― Сашо, ало! Къде си, бе? Часът изобщо видя ли го? Какво правиш при майка си толкова дълго? Колко още ще стоиш там? Аз вече нямам абсолютно никакви сили!

В отговор Настя чу в телефона някакъв неразбираем шум, шепот и, както ѝ се стори, женски смях.

― Сашо, ти въобще къде си?

― Да, Настя, вече идвам, идвам. Не мърмори. При майка съм.

Настя продължаваше да люлее на ръце малката си дъщеря, която днес беше особено капризна и никак не искаше да заспи. Милана беше само на девет месеца. И всичките тези девет месеца майчинството се даваше изключително трудно на младата Настя. А съпругът ѝ, който толкова много искаше дете и беше на седмото небе от щастие, когато за първи път взе Милана на ръце, неочаквано се промени напълно три месеца по-късно.

Изведнъж, без никаква причина, започна да става груб и раздразнителен. Когато Настя се опитваше да поговори с него за това, той отговаряше раздразнено с „Уморен съм от работа!“ или „Остави ме, искам да спя!“. Но най-неприятното беше, че Саша спря да се прибира навреме вкъщи. И винаги имаше куп оправдания за закъсненията – или шефът го помолил да остане по-дълго, или приятелът му имал нужда от помощ в гаража, или съседът трябвало спешно да премести мебели. А напоследък Саша постоянно ходеше след работа да вижда майка си.

― Настя, разбери, мама не gettingмлада. Постоянно ѝ трябва помощ. Еди ден нещо обърка с настройките на телевизора, друг път натисне нещо в телефона и той спре да работи. И въобще, живее сама, а мъжката помощ никога не е излишна – оправдаваше се Саша. – Да дойда при мама с теб и Милана? Просто не става. Ако сте с мен, ще се занимаваме само с Милана и няма да мога да ѝ помогна.

― Аз, разбира се, обичам Мария Тимофеевна. Но, Сашо, сега точно аз имам нужда от помощ повече от всеки друг. Ти виждаш ли изобщо каква е Милаша – капризна и неспокойна. Тя цял ден е на ръцете ми. Днес дори не съм се измила. А за „нормално хапване“ да не говорим. Ти вече не си спомням кой ден тръгваш рано сутринта, а се връщаш, когато съм спала. Или поне опитвам да спя под плача на дъщеря ни. Дори не влизаш в стаята ни. Лягаш сам на дивана, спиш там, а сутринта отново излизаш. Какво означава това? Какво се случва?

― Настюш, мисля, че просто си уморена и си въобразяваш. Нищо особено не се случва. Аз работя, изморявам се, нуждая се от почивка. Това е.

― А аз? Според теб аз не се уморявам? И въобще, кога нашето идеално семейство успя да се превърне в това? Нима семейството трябва да е такова, Сашо?

Саша мълчаливо се обърна и тръгна към кухнята да вечеря. Настя седна на леглото, обви коленете си с ръце и се разплака. Тя не можеше да разбере какво е сгрешила, кога мъжът ѝ стана такъв – студен, жесток, сякаш чужд. Та тя се стараеше с всички сили, обичаше и него, и Милана…

Точно тогава Милаша се събуди и заплака, и Настя отново се потопи изцяло в вихъра от грижи за нея.​Докато люлееше дъщеря си, тя наблюдаваше как Саша спокойно седи в кухнята, чете нещо на телефона и пие кафе. Това изобщо не ѝ се побираше в главата. Тя не си беше представяла семейния живот по този начин, не такъв отговор очакваше от мъжа си за появата на тяхната дъщеря.

* * *

А Саша, междувременно, пишеше страстни съобщения на любовницата си Марина. Марина беше неговата фризьорка, той от години ходеше при един и същи майстор, но никога преди това не беше обръщал внимание на симпатичното момиче. Защото беше до уши влюбен в Настя и никоя друга жена не съществуваше за него.

Едва след раждането на дъщеря им, когато настъпиха трудни времена, а жена му, вечно изморена от грижите за детето, вече не беше толкова ярка и привлекателна, Саша започна да обръща внимание на Марина. А тя бе повече от доволна. Знаеше, че Саша е женен и че наскоро е станал баща, но това не я спираше — беше опиянена от щастието.

