Това се случи в първите дни на лятото. Сутринта Светлана Викторовна тръгна към вилата, която беше на около петнадесет минути пеша. Съпругът ѝ бе отишъл малко по-рано, за да свърши малко работа, докато още е прохладно: да прекопае останалия участък и да направи няколко лехи.

Оставаше около сто метра до любимия парцел, когато Светлана Викторовна изведнъж изгуби съзнание и падна.

Съзнавайки се след няколко минути в канавката, отляво на пътеката, по която вървеше, тя се опита да се изправи, но остра болка прониза цялото ѝ тяло.

─ Пак съм си изкълчила крака ─ помисли си жената ─ и, както винаги, не навреме. Е, какво да правя сега?

Тя направи още един опит да стане, но не успя. За щастие имаше телефон и се обади на мъжа си.

─ Игоре, паднах. Тук, съвсем наблизо, преди завоя към вилата. Не мога да стъпя на крака. Вземи някакъв прът или нещо подобно.

Мъжът ѝ дотича за няколко минути. С помощта му Светлана Викторовна се изправи и се огледа.

─ Уау! ─ възкликна тя. ─ Слава Богу, че паднах на тази страна. А ако беше на другата? Там има пропаст и изкоп, пълен с вода! Можех да си счупя врата.​​─ Намерена ли си да се радваш, ─ озъби се съпругът, ─ каква работничка можеш да бъдеш сега? По-добре щеше да си останеш вкъщи.​​

​​Светлана Викторовна не отвърна нищо и, подпирайки се на бастун, бавно, много бавно, тръгна към вилата. Болката беше ужасна, кракът не я слушаше. Горката жена се обля в пот, докато измина тези злощастни сто метра. Седна на пейката, помоли да ѝ донесат кофа със студена вода и с облекчение потопи уморения, вече нагорещен крак в нея.​​

​​─ Нищо сериозно, ─ успокояваше се тя, ─ пак някакво изкълчване. Седмица ─ и ще мине.​​

​​Но се оказа, че греши. На следващия ден търпеливата жена беше принудена да отиде в травматологията, където откриха, че има счупване на глезена и скъсани връзки.​​

​​─ Трябва да останете в болницата, ─ решително каза лекарят. ─ Ще изчакаме да спадне отокът ─ тогава ще поставим гипс. Освен ако не се наложи операция.​​

​​Цяла седмица Светлана Викторовна чакаше решението на лекарите. В крайна сметка ѝ наложиха гипс под пълна упойка и я предупредиха:​​

​​─ Три месеца без стъпване на крака. Вие сте солидна дама на възраст. Ако искате да избегнете проблеми ─ спазвайте препоръките. Иначе операцията е неизбежна.​​

​​С тези указания Светлана Викторовна се прибра у дома. Как се прибра? Доведоха я с количка до колата, с която я взе племенникът ѝ. След това ѝ връчиха патерици и тя, със своите 120 килограма, за пръв път се изправи на тях. Първите пет метра ѝ костваха огромни усилия. Но това беше нищо в сравнение с това, което ѝ предстоеше: изкачването до третия етаж в сграда без асансьор.​​​​Това Светлана Викторовна никога няма да забрави!​​

​​Тя стигна до апартамента си, скачайки на един крак! В ръцете си държеше две непривични и засега неудобни патерици! Племенникът я обезопасяваше, за да не падне, горкичката, по стълбите. Тази екзекуция продължи повече от половин час! Щом се прибра у дома, болната буквално се строполи на дивана. Измери кръвното ─ 180/110!​​

​​─ Нищо, най-страшното е зад гърба ми, ─ успокояваше се тя по навик, ─ оттук нататък ще бъде по-лесно.​​

​​И отново сбърка!​​

​​Най-трудното се оказа да приеме собствената си безпомощност. Активната, винаги заетата Светлана Викторовна изключително трудно понасяше факта, че другите трябва да се грижат за нея. А как иначе? С един крак и две патерици дори да си направи чаша кафе беше проблем, да не говорим за нещо по-голямо.​​

​​В първите дни мъжът и децата постоянно питаха дали ѝ трябва нещо. След две седмици престанаха да питат. Не че не се грижеха ─ сами готвеха, оставяха всичко необходимо до нея преди да тръгнат за работа, с една дума, справяха се както можеха. И дома гледаха, и реколта отгледаха, и в бъркотия не потънаха. Но всичко това с усилия, с напрежение, а раздразнението беше на ръба. А мъжът дори заяви след месец:​​

​​─ Може би стига толкова лежане? И това ли му е счупването ─ глезен! Хората след месец и половина вече тичат!​​

​​─ Лекарят ми каза…, ─ опита се да се оправдае Светлана Викторовна…​​​​─ Намери кой да слушаш! Те какво ли не ще наговорят! Аз си бях със счупване и пак с патерици през оградата скачах!​​

​​─ А на колко години беше тогава?​​

​​─ Е, шестнайсет, и какво от това? Каква е разликата!​​

​​─ А аз скоро ще стана на шейсет. Чувстваш ли разликата? ─ все повече се дразнеше съпругата, която тези нападки много я обиждаха.​​

​​Но мъжът й не спираше. За два оставащи месеца я беше така измъчил, че тя не можеше да го вижда.​​

​​Като цяло, гледайки поведението на близките си, Светлана Викторовна стигна до заключение: докато си здрава, си нужна на всички. Разболееш ли се ─ на никого.​​

​​Същото можеше да се каже и за приятелите. Да я посетят дойдоха само две приятелки. Останалите нямаха време. Дори не намериха минутка да се обадят. За работа и колеги ─ да не говорим. Кой иска да работи вместо друг?​​

​​Най-верният й приятел се оказа собствената й сестра. Тя идваше много пъти. Носеше всякакви вкусотии, приготвени специално за посещението, седеше с часове до нея, а не за пет минути, просто да отбие номер. Опитваше се да я подкрепи морално. Виждаше: не й е лесно на сестра й, така – с дни да стои на едно място.​​​​А отвън лятото бушуваше – слънчево и топло, сякаш подарък от природата. Бедната Светлана Викторовна наблюдаваше през прозореца – на балкона, през високия праг, не можеше да излезе. Но и тук, както обикновено, си намираше утешение:​​

​​─ Нищо… На други е много по-зле. Колко болни хора има по света! И болестите – не са като моята. Мнозина дори никога няма да станат. А аз какво? Ще поседя малко и ще тръгна. Само още мъничко да потърпя. Помогни ни на всички, Боже!…​

​​Оттогава, изкачвайки стълбите до третия етаж, Светлана Викторовна всеки път си спомня своето „изкачване“ на един крак. От тези събития са минали вече четири години. Много неща се промениха. Светлана Викторовна значително отслабна, научи се да се радва на малките неща и на всеки нов ден.​

​​Винаги е в прекрасно настроение. Често казва странни думи:​

​​─ Колко хубаво, че тогава си счупих крака! Толкова много разбрах, осъзнах и научих. Сега постоянно ходя пеша и се радвам, че мога да го правя. Колко много ни е дадено! А колко рядко ценим това, което имаме…​

​​P.S.: Харесайте и се абонирайте за моя канал​

Дереккөз