— Тя наистина ли ти каза? — попита лелята с ужас.

— Мама крие нещо от мен — каза Катя на мъжа си веднага след сватбата. — И аз никак не приличам на баща си. Той не ме обича. И аз него, май…

Това беше истина. Катя нищо не можеше да направи със себе си. Колкото и откога да се помнеше, толкова време познаваше и баща си, Михаил. И той не беше толкова лош баща. Може би дори беше добър. Водеше ги с майка ѝ всяко лято на почивка. Завеждаше Катя в спортното си училище — бащата беше треньор по вдигане на тежести, а дъщеря си водеше на художествена гимнастика. Полезно за здравето, красиво. Но никой не беше питал Катя дали иска да се занимава с художествена гимнастика. А тя не искаше. Дори треньорката, Марина Василевна, каза на баща ѝ:

— Мускулите ѝ са зле. Не се разтягат. Михаил, не всеки има предразположеност. На Катя ѝ е трудно с гъвкавостта. Дай я на волейбол, щом толкова държиш да спортува.

— Точно заради това трябва да работи върху гъвкавостта, щом я няма! — възкликна Михаил. — Трудностите каляват и укрепват. Не искам шампион от нея. Всичко е за дисциплина и здраве, Марина. А ако случайно спечели някое място, какво лошо има?

И така, Катя страдаше от болки и от тъга на гимнастиката. И от собствената си несъвършеност. А баща ѝ беше доволен. Защо не го интересуваше страданието на Катя? Загадка.

После, когато завърши училище — от омразната гимнастика тя се отказа две години по-рано — баща ѝ се възмути от избора ѝ на университет.

— Какъв филологически факултет? Какво е това изобщо? С какво ще се занимаваш?

— Михаил, не преувеличавай! Не е „с какво“, а „като какво“! — намеси се майката. — Но в общи линии баща ти е прав. Каква е тази абстрактна професия?

Понякога тя се намесваше. Не толкова често, колкото ѝ се искаше на Катя, но се случваше. Намесваше се и уж се опитваше да я защити. На практика обаче винаги беше на страната на мъжа си.

— Не, Лиза! „Като какво“ можеш да станеш, ако професията е полезна. Принасяш полза на хората. А тук — нито риба, нито месо. Ще седиш в библиотека, така ли?

— Да, в библиотека! И какво от това?

Господи, защо?! Защо тя изобщо не усещаше никаква близост с този човек?

Там, в библиотеката, където Катя наистина отиде след завършване на филологическия, тя срещна бъдещия си съпруг. Към този момент отдалечаването между нея и баща ѝ стана критично. Достигна връхната си точка. Михаил не криеше, че презира Катя. Не му харесваше нейната неспортивност и странния ѝ, по негово мнение, избор на професия. Със съпругата си също имаше напрегнати отношения. Сякаш тя го разочарова глобално и той не се опитваше да го крие.

Катя, междувременно, порасна и често внимателно се оглеждаше в огледалото. После разглеждаше снимките на родителите в младостта им. Не приличаше на нито един от тях. Как е възможно това? И майка ѝ, и баща ѝ бяха светлокоси. Майка й — със сиви очи, а баща й — със сини. Катя беше брюнетка с кафяви очи и някакъв кавказки нос. Или почти кавказки — голям, с малка гърбичка. Носовете на родителите й бяха типично славянски. Нещо тук не беше чисто…

— Мамо, вие осиновихте ли ме? — попита Катя един ден директно.

— Ти какво, полудя ли? — ахна майка й. — Разбира се, че не! Питай леля си как съм те раждала, едва не умрях.

— Защо?

— Процесът беше дълъг. Освен това беше голяма, когато се роди.

— Просто татко не ме обича…

— Е, напоследък той сякаш се обърка. Изглежда, че никого не обича и нищо, освен работата си. Катюша, не си съчинявай. Аз те обичам много-много. И за двама ни.След този разговор Катя повече не задаваше никакви въпроси на майка си. Тя срещна Игор, който беше добър и скромен младеж. Дълго време ходеше до библиотеката за книги и се притесняваше да направи първата крачка, но накрая все пак покани Катя на среща. Те бързо намериха общ език и си допаднаха един на друг. След година Катя реши да се омъжи за Игор. Сватбата премина спокойно. Дори баща ѝ дойде, макар и за кратко – оправда се с някаква спешна персонална тренировка. След сватбата Катя реши да поговори с новия си съпруг. Разкри му за тайната.

