Татяна разбра за изневярата на съпруга си случайно. Както често се случва, жените са последните, които научават за неверността на мъжете си. Едва по-късно тя осъзна какво са значели всички онези странни погледи на колегите и шепота зад гърба ѝ. За никого в колектива не беше тайна, че най-добрата ѝ приятелка Вера е започнала роман със Вячеслав, нейния съпруг. Но Татяна за нищо не подозираше.
Тя разбра всичко в онази вечер, когато неочаквано се върна у дома. От години Татяна работеше като лекарка в болница. В този ден трябваше да бъде на нощно дежурство. Но в края на работния ден към нея се обърна младата ѝ колежка Лена:
— Таня, би ли могла да се смениш за дежурството ми? Аз ще работя днес, а ти вместо мен в събота. Разбира се, ако нямаш други планове. Сестра ми се омъжва, в събота е сватбата.
Татяна се съгласи. Лена беше приятна и отзивчива. А и това си беше уважителна причина.
Късно вечерта Татяна се прибираше у дома в добро настроение — искаше да изненада мъжа си. Но изненадата беше за нея.
Влизайки в апартамента, Татяна чу гласове, идващи от спалнята. Единият глас беше на Вячеслав, а другият… Тя също го разпозна, но не очакваше да го чуе в този момент, в такава ситуация. Беше гласът на най-добрата ѝ приятелка Вера. Това, което Таня чу, не оставяше съмнения в естеството на отношенията между тези двама души.
Татяна излезе от апартамента така тихо, както влезе. Нощта прекара в болницата, без да мигне. Как щеше сега да гледа колегите си в очите? Всички са знаели, а тя е била заслепена от любовта си към Слава, доверявайки му се безрезервно. Мъжът ѝ беше смисълът на живота ѝ. За него беше готова на всичко. Дори мечтата си за дете Таня остави настрана. Всеки път, когато започваше разговор за това с Вячеслав, той казваше, че още не е готов, че трябва да изчакат и да поживеят за себе си. Сега вече Таня разбираше, че Слава не е искал деца, защото не е гледал сериозно на семейството им.
В онази безсънна нощ Татяна взе решение, което ѝ се струваше единствено правилното. Сутринта написа заявление за отпуска с последващо напускане, после се прибра вкъщи и, докато мъжът ѝ беше на работа, събра вещите си и бързо се отправи към жп гарата. Тя беше наследила от баба си малка къща в едно селце. Именно там Татяна реши да замине, убеждавайки се, че в това затънтено място мъжът ѝ няма да я търси.
На гарата си купи нова SIM карта, а старата изхвърли. Татяна прекъсна всички връзки с миналото и смело пристъпи към новия си живот.
Само след ден пътуване тя слезе на познатата гара. Последно беше идвала тук преди десет години за погребението на баба си. Всичко изглеждаше същото, както тогава — спокойно и безлюдно. „Точно това, от което имам нужда“, помисли си Татяна.
До селцето тя стигна с автостоп, а после вървя още около двадесет минути до бабината къща. Дворът за тези години беше обрасъл с храсти толкова много, че жената трудно се доближи до входната врата.В рамките на няколко седмици й трябваше време, за да подреди двора и къщата. Татяна сама никога нямаше да се справи, но съседите ѝ помогнаха много. Всички те си спомняха прекрасно нейната баба, Зинаида Ивановна, която повече от 40 години беше учителка в началното училище в селото. Зинаида Ивановна учеше местните момчета и момичета да пишат и четат, поколение след поколение. Сега много от тях искаха да помогнат на Татяна в памет на обичаната учителка.
Татяна дори не очакваше такова топло посрещане. Тя беше изключително благодарна на всички, които ѝ помагаха да въведе ред, да ремонтира къщата и да се настани на новото място.
Новината, че Татяна е лекар, се разнесе из селото много бързо. Един ден най-близката ѝ съседка Настя дотича разтревожена.
— Таня, прости, днес няма да мога да ти помогна. Малката ми дъщеря сякаш се е разболяла. Сигурно е изяла нещо неподходящо, от сутринта я боли коремът.
— Ела, ще прегледам момичето ти — предложи Татяна, взе своя докторски куфар и тръгна с нея.
Малката Валя имаше хранително натравяне. Татяна ѝ помогна, сложи ѝ система и обясни на Анастасия как да се грижи занапред за дъщеря си.
— Благодаря ти, Таня, — Настя не знаеше как да ѝ се отблагодари. — Не знаех, че си доктор. А тук до най-близката болница има 60 километра. Имаше си фелдшер в селото, но той напусна преди година и още не са ни изпратили нов.
