— Отново развод?! — възкликна смаяна Валентина Сергеева.

— Мамо, ти сериозно ли говориш? Да тръгна с бебето към квартира под наем? — възмути се Ярослав.

— Но ти сам разпореди имуществото, сега решавай последиците! Имаше всичко… — отвърна майка му.

— Така беше необходимо! Не се меси.

— А като не се меса, защо сега дойде при мен? — парира Валентина Сергеева.

— Ме гониш? — сви очи Ярослав.

— Ме гониш? — сви очи Ярослав.

— Ни най-малко, — излъга майка му. Да, излъга. Защото вътрешно всичко в нея кипеше от гняв към сина й. И истински искаше да си тръгне. „Това може ли да е толкова безумно глупаво, да постъпи така, а сега да ме поставя в тази ситуация?! Жалко, че баща му не доживя, но… Той щеше да умре от срам за Ярослав, за думите и делата му… Така ли го възпитахме? Така ли си представяхме бъдещето ни?“ — мислеше тя натъжено.

***

Валентина Сергеева и съпругът й Дмитрий Василиевич започнаха съвместния си живот в колиба. Без всякакви удобства: липса на канализация, печка вместо централно отопление, пробит покрив и рушащи се тавани. Но пък много щастие и безгранична любов. А освен това и синът им Ярослав, който се роди също там, в колибата. Бързата помощ не успя да пристигне навреме, заседна в снежна преспа, и на Валентина започнаха родилните болки. Лекарите, когато през метелица и снеговалеж най-после стигнаха до тях, завариха усмихната родилка и щастлив съпруг, който внимателно държеше на ръце бебето, крещящо с всичка сила. Малчуганът и Валя бяха откарани в родилния дом, откъдето се върнаха вкъщи след седмица. През това време Дмитрий беше купил количка, легло, ваничка, комплект за изписване и някоя и друга дрешка за бебето. Младите бяха суеверни и не купуваха нищо предварително.

След известно време колибата бе призната за опасна и бе съборена, а хората — настанени другаде. Валентина Сергеева и Дмитрий Василиевич получиха стая в общежитие, което малко облекчи положението. След това Дмитрий смени работата си, където му обещаха жилище. След пет години семейството се нанесе благополучно в нов дом. Щастието им нямаше край. В новото място Ярослав започна училище, където учеше с успех, получавайки почти само шестици. После успешно влезе в университет, завърши и започна добра работа.

През всичките тези години Валентина Сергеева и Дмитрий Василиевич спестяваха пари, и когато синът им завърши университета, му подариха апартамент. Те бяха замислили това отдавна. Много искаха синът им да има най-добрите условия за своя самостоятелен старт в живота.

— А пък ние живяхме в истински ужас, — въздишаше Валентина Сергеева. — Като си спомня нашата рушаща се колиба! Детето беше малко — нито да го измиеш, нито да го изкъпеш. Нормално нищо не можеше да се изпере. Цял ден топлехме вода в легените. През зимата беше ужасен студ. Печката постоянно гореше.

— Добре, жено, не въздишай толкова, — казваше Дмитрий Василиевич на съпругата си. — В младостта то не се усеща така. Сега охкаш, а тогава само се усмихваше.

— И сега се усмихвам, — отвръщаше Валентина Сергеева, гледайки съпруга си с любов. — Просто исках на сина да отредим по-добра съдба.

— Ето, постарахме се. Подсигурихме го от всякъде, където можехме. Спестявахме, купихме му апартамент, осигурихме му висше образование. Сега, ако Бог даде, ще съберем още малко за вилата и ще си почиваме там.

Валентина Сергеева и Дмитрий Василиевич мечтаеха много за вила и скоро успяха да я купят. Построиха си малка къщичка и изкопаха кладенец.

— Ще дойдат внуците, ще похапват ягодки от градината, — усмихнат казваше Дмитрий Василиевич, докато прекопаваше ягодовите храсти. — Искам да присадя и една ябълка — толкова ми хареса един сорт. Пролетта ще се заема…Само че не било писано на Дмитрий Василиевич да дочака внуци. Дори сватбата на сина си не дочакал. Валентина Сергеевна останала сама.

Три години след като бащата си отишъл, Ярослав се оженил, но семейният му живот не потръгнал. Щом се родило детето, двойката се разведела.

–

Валентина Сергеевна не била твърде изненадана от това развитие на нещата. Съпругата, която Ярослав си избрал, била капризна и скандална, макар и красива. Още от първия ден на семейния живот у тях избухвали големи страсти, а когато се родила дъщерята, вместо радост семейството посрещнало още повече скандали. „Такъв ѝ е нравът – казвал Ярослав на майка си, – но не мога повече да живея върху вулкан, омръзна ми. Няма вече любов между нас, беше, но изчезна…“

Най-вече Валентина Сергеевна се изненадала не от развода, а от това, че синът ѝ след развода дошъл да живее при нея.

– Оставих апартамента на Светка – за сметка на издръжката. Тя няма къде да живее, нали няма да я изхвърля на улицата с детето ѝ? Пък и аз сам ще си спечеля пари за ново жилище! Мъж съм!

Като чула това, Валентина Сергеевна се вцепенила. Почувствала, че ѝ омекнали краката.