Игор, при по-внимателно разглеждане, се оказа не само скромен. Освен това беше умен и весел. Работеше в IT сферата, и то в края на деветдесетте. Сега това вече е обичайно – когото и да посочиш, ще попаднеш на IT специалист. Но тогава тази професия беше сравнително рядка. Не носеше много пари, но Игор обичаше работата си.

Като чу разказа на Катя за тайната и баща ѝ, той се усмихна и каза:

– Скъпа, за тайни трябва да се говори преди сватбата!

Тя се засмя. Начинът, по който го каза, беше толкова забавен, че Катя се смееше от сърце. Е, скучно в брака явно няма да ѝ бъде.

– Игор, говоря сериозно!

– Добре, нека бъдем сериозни. Говори ли с родителите си?

– Само с майка ми.

– Какво ти каза? Има ли тя някаква тайна? Или ти по-скоро подозираш, че баща ти не ти е истински баща, така ли?

– В началото дори майка си подозирах. Нали виждаш, съвсем не приличам на тях! Съвсем! Но майка ме обича. И аз чувствам, че е моя истинска майка. Елементарно – когато я прегръщам, усещам връзката. А с баща ми винаги е било някакво напрежение. Той ме измъчваше през цялото ми детство!

Игор зяпна и отвори широко очи:

– Измъчваше те?! Какво искаш да кажеш?

Те останаха у дома след сватбата. Седяха си в апартамента на Игор, който той беше наследил от дядо си и баба си. Закусваха с остатъците от сватбената торта, пиеха кафе. И тогава Катя започна темата за тайната…

– Водеше ме на гимнастика. А аз трудно разтягам мускули. Ужасно болезнено беше! „Но поне детето ходи на спорт!“ Баща ми цял живот се занимава със спорт. За него хората, които не спортуват и пият, дори само по празниците – не са хора. Дори филолозите за него не са хора. Понякога си мисля, че за баща ми всички са „не-хора“, само той е човек. Суперчовек.

– И какво каза майка ти? Истински баща ли ти е?

– Казва, че да. Казва, че е. Но аз чувствам…

– Кате, мисля, че трябва по-малко да мислиш за това. Ние се оженихме, Катюха! Оженихме се! Сега вече сме семейство.

След година Катя и Игор имаха син – Витя. Кръстиха го на бащата на Игор. Между другото, Катя, макар и рядко, все пак се връщаше към мисълта за своята липса на прилика с родителите си. Ето например Игор – той беше много приличен на майка си. А Катя? Може би прилича на истинския си баща? Това какво означава? Майка ѝ… изневерила ли е?

Колкото Катя познаваше майка си, тя беше изключително порядъчна и вярна жена. Никога не е ходила никъде, освен на работа и вкъщи. Работеше като учителка по физика в училище. Между другото, когато Катя беше приета в университета, майка ѝ не беше особено доволна. Мислеше си, че дъщеря ѝ ще избере точните науки. И както винаги, заставаше на страната на бащата ѝ. Не, тя не обиждаше Катя. Но винаги подкрепяше баща ѝ. Ако баща ѝ каже, че спортът е полезен, значи е така. Ако бащата каже, че приятелката Юлия има лошо влияние върху Катя, значи е така. Бащата винаги е прав. Катя не разбираше майка си, но нещата бяха такива…

Подкрепяща. Вярна. През целия живот гледаше бащата с любящи очи. Могла ли е да изневери? Не! Катя не вярваше в това! Или… тези очи не бяха любящи, а виновни?​Витя се роди при Катя и, между другото, беше като нея. Тъмнокос, кафявоок. С едър нос. Не, явно нещо не беше наред. И бащата напълно спря да говори с Катя. Отдавна го чувстваше чужд, но сега вече беше напълно непознат. И дори внукът не промени нищо. Михаил изобщо не прояви интерес към него. Е, може ли наистина да ѝ е баща?!​

Когато Витя беше на девет, една вечер, без предупреждение, при тях нахлу майката на Катя, Лиза, изглеждаща на ръба на лудостта. Беше късно, Катя тъкмо беше сложила сина си да спи, когато звънецът на вратата започна да звъни яростно, като при пожар. Игор подскочи и бързо отвори.​

— Елизавета Николаевна? Какво се е случило?!​

Майката на Катя стоеше пред вратата разкопчана, с палто, навлечено върху халат, разрошена коса и широко отворени от ужас очи.​

