна през вратата. Маша я погледна внимателно, без да мигне, после въздъхна и отклони погледа си.​

​— Нищо, мамо, — каза тя след кратко мълчание, отново въздъхна и продължи да преглежда документите.​

​— Изхвърляй всичко в кашона, татко ще го изнесе.​

​— Добре, мамо, — тихо отговори Маша, като незабелязано пъхна една голяма, дебела тетрадка под колана си. Корицата ѝ неприятно се плъзна по кожата, но девойката не можа да намери друго подходящо място за нея.​

Подреждаха квартирата на баба ѝ, майката на майка ѝ.​

Маша беше много близка с баба си. Вече минаха три години, но едва сега намери сили да влезе в позната до болка стая.​

Тетрадката…​

Беше дневникът на баба ѝ, Маша го разбра веднага. Не искаше никой друг да го види, дори и майка ѝ, дъщерята на баба.​

На Маша ѝ се стори, че стените, старият тоалетен шкаф, комодът, пердетата — всичко сякаш облекчено въздъхна, като че ли бяха доволни, че именно тя намери тетрадката, а не някой друг.​

Искаха да разчистят бабината квартира, за да направят ремонт, тъй като Маша планираше да се омъжи и да живее тук, в жилището, оставено ѝ в наследство.​

С Генка Маша се познаваше още от детството. Всички смятаха за очевидно, че ще се омъжи за него. Но… или може би не?​

Или пък това не беше правилно?​

На нея ѝ се струваше, че някой друг вече е избрал живота ѝ вместо нея.​

Бащата на Генка и баща ѝ, нейни стари приятели, сега щяха да станат роднини. Децата щяха да имат общи внуци — всичко както татко ѝ и чичо Витя си мечтаеха.​

А тя… тя, Маша, за какво мечтаеше?​

Нуууу… за много неща. Например, да отиде да живее в далечна, непозната страна с красиво име, да скита по малките улички, да се разхожда по брега на морето, да гледа как слънцето се отразява в парчета алабастър и да рисува картини.​

„Тези драсканици“, както пренебрежително наричаше баща ѝ нейните картини.​

Баща ѝ беше материалист. Майка ѝ? Тя винаги подкрепяше баща ѝ.​

Тя мечтаеше дъщеря ѝ да намери достоен и грижовен съпруг като баща си.​

Всичко за Маша беше решено. Тя знаеше, че това би било най-доброто. Завърши добра и доходоносна професия, беше добър специалист, щеше да стане добра съпруга, а след това и майка. Но никога нямаше да бъде това, което искаше да бъде, защото това бяха глупости и детски капризи.​

Вечерта, у дома, в стаята си, под светлината на настолната лампа, Маша отвори тетрадката.​

Да, нещо като дневник беше. Баба ѝ беше написала няколко бележки със своята ръка, но после…​

„Плача, пиша и плача, като че ли съм малко обидено дете.“​На тридесет и пет съм, имам дъщеря – тийнейджърка, любящ и грижовен съпруг, голям и светъл апартамент, родителите ми са живи и здрави, роднините и приятелите ми са до мен, домът ми е истинско убежище.

Била съм три пъти в чужбина – макар и да казват нашите, че кокошката не е птица, а това не е истинско пътуване, аз все пак съм била там.

Била съм и в *** и ***, изглежда, че животът ми е успешен, нали?

Но… плача и не мога да се успокоя. Никой не може да ми помогне, никой – никой, освен може би някой добър магьосник, който ще се срещне на пътя ми и с жал ще върне времето назад. Но бих ли го искала?

Вероятно не… Защото не става въпрос за материални богатства, а за това, че имам дъщеря – тийнейджърка, с труден характер, като всички деца на тази възраст. Смята се за възрастна и отстоява правата си.

Малко ѝ завиждам. Не на младостта, не… а на това, че ще ѝ дам правото да избере сама.

Дъщеря ми сама ще избере своя живот. Нейните грешки ще бъдат само нейни грешки.

Плача…

Мамо, мамо, мила мамо… защо ми причини това?