От този момент съселяните започнаха да се обръщат към Татяна за помощ. А тя не можеше да им откаже, защото те я посрещнаха толкова топло и ѝ помагаха, с каквото можеха.
Когато новината за лекаря стигна до районното ръководство, те поканиха Татяна да работи в областната поликлиника.
— Не, няма да отида в района, — твърдо заяви Татяна. — Но ако ми поверите нашия медицински пункт, с удоволствие ще поема.
Ръководството само вдигна рамене — столичен лекар с такъв опит, който иска да работи в малък медицински пункт. Но Татяна беше непреклонна в решението си. И след известно време в селото отново заработи амбулаторията, където Татяна започна да приема пациенти. Една вечер някой почука на вратата на една жена. Беше вече късно, но Татяна не се изненада от този късен посетител – хората боледуват не само през деня.
Татяна отвори вратата и пусна в дома непознат мъж. По външния му вид тя веднага разбра, че се е случило нещо лошо.
— Татяна Михайловна, — обърна се мъжът към нея. — Дойдох от Дубовка, на около 15 километра оттук. Дъщеря ми е много болна. Първо си мислех, че е настинка. Но температурата ѝ вече трети ден не спада. Моля Ви, елате с мен, помогнете на дъщеря ми.
Татяна започна бързо да се приготвя, докато разпитваше мъжа за симптомите на детето.
Когато пристигнаха, тя видя на леглото малко и много бледо момиченце. То дишаше тежко. Устните ѝ бяха напукани, косичките сплъстени, а клепачите ѝ леко потрепваха в ритъм с дишането.
След прегледа докторката каза:
— Ситуацията е сериозна. Трябва да се отведе в болница.
Мъжът отрицателно поклати глава.
— Живеем само двамата с дъщеря ми. Майка ѝ почина скоро след раждането. Това момиче е единственото, което имам. Не мога да я загубя.
— Но в болницата ще ѝ помогнат по-бързо. Няма какво да направя тук. Нужно е лекарство, а аз не го нося.
— Кажете какво лекарство е необходимо, ще го набавя. Само да не я водим в болница, моля Ви. В района има денонощна аптека, ще донеса всичко необходимо. Но… няма кой да остане с нея.Татяна видя колко уплашен и развълнуван беше бащата на момиченцето. Едва сега тя го огледа добре. Беше около нейната възраст – висок, строен, с красива буйна кафява коса. Очите му бяха тъмнозелени, а дългите му мигли биха събудили завист у всяко момиче.
— Аз ще остана с малката, — каза Таня. — Как се казва?
— Анюта, — отвърна мъжът с нежност, гледайки дъщеря си. — Аз съм Владимир. Благодаря Ви, докторе!
Татяна изписа рецепта и Владимир замина за районния център.
Температурата на Аня не спадна, момиченцето се хвърляше неспокойно насън, плачеше и викаше баща си. Татяна я вдигна на ръце и, тананикайки някаква детска песничка, обикаляше стаята с нея, докато не се успокои.
След няколко часа Владимир се върна с лекарството. Татяна постави инжекцията на детето и с уморен глас каза:
— Сега остава само да чакаме.
Цялата нощ те с Владимир прекараха до леглото на болното дете. Към сутринта температурата започна да спада, а на челото на Ани се появиха капчици пот.
— Това е добър знак, — отбеляза Татяна. Тя едва се държеше на краката си от умора, но усещането за удовлетворение, че е успяла да пребори болестта, ѝ даваше сили.
— Благодаря Ви, докторе, — повтаряше Владимир непрекъснато.
Измина една година. Татяна все още работеше в селската амбулатория, лекуваше своите съселяни и жителите на близките населени места. Но вече не живееше в старата къщичка на баба си, а в красивия и просторен дом на Владимир. Те се ожениха шест месеца след онази ужасяваща нощ, в която животът на Анюта висеше на косъм. Още няколко седмици им се наложи да се борят с болестта на детето. Момиченцето се възстанови. То много се привърза към Таня. А Татяна обикна Анюта с цялото си сърце. Но всеки път, когато прегръщаше детето, жената си мислеше за това, как някога беше изпуснала шанса да стане майка.Вечерно време Татяна, уморена, но щастлива, се прибираше в своя нов дом, където я чакаха и обичаха двамата най-скъпи за нея хора.
Днес обаче Владимир я посрещна на верандата, прегърна я и попита:
— Е, какво? Подписаха ли ти отпуска? Вече измислих маршрута, ще тръгнем тримата на пътешествие.
Татяна загадъчно се усмихна и отвърна:
— Отпуската я подписаха, но на пътешествие ще тръгнем не трима, а четирима.
Владимир за миг гледаше жена си с недоумение, а после я взе на ръце и я завъртя из двора…
