— Купете часовник. Чичо, купете часовник. Добър е, не е счупен.

Мъж с прошарена коса спря до мен и, вперил поглед в мен, попита:

— Ти Ленька ли си? Синът на Пьотър?

Кимнах и се опитах да си спомня къде може да съм виждал този човек. Но нищо не ми идваше на ум.

— Само че татко… умря миналата зима — казах аз, смъркайки с нос.

— Как така? Здрав човек ми се струваше? — учудено попита непознатият.

— В реката се удави. Ледът под него се пропука и той падна. Ами как, часовникът ви ли харесва? Вижте го, добър е.

Мъжът взе часовника от ръцете ми и, разглеждайки го, попита:

— Бащин ли?

— Да, — неохотно потвърдих аз.

— А защо продаваш нещо, което е спомен от баща ти?

— Мама така каза. Няма с какво да ни храни мен и сестра ми. Зимата наближава, Светка няма какво да облича. И дърва трябват. Знаете ли колко струва цяла кола дърва сега?! Много! Та затова трябва да нося бащините неща на пазара. Поне малко полза от тях.

Говорех точно както го е казала майка ми. Аз бях още на седем години, а животът ми тогава изобщо не изглеждаше шарен, а нещо като шахматна дъска.

Имаше поле „свое“ — това беше всичко, което ме радваше: игри с приятели, шеги със сестра ми, вкусните меденки, които мама купуваше веднъж месечно със заплатата. А имаше и „чуждо“ поле, което мразех. Там попадаха момчетата от съседния двор, директорът на училището и спомените за баща ми.

Срамно е да призная, но когато баща ми загина, аз си отдъхнах. Мама, макар и понякога да ме заплашваше с клонка, никога не изпълняваше заплахите си. Баща ми обаче беше безмилостен.

Мъжът, който все пак купи бащиния часовник от мен, се представи като Владлен. Той каза, че с баща ми били добре познати, а в младостта си дори приятели. „Заедно сваляхме момичета,“ така каза този стар приятел на татко.

Прибрах се вкъщи радостен, в джоба ми шумоляха няколко банкноти, които явно щяха да помогнат на майка ми да ни изхрани с сестра ми, а може би дори да купи палто за Светка.

Дълго се хвалех, разказвайки на мама как съм продал часовника. Разказвах и за Владлен. Само че името му не успях да запомня, струваше ми се твърде сложно.

Продължението на тази история се случи около седмица по-късно. Докато се връщах от училище, забелязах, че мама разговаря с някого на двора. Когато се приближих, разпознах Владлен.

— Привет, Ленька! Помниш ли ме? — усмихнат попита мъжът.

— Разбира се, помня! Благодаря за часовника! — отговорих делово.

— Лень, я иди вкъщи, Светка е сама там — помоли мама, и аз неохотно влязох във входа. Много ми беше любопитно защо този прошарен господин, чието име все още не можех да си спомня, беше дошъл при нас.

На следващия ден открих бащиния часовник да лежи на масата в стаята на мама. Веднага разбрах откъде се е появил – вчерашният посетител го беше донесъл. А защо? Това за мен беше голям въпрос.

Дълго въртях часовника в ръцете си, разглеждайки най-малките драскотини по него, за да се уверя, че това е именно тази вещ, която продадох на Владлен. Без съмнение, часовникът беше същият.

Наум ми дойде само една мисъл, която можеше да обясни завръщането на часовника в нашия дом. Вероятно на мама ѝ е станало жал за него като спомен за баща ми и го е изкупила обратно. Затова онзи човек беше дошъл вчера при нея.

Внимателно сложих часовника обратно и реших да не питам мама за това. Струваше ми се, че в този жест имаше нещо интимно, като да надникнеш в стаята, когато мама и татко се бяха затворили там.

Беше рожденият ми ден. Станах на цели осем години! Изглеждах доста пременен, или поне се опитвах да не се изцапам до идването на гостите.