Макар… за какво говоря…

Мама много ме обичаше. Затова го направи – друг избор нямах… или така мисля.

Днес разглеждах стари писма на тавана на селската ни къща, която е в семейството ни от незапомнени времена. Мама помоли да ги подредя. И там намерих…

Намерих мечтата си.

Те ми я отнеха. Скриха я, лишиха я от живот.

През годините мечтаех за това. През годините съжалявах, че мечтата ми не се осъществи. Загубих пламъка си, свих се и живея нормален, обикновен живот. Значи не съм достойна, така си казах тогава, и мама го потвърди. Там такива като мен не са нужни. Там са най-добрите, а аз съм просто любител…

Мама настоя да не се натъжавам, а да се омъжа, да градя живота си с Михаил – той е надежден, има добро положение и ме обича. Нищо няма да ми липсва.

И така се случи.

Омъжих се за прекрасен човек, добър съпруг и отличен баща.

Но защо тогава плача, мамо?

Намерих онова писмо, в което ме хвалят и ме канят да уча. Това беше преди осемнадесет години…

Защо не го унищожи тогава?

Защо го остави?

Защо?

Или дори не осъзна колко важно беше за мен?

Какво направи, мамо?Пиша тези редове и плача.

Дори не искам да си представям какъв би бил животът ми, ако мама не беше скрила това писмо…

Маша също се разплака, четейки пълните с болка редове, които беше написала баба ѝ, нейната любима Муся.

Баба ѝ е мечтала да стане оперна певица, завършила е музикално училище, цял живот е работила като педиатър, била е уважавана, но… била ли е щастлива?

„Бедната ми Муся“ – мисли Маша в сълзи, и заспива.

В съня си вижда баба си, която ѝ се усмихва, нежно я милва по главата и ѝ шепне нещо, Маша се усмихва в съня си и щастливо въздиша…

На следващия ден Маша дълго мисли как да попита майка си. Накрая събира смелост.

– Мамо, според теб… баба беше ли щастлива?

– Разбира се – казва майка ѝ веднага, – татко я обожаваше.

– А тя? Обичаше ли дядо?

Майка ѝ се замисля за миг, после категорично отговаря.

Маша чете тетрадката на баба си Муся, където е написала, че е простила на своята майка. Когато Муся я е попитала защо не ѝ е показала писмото, тя само вдигнала рамене и казала нещо от рода на „Не му придадох особено значение.“

Маша ходи замислена, после пита майка си какво би било, ако беше продължила с художественото си образование.

Майка ѝ махва с ръка и казва да не се занимава с глупости, а да се готви за сватбата.

– Мамо, а ти обичаше ли татко, когато се омъжи за него?

– Разбира се! – смее се майката. – Дори тръгнах след него…

Майка ѝ разказва красива история за любовта ѝ с бащата.

– А баба не беше ли против?

– Какво ти! – усмихва се майката. – Винаги ми позволяваше всичко и ме подкрепяше, каквато и да беше моята идея, дори безсмислена.

– А ти, мамо?

– Какво аз? Разбира се, че обичах мама и също…

– Не, не ме разбра, ти… би ли ме подкрепила… във всичко? В нещо такова…

– Маша, какви са тези глупости, аз и сега те подкрепям.

– Така ли? Тогава мога ли да замина за ***, за да уча при един известен художник, мамо?

– Какви са тези глупости, Маш? Сватбата ти е на вратата, започва семейният живот, и ти ще изхвърлиш тези глупости от главата си.​​- Каква глупост, мамо? Да се занимавам с това, което обичам? Да живея в хармония със себе си?

​​- Маша, стига вече, а? Какви са тези шеги?

​​- Какви шеги, мамо? Аз искам да живея, своя живот, а не този, който вие с татко избрахте за мен.

​​- Ахааа, ние сме ѝ избрали…

​​- А кой друг, мамо?

​​- Но ти сама… сама поиска да се омъжиш за Гена – започна неуверено майката, – аз си мислех…

​​Маша отвори тетрадката на точното място и я показа на майка си. Тя мина с поглед написаното и се намръщи.

