– Пенсията не е причина да седиш със скръстени ръце и да не работиш, – подхвърли Николай, без да откъсва поглед от кръстословицата.

Вера почувства как буца засяда в гърлото ѝ. Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее нахлулите емоции.

„Но защо той е такъв? – мина ѝ през ума. – И то не за пръв път. Нима това не са просто думи, а твърдото му убеждение?“

– Ето аз съм пенсионер, а продължавам да работя. Ако и ти не беше седяла вкъщи през последните шест месеца, вече можехме да си позволим нова кола, – добави той с такъв вид, сякаш е намерил непоклатим аргумент.

Думите на мъжа ѝ я засегнаха дълбоко. Разговорът, едва започнал, мигом се превърна в лавина от упреци.

На последния августовски ден Вера официално се пенсионира. Годината преди това се оказа особено изтощителна. Заводът, в който беше работила толкова години, често спираше производството – ту заради аварии, ту заради масови заболявания сред бригадите. Когато екипът не можеше да излезе на смяна, ги пращаха в принудителен административен отпуск, докато се намери замяна. Заплатата беше мизерна и Вера най-накрая реши: повече не може така. Усилията ѝ отдавна не се отплащаха и беше време да помисли за себе си.

Всъщност, преди това съпругът ѝ не беше толкова категоричен относно пенсионирането ѝ и идеята да не работи повече. Дори се шегуваше.

– Аз помагам на дъщеря ни с внуците, лятото се занимавам със градината, – отвръщаше Вера.

– Вилата – това си е просто за развлечение. Те пък носовете въртят от туршиите ти, а ти цялото лято се късаш там.

– Николай, но човек трябва и да си почива. Толкова години на завода съм изкарала.Съпругът само се усмихна под мустак, продължавайки да разгадава кръстословицата.

– И, между другото, ти обеща, че щом се пенсионирам, веднага ще заминем на море.

– Обещах. Но ти се пенсионира и спря да работиш. А за да почиваме, трябват страшно много пари. Ей така, около двеста хиляди.

Вера замига удивено от тази пронизваща истина. Тя дори спря да гледа лишно плодове или деликатеси, пестеше всяка стотинка, за да си позволи курорт. А се оказва, че напразно! Тя трябвало сама да си изкара парите за курорта.

– Къде отиваш? – попита изненадано съпругът, като забеляза, че Вера се готви да излезе от дома.

– До магазина. Мляко искам да си купя.

Всъщност Вера избяга. Избяга, за да поеме въздух, да подреди мислите си. Да не каже на съпруга си някоя гадост или остра забележка.

– Здравей, Верочка! – спря до нея жена, която минаваше край нея, и я докосна леко по ръкава на якето.

– Здравей, Верочка! – спря до нея жена, която минаваше край нея, и я докосна леко по ръкава на якето.

– Привет, Марина, замислих се, вървя.

– Нещо да не се е случило?​– Не, всичко е наред. Много си потъмняла.

– Да-а-а. Бях на почивка с дъщеря ми, гледах внуците. А през септември пак ще ходя. Този път сама. Не искаш ли да дойдеш с мен?

– Скъпо е, Марина. Нямам пари, нали вече съм пенсионерка, не работя.

– П-ф-ф-ф – разпери ръце жената. – И какво от това. Аз също съм пенсионерка. Но въпреки това си позволявам две седмици отпуск на море. Не ми вярваш?

Вера сви рамене.

– Сега ще ти разкажа. Имаш вила, нали така? Нищо не казвай – знам. В началото на лятото продаваш зелении от вилата, после ягоди. Добре вървят и домати, тиквички, но са тежки за носене, затова почти не ги продавам. Парите от вилата не ги харча – спестявам ги.

– А на кого ще продавам? Знаеш, че съм крайно неспособна на търговия.

– Дъщеря ми пише обяви в групата на блока, нищо не остава – всичко се разграбва. Главното е цената да не е много висока. Така че, Вера, помисли си. А пък ако не ходиш с туристически пакет, а като мен – в къща за гости, излиза доста икономично.

Вера нямаше познати с къщи за гости, но имаше вила. А излишъците от вилата или събраното от гората често се продават в тяхната жилищна група и, между другото, успешно.

И Вера се замисли.Ето че и пролетта пристигна. Затопли рязко. Сезонът на вилите се откри.

За първи път да напише обява, за Вера беше страшно. Но после всичко мина като с магическа пръчка. Докато мъжът ѝ беше на работа, Вера спокойно продаваше всичко, което те и дъщеря им не успяваха да изядат. Най-напред зелените подправки, както ѝ бе казала Марина, след това и ягодите.

И тук още, съседите от вилата, които вече три години не посещаваха парцела си, ѝ предложиха да събира техните ягоди, за да не ги задигат крадци. Срещна ги случайно Вера в града и се оплака, че гаргите кълват малините, а децата се катерят по храстите.

Към есента Вера вече беше натрупала внушителна сума. Ягодите тази година родиха добре, също и малините. Именно тези плодове донесоха най-много пари. Всеки месец заделяше малко от пенсията си. Но все пак за почивката парите не стигаха.

Марина се обади на Вера посредата на септември.

– Верче, здравей, помня, че искаше да си починеш? Някъде почива ли?

– Здравей, не, още не съм.

– Тогава чуй. Тук една жена освободи апартамента си за следващите две седмици – така наречената „гореща“ оферта. Ела! Прогнозата за времето обещава да е прекрасна.

– А за цената? Ти как пътува – със самолет или с влак? Билетите скъпи ли са?

Вера буквално засипа приятелката си с въпроси, опитвайки се да разбере всички подробности. Дългият им разговор ѝ вдъхна увереност и тя се реши. Същата вечер събра багажа си, помоли дъщеря си да помогне с билетите. За нейна радост, дъщерята не само намери подходящ вариант по-евтин от очакваното, но и частично плати билетите с бонусни мили.Когато Николай се върна от работа и видя куфара, замръзна от изумление.

– Какво, да не се каниш на вилата с куфар? – попита той подозрително.

– Не, не на вилата. Отивам на море. Приятелка ме покани – спокойно отговори Вера.

– Никъде няма да ходиш! Пари няма, с какво ще пътуваш, ти така или иначе не работиш! – избухна Николай, без да изпусне възможността отново да упрекне жена си.

Вера го погледна твърдо и уверено.

– Нямам намерение да искам разрешение. Щом смяташ, че не заслужавам почивка, аз сама ще си я осигуря. Имам си мои пари, не се тревожи.

На следващата вечер Вера вече се наслаждаваше на залеза в кафене на крайбрежната алея, отпивайки хладен сок и с усмивка осъзнаваше, че мечтата й се е сбъднала.

Времето през цялото време я радваше с ясно небе. Апартаментът, макар и семпъл, беше уютен и само на няколко крачки от морето. Всяка минута от почивката изглеждаше като награда за нейната смелост и упоритост.

Дереккөз