На масата, покрита с бяла покривка, стояха всякакви вкусотии и всеки път, когато минавах покрай нея, внимателно избягвах да гледам и дори задържах дъха си, за да не вдишам онези невероятни аромати.Чу се звън на вратата, и аз се втурнах да отварям, очаквайки да видя леля Люба и Ванька. Приятелката на мама и нейният син, който беше на една възраст с мен, винаги идваха по-рано. Леля Люба помагаше на мама да подготви масата, а аз и Ванька си разказвахме най-новите истории. Живеехме далеч един от друг и се срещахме главно по празници.

Но зад вратата стоеше той! Човекът, който беше купил часовника на татко, и чието име изведнъж си спомних.

— Здравейте, — промълвих уплашено. Не знам защо, но си помислих, че е дошъл за часовника. Може би мама не му е върнала всичките пари или му е дала по-малко от поисканото.

— Честит рожден ден, Ленка! Това е за теб, — Владлен извади малка кутийка и ми я подаде. Неуверено я взех в ръце. Внимателно свалих капачето и пребледнях. Вътре лежеше истински часовник. Не същият като този на татко, но доста хубав. Колки Мамонов имаше същия часовник, и половината клас му завиждаше.

— Това наистина за мен ли е? — попитах го с надежда, като вдигнах очи към Владлен.

— За теб. Все пак си рожденик днес. Ще ме поканиш на масата?

— Разбира се. Влизайте.

Пуснах Владлен в апартамента, а докато той си събуваше обувките в коридора, аз хукнах да разкажа всичко на мама. Когато мама чу кой е дошъл, лицето ѝ се зачерви, и тя дори не погледна към часовника ми. Тъкмо когато мама излезе да посрещне Владлен, на вратата отново се звънна.

Този път наистина бяха леля Люба и Ванька. Веднага отвлякох Ванька в стаята си, и двамата започнахме да разглеждаме подаръка ми. Часовникът беше просто невероятен! Не бях и мечтал за такъв подарък! Сега целият клас ще ми завиди! Какъв клас — цялото училище! Дори не всеки голям ученик имаше такъв часовник.

От този ден нататък чичо Владлен все по-често започна да идва в дома ни. Постепенно спряхме да имаме нужда от каквото и да било, на масата винаги имаше разни лакомства, Света си получи ново палто, а аз — хокейна щека. Този факт ме радваше точно до деня, когато една сутрин заварих чичо Владлен в кухнята ни по потник и боксерки.

Не знам какво точно ме възмути тогава, но подсъзнателно почувствах, че нещо не е наред. Владлен, седнал на нашата кухненска маса, изглеждаше като нещо, което не се вписва в моя детски мироглед.

Може би дори инстинктивно усетих опасност. Светът ми след тази гледка вече не беше познат и разбираем. И аз се разплаках. Силно, бършейки сълзите с ръкава на ризата ми.

След това не виждах чичо Владлен цели няколко седмици, а после един ден ме посрещна пред училищната ограда и каза, че трябва да поговорим.

— Ленка, изслушай ме и се опитай да разбереш, — заговори той, вървейки до мен. — Виж, аз отдавна обичам майка ти. Още от времето, когато беше младо момиче. Тогава тя избра баща ти, а аз не се намесих. Но сега, когато Аля е свободна, реших да опитам отново. Трудно ѝ е да ви отглежда сама, Ленка, и в крайна сметка ѝ трябва мъж до себе си.

— А аз? Почти съм вече възрастен! Защо ѝ трябват още мъже? — възразих, намръщен.

— Такъв е животът, Ленка. Хората трябва да живеят по двойки, така го е решил природата. Ще пораснеш, ще се ожениш, а мама пак ще остане сама.

Замислих се над думите му. Е, не мислех още за брак, но в бъдеще… Например, много ми харесваше Ленка Вотинова, и бих я направил своя жена след няколко години, разбира се.

— И какво предлагате? Искате да се ожените за мама? — попитах Владлен, като го гледах въпросително.

— Само ако ти не си против. Какво ще е семейството ни, ако не ти харесвам?

— Ще си помисля. Кога трябва да дам отговор? — казах деловито.

— Една седмица стига ли ти? Вече доста ми липсвате всички: ти, Света и мама ти.