— Катя вкъщи ли е?​

— Вкъщи е. Влезте. Някой починал ли е?​

Лиза кимна, после поклати глава. Повлякоха я към кухнята и там ѝ направиха чай. Щом се поуспокои от топлината на чашата, майката на Катя започна да плаче.​

— Ш-ш! Тихо! Витя спи, сутринта има училище. Какво става, мамо?​

— Ттой… той ме изостави! Намери друга, двайсет години по-млада, и ме изостави!​

— Ттой… той ме изостави! Намери друга, двайсет години по-млада, и ме изостави!​

— Татко те напусна?​

— Не точно, — подсмръкна тя. — Каза, че ще разделим апартамента. Но всъщност… да, остави ме… след толкова години… какво ще правя сама? Какво?!​

И отново се разрида.​

— Мамо, кажи ми, татко наистина ли ми е роден баща? — попита Катя.​

Майката си изтри сълзите с една салфетка и каза:​

— Разбира се, че ти е роден! Какво измисляш, Катя? Ти ни си нашата любима дъщеря. Просто и двамата с баща ти сте инати. Не искате да отстъпвате един на друг.​

— Мамо! Той те изостави! А ти го защитаваш?!​

— Какво да правя? Какво?! На кого съм нужна?​

— А какво изобщо може да се направи с апартамента? — неочаквано попита Игор. — Защо изобщо иска да го дели?​

— Когато се преместихме заедно, обединихме жилищата си. Моето и неговото. Има право. Но какво ще правя без съпруг?!​

— О, хайде, мамо! Какво ти пука? Колкото по-скоро се махне, толкова по-добре.​

На Катя не ѝ беше чак толкова жал за майка си. Имаше чувството, че нещо крие от нея… някаква семейна тайна. Всички криеха. И майката, и бащата, и лелята от майчина страна. Катя не можеше открито да говори за съмненията си. Беше възпитана да уважава възрастните, да не ги притеснява с въпроси. Уважаваше, обичаше, помагаше.​

Родителите се разведоха и продадоха апартамента. Майката си купи малък апартамент в покрайнините. Катя ѝ помагаше с преместването. Страданието на Елизавета беше искрено, дълбоко. Но имаше усещането, че не страда за конкретен човек, а за факта, че е останала сама. Лиза вече беше над шейсет. Принудителната самота беше горчива. Дъщерята си имаше свое семейство, а сестра ѝ и съпругът живееха добре. А тя… остана съвсем сама. Какво да прави оттук нататък?​Междувременно Катя помагаше на майка си да се премести, и докато разтребваше вещите, намери албум, в който видя снимки на бебе. Или на бебе момиченце. Тя никога не беше виждала тези снимки. И защо?

Майка ѝ се въртеше в кухнята, а Катя искаше да извика нещо от рода на: „Мамо, това аз ли съм на снимката?“, но думите заседнаха в гърлото ѝ. Тя отвори следваща страница и видя лист хартия. Стар лист, на който нещо беше написано на ръка. С майчиния почерк. Катя се огледа крадешком, да не би майка ѝ да я види. Почеркът беше нечетлив. На пръв поглед трудно можеше да се разбере.

На страницата, където беше вложен листът, имаше снимки на същото бебе, но вече по-голямо. Катя се загледа. Детето приличаше на нейния Витя, когато беше малък. Същият нослест и мургав. Не, това със сигурност бях тя! И тогава Катя направи нещо необяснимо. Нещо, което дори от себе си не очакваше. Извади листа от албума, сгъна го и го пъхна в джоба си. След това затвори албума и го натъпка на най-далечния рафт. Старателно го застла с други албуми и книги за домакинство. Всичко беше старо, от седемдесетте години – Катя погледна годината на издаване на една от книгите. Те бяха нейни връстнички.

Майка ѝ беше тъжна и унила, а Катя не знаеше с какво друго да ѝ помогне. Тя така или иначе беше зарязала собственото си семейство, за да подкрепи майка си.

— Искаш ли да ти доведа Витя за ваканцията?

— Донеси го засега само за уикенда. Катюшка, нещо ми е толкова зле… като че ли умирам.

— Мамо! Никой не е умрял заради развод. Всичко ще бъде наред.

— Е, да, е, да…

— Обаждай се, ако нещо се случи.