С Марина Саша прекарваше всички вечери до късно. Марина живееше сама, и апартаментът ѝ беше изцяло на тяхно разположение. Страстна и красива, тя го привличаше като магнит. Саша беше напълно загубил ума си. Щом я видеше, докоснеше рамото ѝ или я целунеше, всичко друго изчезваше от съзнанието му.

* * *

― Мария Тимофеевна, здравейте! Ще ми дадете ли Саша? Никак не мога да се свържа с него, а ми е много спешно да говоря с него. Току-що забелязах, че сместа за Милана свършва. Останало е съвсем малко. А тя днес цял ден плаче и плаче. Яде много. Страхувам се, че скоро няма да мога да я нахраня. Трябва Саша да се прибере възможно най-скоро и да купи смес по пътя. Той въобще скоро ли ще приключи да оправя кана ви? Обеща ми днес да се върне по-рано.

― Здравей, Настенка. Саша ли? Хм, ― свекърва ѝ замълча за малко, после, сякаш започна да осъзнава какво става и накрая отговори: ― В момента той не може да отговори, мила моя. Излезе до стълбището да провери дали не е избил бушонът. Знаеш ли, май е свързал кабелите на каната неправилно и токът ни изчезна напълно. Но щом се върне, ще му предам веднага. Не се притеснявай, скъпа.

― Благодаря ви.

Настя беше на ръба на нервите си, Милана плачеше все по-силно, а запасите от сместа намаляваха. Саша все така не се обаждаше.

― Как можах да не обърна внимание, как можах… ― упрекваше се тя.

Майката на Саша междувременно ядно набираше номера на сина си. Но той упорито не отговаряше на обажданията ѝ. Когато най-накрая ѝ се обади обратно, тя вече беше извън себе си от гняв.

― Ах, ти негодник такъв! Дори не искам да знам къде си сега! И не искам да слушам отново оправданията ти. Още миналия път ти казах! Не смей да ме въвличаш в твоите интриги. Освен че не уважаваш собствената си жена, и мен намесваш в твоите похождения. Знаеш ли изобщо какво става в къщата ти в момента? Имаш ли представа, че Милана крещи от глад, че ѝ трябва спешно смес, а ти не отговаряш на обажданията на жена ти?​― Мамо, моля те, спри вече. Аз съм възрастен човек. Ще се оправя сам. Разбирам, че на Настя още нищо не си ѝ казала? Благодаря ти за това. Оттук нататък се справям сам. Без теб.

Майката беше много обидена от тези думи. Те щяха да оставят следа у Сашо. Ще дойде време.

― Днес не ѝ казах. Но това беше за последен път. Разбра ли ме? Нямаш представа колко силно исках, веднага след като Настя ми се обади, да ѝ отида на помощ, да ѝ купя тази храна и да бъда с бебето. Но какво да ѝ кажа за теб? Как мога да ѝ причиня такава болка? Представяш ли си какво ще стане, ако се разбере истината, че всички вечери прекарваш не с мен?

― Мамо, не драматизирай. Да, знам, че греша. Но не мога да направя нищо със себе си. Колкото и да се опитвам, нищо не се получава. Не обичам вече Настя, не я обичам. Сега съм с друга. Тя е специална. Тя е тази, от която имам нужда. Не искам да се прибирам вкъщи. Не мога да оставя жена си точно сега, но не искам повече да живея с нея.

― А ти поне за миг помисли ли за семейството си, за дъщеря си, за жена си? Горкото момиче, няма кой да ѝ помогне. Тя няма родители. Винаги е вярвала, че ще бъдеш перфектният баща, а ти се оказа предател. Толкова много искам да прекарвам време с единствената си внучка, но дори тази възможност ми я отне. Забраняваш ми да ходя при нея. Защото постоянно лъжеш Настя, че си у мен, и се страхуваш да не се издам. Господи, кого съм отгледала! ― Майката заплака и затвори телефона.

След три часа Сашо се прибра у дома. Беше купил храната за бебето. Милана беше нахранена. А Настя беше толкова разстроена, че не беше успяла да се погрижи за храненето на бебето, че нямаше сили дори да спори със Сашо. Просто го попита:

― Толкова ли беше трудно да ми се обадиш? Един единствен разговор. Не искам много.

О, ако само Настя знаеше в този момент къде всъщност е бил мъж ѝ!

Сашо безмълвно се тръшна на дивана, обърна се към стената и с цялото си поведение показа на Настя, че не смята да ѝ отговаря.