— Добре, стига ми, — кимнах след малко размисъл.

В този момент се чувствах изключително важен, без да осъзнавам, че шансовете да откажа на Владлен всъщност не съществуваха. Като ми даде правото на избор, той ме бе спечелил.

Три месеца по-късно мама се омъжи за Владлен, и той стана наш баща със Света. В първите месеци, докато свиквах с новото положение, се държах като партизанин.

Изучавах Владлен, разузнавах го. Гледах дали няма да обиди мама или сестра ми. С една дума, не му давах да се почувства като основният мъж в дома. Странно, но Владлен приемаше това поведение съвсем спокойно и никога не се оплакваше. Дори когато понякога преминавах всякакви граници.

Живеехме доста щастливо, и аз скоро разбрах разликата между Владлен и баща ми. Новият ми баща никога не подтискаше личността ми. Напротив, отнасяше се с уважение към мен, сякаш съм възрастен. Винаги питаше за мнението ми, а понякога дори търсеше съвет.

Обикновено възрастните не се замислят колко важно е за детето да се чувства пълноправен член на семейството — това малко общество, в което то живее. Помислете сами — какъв човек щях да бъда, ако бях свикнал само с унижения и викове от баща си?

И това — само когато беше в добро настроение. А Владлен успя да ме научи не само на уважение към себе си, но и към всичко и всички около мен. Владлен ме научи как да бъда едновременно мил и силен. Точно както е и той.Щастието ни не продължи толкова дълго, колкото бих искал. Четири и половина години по-късно майка ни срещна Анатолий. Не знам какво търсят жените, когато с главата напред се хвърлят в този водовъртеж, съставен само от недостатъци? Имам предвид необяснимото привличане на по-слабия пол към „лошите“ мъже. Владлен не беше „лош“. Той беше „добър“! Затова стана така, както стана…

И така, майка ни се влюби. Влюби се, по мое мнение, в най-безсмисленото същество. Всичко, което представляваше този Анатолий, бе, че беше облечен като плашило от зеленчукова градина и не спираше да дрънка с устата си. Дори папагал би се скрил пред този лустросан самохвалко.

Мама се запозна с Анатолий, когато той дойде да работи във фабриката им. Вярно е, че там не остана дълго и скоро тръгна да търси себе си другаде. Но на фабриката, по-точно до портите ѝ, се появяваше почти всеки ден, за да посрещне майка от работа.

Разбира се, скоро Владлен научи за това. Някой от колежките на мама му каза. Последва сериозен разговор между мама и Владлен, а ние със Светка бяхме изпратени да играем навън. След този разговор мама и Владлен подадоха молба за развод.

Когато Владлен си тръгваше, той ме прегърна за сбогом и каза:

— Леня, не съди мама. Така става понякога. Разбираш ли, цял живот я обичах, а тя така и не можа да ме заобича. Какво можеш да направиш?

Аз мълчах, със стиснати устни, наблюдавайки как Владлен си слага палтото. Той взе своя износен куфар и се запъти към вратата. Тогава не издържах и извиках:

— Почакай! Мога ли да дойда с теб?

— Къде с мен?

— Все ми е едно къде! Може би мама не успя да те обикне, но аз… аз… не мога без теб!

Владлен остави куфара на пода, прегърна ме и ме притегли към себе си.

— Леня, какво да правя сега? Майка ти няма да ти позволи да дойдеш с мен. Ами училището ти?

— Училище има и в твоя район, а на мама сам ще ѝ кажа. Вече съм голям и мога да решавам с кого да живея. С този нейния Толик определено няма да живея! Ще избягам от вкъщи и точка!

Майка явно се чувстваше виновна по онова време, затова ме пусна да отида при Владлен почти без възражения. Възможно е дори да е почувствала някакво облекчение. Винаги държах кисела физиономия, когато видех Анатолий, което със сигурност не подпомагаше личното ѝ щастие.