Майка ѝ дълго време нямаше мобилен телефон. Но през две хиляди и пета година Катя накрая ѝ купи телефон и настояваше майка ѝ да го използва, за да са в контакт. Бяха минали вече три години. Майка ѝ сега щеше да ѝ звъни, освен ако нямаше друг избор. Катя беше сигурна. Баща ѝ си беше тръгнал, какво друго ѝ оставаше на майка ѝ?

Но майка ѝ се обаждаше рядко. Изведнъж тя реши да не страда по развода си. Лиза започна да ходи на йога. И някъде другаде, и още някъде. Започна да се разхожда много. Стана активна пенсионерка, което много радваше Катя. Всичко беше наред. Е, почти. Работата е там, че Катя прочете онзи лист от албума. Прочете внимателно, разчитайки всяка буква.

„Ето ни останахме само аз и Катюшка. Алекса вече го няма…“ – пишеше на този лист. Имаше още нещо, но Катя не го разчете. Тя беше видяла най-важното. Това, за което отдавна подозираше. И след като го прочете, сърцето ѝ се качи чак до гърлото.

Катя решително замина на гости при леля си, Надежда.

Надя готвеше пача и веднага накара Катя да обели чесъна. Леля ѝ беше ужасно делова и не обичаше безделниците. Катя нямаше нищо против чесъна, изчисти го. И когато Надя взе от нея шепата бели скилидки, изведнъж попита:

— Значи баща ми се казваше Алекс?

— Значи баща ми се казваше Алекс?

Надя рухна на табуретката, като сразена:

— Значи, тя най-накрая ти каза? – попита леля ѝ със страх.

— Не. Но ти го каза. И сега няма да те оставя на мира!

— Ох…

— Какво „ох“? Надя, умолявам те! Не се сърди, просто ми кажи истината. Да? Алекс – това какво е? Александър?

— Алексан. Той беше наполовина арменец. По баща. Не стана, когато ти беше на шест месеца. Алекс беше болен. Майка ти знаеше накъде отиват нещата. Но тя толкова дълго те беше чакала. Ти ѝ се роди късно. Когато беше на тридесет и две години. Ето защо те роди, а Алекс не успя дълго да ти се радва. Съвсем малко.​— Надя, как така?! Аз половин живот съм питала нея… — Катя горчиво се разплака.

​— И сега няма да си признае. Почти веднага се омъжи за Миша. Тъгуваше, но го направи. Той беше стар познат на нея още от времето, когато правеше практика в тяхното училище, и се влюби в младата учителка. Не го притесняваше, че Лиза беше омъжена. Той пак ѝ обръщаше внимание. Понякога ѝ носеше цветя. Понякога ѝ изпращаше картички.

​— А баща ти? Алекс?

​— Алекс не беше ревнив. Усмихваше се. Те се обичаха много. Много! Такава любов не съм виждала.

​— Защо тогава се омъжи за Михаил? И то толкова бързо?

​— Искаше ти да имаш баща. Заради теб…

​— Ама не знам! А сега толкова страда заради него.

​— Глупости! Страх я беше да загуби статуса си. И, разбира се, не беше свикнала да остава сама. Но сега майка ти е изцяло заета със себе си. С акъла си е другаде и е забравила за Михаил отдавна.

​— Надя… а той къде е… нали…

​— Сега ще сложа желираната кайма на котлона, ще кажа на Юрик да наглежда, и ще отидем с теб.

Двете пристигнаха на гробището в покрайнините на града. Лелята, с уверената стъпка на човек, който явно е бил тук неведнъж, ги поведе право към нужния гроб.

​— Ето го. Огнесов Алексан Давидович. Надявам се, няма да кажеш на майка си?

​— Няма да ѝ кажа. Нека живее в своя замък от пясък. Ох… ама тук е много поддържано. Той има ли други деца?

​— Той нямаше никого. Още когато се запознаха с майка ти. Той всъщност е от детски дом. Майка ти се грижи. Аз ѝ помагам понякога.

​— Всички тези години?

​— Разбира се!

Катя най-накрая събра кураж. Вдигна поглед от поддържания гроб към паметника. Погледна портрета в овалната рамка и потръпна. Тя беше почти копие на младия мъж от паметника. Почти едно към едно. Катя почувства влагата по бузите си. Направи две крачки и сложи ръка върху студения мрамор. Вратът ѝ също стана мокър. Сълзите се стичаха като порой.

​— Здравей, татко! – каза Катя. – Това съм аз. Вече пораснах.

Зад нея Надя леко подсмърча…

Дереккөз