​​- Тоест, аз съм ѝ пречила? Аз съм била препятствие на пътя към мечтата ѝ, така ли?

​​- Мамо, ти нарочно ли го правиш? – попита Маша.

​​- Какво? Какво не правя както трябва?

​​– Преструваш се, че не разбираш нищо. Майката на Муся също уби мечтата ѝ и пак се преструваше, че не разбира колко е важно това за нея.

​​Муся се стараеше да не те ограничава с нищо, но… ти сама пожела да се омъжиш за татко, да имаш деца, и това е нормално, мамо. Но не всички го искат. Разбираш ли?

​​- Каква глупост е това? Това се случва преди сватба, дъще. Успокой се, всичко е наред, това ще мине…

​​- Мамо! Не искам сватба, не искам нищо. Искам да живея, разбираш ли?

​​- Не разбирам! – извика майката в отговор. – Не разбирам как можеш да замениш един добър, стабилен живот с някаква… глупост! Не разбирам! Това ли са бабините писания, които толкова много ти повлияха? Тя винаги беше такава…

​​- Каква, мамо?

​​- Не от този свят. Повече време прекарвах с баба ти и баща ми, защото мама… Ай, защо ти го разказвам… Аз исках нормално, обикновено семейство и го създадох. Мама беше често унесена в мислите си. Не че не ме обичаше, но аз исках повече… А тя… тя сякаш беше някъде там, където аз нямах път.

​​Малко ти завиждах. С теб тя имаше връзка, специална връзка…

​​– Затова ли се опита да се отървеш от нещата ѝ? Така ли? Толкова ли я мразиш?

​​- Маша… – тихо се отпусна на стола майката. – Какво говориш? Тя ми е майка… Всички нейни вещи събрах в една кутия и ги отнесох в къщата… Реших да ги прегледам по-късно.

​​- Но ти каза, че татко ще ги изхвърли – извика гневно Маша.

​​- Образно казано… Това е маминото…

​​Майката седна на леглото, погледна Маша.

​​- Маша… сериозно ли? А какво ще стане с всичко това? Сватбата, Гена, вашата любов?

​​- Любов… ех, мамо…​По тесните приморски улички на едно малко и прекрасно градче разхожда се девойка. Срещат я важни и галантни възрастни мъже, които покланяйки се леко повдигат шапките си. Не млади жени й се усмихват и леко накланят глави.

Минава групичка момчета с очи като маслини, смеят се и викат поздрави към нея. На белите плочи от алабастър играят слънчеви лъчи, морето тихо и нежно се плиска в краката ѝ.

Девойката се готви да поработи…

— Мария, Мария, — слиза друга девойка, думите ѝ се преплитат на три различни езика, тя говори припряно и сочи нагоре. Маша поглежда и вижда… майка ѝ, която придържайки шапката си с ръка, се спуска надолу.

— Майчице…

— Маше, едва те намерих…

Прегръщат се и тръгват бавно по брега, държейки в ръцете си леките сандали.

— Кажи ми, щастлива ли си?

— Много… мамо. Благодаря ти. Татко още ли се сърди?

— Вече му мина, знаеш ли… много странно, Гена веднага се ожени, сякаш изобщо не беше тъжен…

— Е, добре тогава, мамо… Всички са щастливи.

— Ами баща ти и чичо Петя много преживяваха, искаха да се сродят, но после решиха, че и така са като братя.

— Благодаря ти, мамо.

— За какво?

— За това, че не уби мечтата ми, както направиха с Муся…

— Знаеш ли, дъще… Намерих много нейни тетрадки, в които описва живота си. А също… там имаше редове, писани лично за мен, много редове. Намерих ги и ги прочетох… Жалко, че толкова късно.

Иска ми се да кажа на мама онова, което никога не съм ѝ казвала… Колко много я обичам.

— Кажи го сега, тя ще те чуе, — каза Маша, а майка ѝ ѝ повярва.

Някъде тихо се усмихваше Ангел… Това, което не успя да направи един човек, бе направено от друг… Такаъв е животът…

Дереккөз