Така всеки остана с това, което му е удобно. Сестра ми се отнасяше сравнително спокойно към Толик. Тя беше жена, макар и малка, и затова този обигран глупак Анатолий ѝ правеше друго впечатление. Забавляваше се в неговата компания. Аз пък намирах шегите му (а той почти във всяка своя дума добавяше шега!) празни и изобщо нелепи.

Владлен живееше почти в краен квартал на града. Жилището му беше малка стаичка в комунален апартамент. Но този факт изобщо не ме смути. За да не виждам този клоун Анатолий, бях готов да спя дори в кокошарник. Освен това, никак не преувеличавах, когато казвах, че вече не мога да си представя живота без Владлен.

Той стана за мен всичко, което е толкова необходимо за едно момче в процеса на израстването му — баща, приятел, наставник и пример. Пример — това най-вече! Защото Владлен беше истински мъж! В пълния смисъл на думата.

Все още се удивлявам как никога, дори веднъж, той не каза лоша дума за майка ми и не ми позволяваше да споделям на глас обидите си. И това, въпреки че знаех със сигурност колко му беше тежко да получи втори път отказ от моята майка. Но неговата болка си остана само негова болка.

Ако в него е живяла обида към жената, която е отхвърлила любовта му, той я е заключил в най-здравата броня, както подобава на силен мъж.

Живеехме с Владлен съвсем не зле. Всеки се занимаваше със своите дела, Владлен работеше във фабрика за автомобилни гуми, а аз учех и усърдно му помагах с домакинството.

Дори готвехме и перяхме на смени. „Мъжът трябва да може всичко, и да зашие панталони, и да свари супа, и да защити слабия“, често повтаряше Владлен. А аз внимателно слушах напътствията му и попивах думите му като гъба.

Вестта за нещастие с Владлен дойде, докато служех в армията. Службата ми беше в Кемеровска област, а до уволнението оставаха само три месеца. Ето че в писмо сестра ми Светка ме уведоми, че Владлен е в затвора заради бой.

Не знаех точно какво се е случило, сестра ми пишеше само, че Владлен е в затвора, след като здраво е пребил новия съпруг на майка ми — Анатолий. Според нейните думи, Толик прекарал почти месец в болница и сега се движел с помощта на бастун.

Дългоочакваното писмо от Владлен дойде точно преди уволнението ми, но в него той така и не отговори на въпроса защо е пребил Толика.

Той беше сдържан, както винаги. Интересуваше се от моите дела и ме молеше да не се тревожа за него. „Затворът не е толкова страшно място, колкото всички си мислят“, — пишеше Владлен, опитвайки се да ме успокои.

След като се върнах в родния си град, опитах сам да разбера ситуацията и в началото се срещнах със самия Толик. Сестра ми каза, че Толик често давел мъката си в местна кръчма близо до техния дом. Там се и запътих.

Толик седеше на маса с двама мъже. Пред тях имаше няколко полупразни халби бира. Когато ме видя, Толик хълцна.

— Уволни ли се вече? — попита той нелепо, ровейки под стола за бастуна си, който беше паднал малко по-далеч.— Трябва да поговорим — казах аз и с кимване на глава посочих към вратата.

— За какво?

— За всичко.

— Говори тук. Аз от приятели тайни нямам.

Един от мъжете бутна към мен стол, и аз неохотно седнах на масата.

— Ще пиеш ли?

Вторият мъж извади от пазвата си отворена бутилка водка и, без да чака отговора ми, наля в чашата. Игнорирайки предложението, се втренчих в Толик.

— Ще разкажеш ли какво стана с Владлен? — попитах, вперил поглед в очите му.

— Не му харесаха обувките ми — първо се изсмя Толик. После, сякаш усетил отношението ми към шегите му, стана сериозен и каза: — Ама честна дума, Ленька, не знам какво му стана! Сякаш му падна пердето. Ей ги, приятелите ми няма да излъжат. Седяхме си, никого не закачахме, а той изникна от нищото и започна да размахва юмруци! Беше пил, сигурно стара обида се събуди.

— Владлен не пие — възразих.

— Така ли? А полицаите, когато го прибраха, казаха, че от него се е носела миризма. И на съда и сам не отрече това.