***

На следващия ден свекървата сама се обади на снаха си. Мария Тимофеевна беше прекарала цялата нощ, размишлявайки над думите на сина си. Тя реши, че повече няма да позволи на Сашо да се държи така с Настя.― Настюшо, здравей. Мога ли да дойда у вас днес на гости? Ще ти помогна.

― Разбира се, ще съм много щастлива.

Бабата беше толкова радостна от дългоочакваната среща с внучката си, че не я пусна от прегръдките си дори за миг. През това време Настя успя да се приведе в ред, да приготви обяд, да изглади прането и дори да изпие чай със свекърва си.

Когато малката заспа, Настя каза на свекърва си:

― Само няколко часа сте при нас, а на мен вече ми е толкова леко и спокойно, Мария Тимофеевна. ― Сълзи от щастие и благодарност блестяха в очите на Настя. Тя толкова отдавна не беше спала нормално, че можеше да се разплаче от всичко.

― Мило мое дете… От сега нататък винаги ще ти помагам. Повече няма да слушам безочливия си син и да му угаждам.

― За какво говорите? Какво е направил Саша?

― Настя, трябва сериозно да поговоря с теб. Само те моля, изслушай ме спокойно.

Мария Тимофеевна разказа на снаха си цялата истина за сина си, без да крие нищо, като пред изповедник. И за това, че има друга жена, и за това, че постоянно лъже Настя, оставяйки я сама с малкото дете.

― Настя, не плачи, мила моя… Не се тревожи толкова. Ще се оправиш, всичко ще бъде наред.

― Наред? Сериозно ли говорите? Нямам нито пари, нито работа, апартаментът е ваш! Аз дори нямам собствен ъгъл. Нищо! Само бебето на ръце. Какво добро може да има за мен?

― Имаш мен. И след като синът ми не успя да оцени какво притежава и да те защитава, аз ще го направя вместо него. Взех решение. Апартаментът, в който живеете, ще го даря на внучката ми. Това е най-доброто, което мога да направя за нея. Освен това, ще се пенсионирам. Отдавна го обмислям, а сега съм напълно сигурна. Пенсията ми ще бъде добра, имам и спестявания. Ще се справя, и ще ви помагам и на теб, и на Милашка. Ще се грижа за внучката си. Пропуснах твърде много време досега. Ще ти стане по-леко. А после ще можеш спокойно да се върнеш на работа. Аз винаги ще бъда до теб.Настя прегърна свекърва си и избухна в сълзи.

― Благодаря ви много! Засега сама не разбирам какво става с мен и със семейството ми. Такъв хаос в главата ми. Как е могъл Саша изобщо? Как е могла Марина? Самата аз го заведох при нея преди време, препоръчаха ми я като много добър майстор за мъжко подстригване. А сега какво? Как ще бъда? Как ще е Милана без баща? Какво изобщо става… ― изхлипа тя и тежко пое дъх. ― Но след вашите думи ми стана по-леко. Искам да продължа да живея!

* * *

Настя сама подаде молба за развод. Саша с удоволствие си събра нещата и се премести при Марина. Помагаше на дъщеря си само с издръжките, но дори спря да общува с нея.

След шест месеца Настя започна работа в банка. Всичко се разви много успешно. Тя буквално разцъфна. Бабата пое почти всички домашни грижи и се грижеше за малката си внучка. Настя работеше много и отделяше време за себе си. Тя отново стана онази весела и жизнерадостна девойка с искрящи очи, в която Саша някога бе влюбен. Нужно беше само малко търпение от негова страна и подкрепа за жена му, но той побърза да хукне при друга.

Настя дори се запозна с много добро момче. Той, между другото, се хареса на Мария Тимофеевна. Тя почти спря да общува със сина си и напълно се отдаде на грижите за внучката си.

Един ден в апартамента им се разнесе звън на вратата…

― Мамо, ― Мария Тимофеевна не разпозна веднага гласа на сина си, ― може ли да поживея при теб за малко?

Саша не бе звънял на майка си почти година. Видимо, се наслаждаваше на новия си живот и беше много зает. Понякога само я поздравяваше за празници.

― Какво става, сине?

― Маринка ме изгони. Каза, че не съм нейният принц. Глупачка.

― А, така ли значи. Не, Саше. Ти вече си голямо момче. Сега давай сам да се справяш. Без мен.

Дереккөз