— Такива въздържатели като него, ако пийнат, зверски се променят — отбеляза един от приятелите на Толик, изпразвайки чашата си.

— Ленчик, не се ядосвай. Владлен си го получи заслужено. Не съм го обидил с дума, а това, че някога не можахме да поделим една жена, си е житейска работа. А той моите крака счупи — инвалид ме направи.

— Владлен не можеше просто ей така да ти налети. Какво му каза?

— Нищо не съм му казал! Ей ги тук мъжете, могат да потвърдят.

Приятелите на Толик мълчаливо, с усмивка, кимнаха с глава, и аз разбрах, че от този клоун нищо няма да изкопча. А и вече не ми се искаше да си цапам ръцете с него.

На Владлен това нямаше да помогне, а Толик нямаше да се промени. Безсмислено е. И Владлен го знаеше прекрасно. Единствено ми беше неясно — какво го е накарало да забрави за това?

Още като излизах от кръчмата, към мен се приближи възрастна жена, тази, която миеше пода в заведението. Преди да заговори, тя се огледа и с тих глас каза:

— Чух, че питаше за онзи, който го затвориха за боя с този. — Жената кимна към Толик.

— Да. Видяхте ли как се сбиха?

— Видях. Наскоро започнах тук работа, но тогава, пролетта, чистех в „Ивушка“. Този — възрастната жена пак посочи Толик — беше с жена. Рижа, с големи гърди. Онзи, когото после осъдиха, дойде при тях и им каза нещо, тогава този започна да обижда някаква Алевтина с разни груби думи. Наговори много неща. След това се сбиха. После дойде милицията и ги прибра и двамата. А още, както разбрах, онази рижа имаше обеци със смарагди и за тези украшения също спореха.

— Смарагдови обеци ли? — попитах замислено.

— Да, да, със смарагди. Много ѝ отиваха на лицето.

Започнах да се досещам какво се е случило. Смарагдовите обеци Владлен беше подарил на майка ми за рождения ѝ ден, около половин година преди да се разделят. Оказваше се, че Толик ги е откраднал от майка и ги е подарил на любовницата си.

Това сигурно е разгневило Владлен. Пък и фактът, че Толик има любовница, сам по себе си можеше да не се хареса на Владлен. Толик, този жалък празнодумец, който получи жената, боготворена от Владлен, същевременно си позволяваше да я мами! Как можеше Владлен да приеме това?

Първата ми мисъл беше да разкажа всичко на майка. Да ѝ отворя очите най-после! Но като размислих, разбрах защо Владлен на съда не беше издал с нито дума причините за побоя. Дори когато го заплашваше затвор, Владлен не позволи да се петни името на жената, която обичаше.

Пусках Толик в тесен, тъмен проход, когато той, куцайки и залитайки, се прибираше у дома си. Бастунът, на който се подпираше, изхвърча настрани, а Толик се сви от удар в стомаха. Като го притиснах към бетонната стена, започнах ясно и отчетливо да му говоря в ухото:

— Слушай внимателно. Ще вземеш обеците от твоята мръсница и ще ги върнеш на майка ми! И ако още веднъж чуя, че се влачиш с някакви други жени, пияното ти тяло ще намерят в канавката! И не си мисли да тичаш при полицията! От този момент аз ще бъда твоята сянка. Върви и се озъртай, не забравяй за мен!​Как след като здраво разтърсих Толик за последен път, изчезнах в тъмнината. Силата в мен тогава беше в изобилие, и мисля, че Толик наистина се изплаши сериозно. Поне след известно време видях същите онези обеци с изумруди, подарък от Владлен, украсяващи ушите на майка ми.​

​Написах за това на Владлен, а от него получих кратко и сдържано писмо, но все пак с думи на благодарност в края.​

​Следващата зима Владлен почина в затворническата болница от пневмония. Вече след смъртта му дойде последното писмо, написано от него. „Льоня, ако позволиш, в това писмо ще те наричам мой син, – беше написал Владлен. – Искам да знаеш, че ужасно се гордея с теб, сине! Ти порасна точно такъв, какъвто бих искал да те видя. И още, много съм щастлив, че ти през всички тези години беше до мен. Ако наистина имах син, бих искал той да бъде като теб. Ти си най-ценното, което някога съм имал в живота си! Моля те, сине, пази се и винаги постъпвай със съвест.“​

​Това писмо, по-късно, когато емоциите ми малко утихнаха и донякъде се примирих със скръбта си, прочетох на майка си. Надявах се още веднъж да ѝ покажа какъв човек беше Владлен и колко много значеше той за мен. Майка ми, след като дочетох писмото и оставих листа настрана, заплака.​

​— Прости ми, Льоня, прости ми!​

​Тя се разплака съвсем силно, и известно време я гледах плашливо.​

​— Какво има, мамо? Съжали ли най-сетне, че не остана с Владлен, разменяйки го за този твой палячо?​

​Майка ми поклати глава.​

​— Той е твоят баща, Льоня! Владлен е твоят татко, не Петър.​

​— Как така? – смаяно гледайки я попитах аз.​

​— Така се случи. На никого нищо не съм казвала. Дори на самия Владлен. Страхувах се, че ще ме обвинява за това, че съм представила детето му за син на Петър. За мен най-важното беше Петя да не се досети. Ако Петя разбереше, че съм вече бременна, нямаше за нищо да ме вземе за съпруга. А Владлен не го обичах, всичко стана случайно между нас, поддадох се на вниманието му и скоро след това съжалявах.​

​— Мамо, казваш ли сега истината? Как е възможно това? Защо не ни каза на мен и Владлен по-рано? Можеше поне тогава, когато бяхте женени или когато отидох да живея при него.​

​— Боях се от реакцията на Владлен. Не исках да ме осъждат и за това. Никой нищо не подозираше, и реших, че няма смисъл да вадя наяве тази стара история.​

​— А защо сега реши да говориш за това? Не те ли е страх от осъждане вече?​

​Майка ми ме погледна право в очите и отново заплака.​

​— Просто толкова ме е срам, че лиших теб и Владлен от възможността да бъдете истински баща и син! Не знаех, че и двамата сте искали това толкова много.​

​Майка ми закри лицето си с ръце, раменете ѝ се разтърсиха, и аз я съжалих ужасно. Тя беше обикновена, проста жена. Непретенциозна, често живееща за момента, без да размишлява за сложността на човешката природа.​

​— Не плачи, мамо, – прегърнах я и я потупах леко по рамото, – така или иначе аз и Владлен бяхме като баща и син. Това го пише и в прощалното му писмо. Сега, там на небето, той вече знае всички тайни на света, така че сигурно му е ясно, че съм негов син. А аз имам време да го наричам баща моите спомени.​

​Може би никак не се ядосах на майка ми за толкова късното ѝ признание. Бях твърде горд и щастлив, че Владлен се оказа мой баща.​

​Дори не съмех да мечтая за подобно нещо, и от осъзнаването на това още повече се стремях винаги и във всичко да приличам на Владлен.​

​Оттогава минаха много, много години. Нито майка ми, нито нейният пустослов Толик вече не са сред живите. Самият аз скоро ще стана на седемдесет и седем години – красиво число, ще ви кажа! Дано наистина дочакам тази дата!​

​Въпреки че това не е наложително, живях истински щастлив живот, не мога да се оплача. Аз съм същият верен човек, какъвто беше и баща ми, и все още обичам жена си, макар че тя вече не е онази красавица, каквато беше в младостта си.​

​Обичам всяка нейна бръчица и дори ненадейно появилия се през последните години гърбица на гърба ѝ. Обичам нашите деца, обожавам нашите внуци и просто безпределно боготворя нашата правнучка. И съм напълно уверен, че своя щастлив живот дължа на сто процента на баща си. Защото през целия си живот се стараех да постъпвам правилно.​

​Винаги се наблюдавах, размишлявайки как би постъпил Владлен на мое място. Именно това ми помагаше да живея със съвест и да оставам човек.​

​Автор: Юферева С.

Дереккөз