– Баща ти беше прав! Не трябваше да записваме апартамента на твое име, избързах с това! – избухнала тя. – Акъл нямаш никакъв! „Свой апартамент“?! Та ти дори пръст не мръдна за него! Ние с баща ти работихме като луди, не жалехме себе си, за да ти осигурим удобство, а ти така лесно постъпи с него!

– Достатъчно, мамо. Апартаментът вече е преформен, път назад няма. Хайде, стига толкова – промърморил Ярослав, внасяйки чанти с вещите си в стаята. – Отивам да спя, утре ставам рано за работа.

За разлика от сина си, Валентина Сергеевна не мигнала цяла нощ. Плакала и си спомняла как с мъжа си се отказвали от всичко, стискали зъби и пестели за апартамента, мечтаейки за доброто на сина си. Може би именно тогава мъжът ѝ бил изгубил здравето си, когато работел без сън и почивка, а сега тя останала сама. И синът ѝ – на пълната нула…

Не минали дори шест месеца и Ярослав се изнесъл от нейния дом. Казал, че се мести при годеницата си в нает апартамент. Валентина Сергеевна не успяла да реши дали да се радва, или да тъгува, когато изведнъж синът ѝ се върнал и не бил сам – съобщил, че спешно се оженил и че очакват дете.

„Отново?!!“ – успяла да си помисли Валентина Сергеевна и почувствала как отново ѝ омекнали коленете.

– Не е вариант да живеем под наем – казал Ярослав от прага на изумената си майка. – Колкото и добре да печеля, трудно е да спестявам за собствено жилище, докато плащам за наето.

Новата му съпруга стояла мълчалива, със сведени очи, мачкайки кръгчетата на евтиното си яке. „Отново на някоя без дом и пари е попаднал“, мрачно помислила Валентина Сергеевна, оглеждайки снаха си. „Как само ги намира такива?“

– Няма да имаш нищо против, ако поживеем у вас, нали? – попитал Ярослав, вече събувайки обувките си.

Валентина Сергеевна безмълвно се обърнала и на омекнали крака се прибрала в стаята си. Седнала на дивана и дълбоко замислена взряла поглед в една точка. Синът ѝ твърде често ѝ поднасял неприятни изненади…

– Казах ти, моята майка е много добра и никога няма да ни изгони – чула тя гласа му от коридора. – Трябва да ти купим чехли, че подът ни е студен…Започнаха да живеят заедно. Полека-лека Ярославовата съпруга Юлия, от онази невзрачна и затворена девойка, която ходеше със скъсано яке, се превърна в ярка красавица с големи претенции. Ярослав наистина изкарваше доста добре пари и не жалеше средства за жена си. Тя постоянно ходеше по козметични салони и си купуваше нови дрехи.

„Измиха я, изчистиха я, сресаха я, облякоха я — погледнете сега каква е станала“, мислеше си Валентина Сергеева, гледайки снахата си. Всичко това щеше да е добре, ако с тази красота не бяха дошли и всякакви претенции. Все едно ѝ трябваше нещо, и то веднага. Освен това имаше дразнещ навик да „мрънка“ за всичко.

— Шкафът е твърде малък, дрехите не се събират, излизат отвън! Защо е направен рафтът тук, а не малко по-нагоре? Толкова е неудобно закачалката за кърпите — защо не я преместим там? Столовете в кухнята са твърде тежки и стоят разкрачени, постоянно си удрям краката в тях. Кой дизайнер е измислил това? Банята е тясна, неудобна, защо са направили тези извивки и дръжки отстрани? Душа мога да използвам само изправена, а искам да си взема вана! Някой да застреля това куче вече! Защо само в нашия двор лае като полудяло? Едвам си полегнах за отдих и веднага неистови лайове… И кой изобщо е решил шапките да се носят през зимата?! Косата ми все се разваля, след като си сложа шапката… — мърмореше Юлия без прекъсване през целия ден за какво ли не.

— Слага се! Шапката се слага, не се облича, — автоматично поправяше Валентина Сергеева.

Тя си мислеше, че може би снахата ѝ мрънка, защото е бременна, и виновни са хормоните. Вероятно трябваше да прояви търпение, но това ставаше все по-трудно. Валентина Сергеева търпеше едва-едва, броейки дните до момента, в който Юлия и синът ѝ ще се изнесат. Някак си се бе убедила, че това скоро ще се случи, и не вярваше, че те ще останат за дълго под нейния покрив.

Но когато Юлия, вече изключително нахална, предложи да се разменят стаите, за да им е по-удобно, Валентина Сергеева не издържа и изказа на снахата всички свои натрупани мисли. Но синът ѝ застана на страната на жена си.

— Мамо, наистина би трябвало да си разменим стаите. Твоята е по-голяма. Когато се роди бебето, трябва да сложим креватче, а в нашата стая то няма да се побере, според мен — каза той.

— Ще купим и масичка за повиване! Вече намерих една, която много ми харесва, — добави Юлия с нейните „пет стотинки“ и нежно погали огромния си корем: бяха в осмия месец от бременността.

— Освен това, ако си разменим стаите сега, ще остане време да направим ремонт. Да сменим тапетите. Тези в твоята стая са твърде тъмни, мрачни. За детска стая биха подхождали по-светли тонове… — замислено изрази мнение Ярослав, потърквайки брадичката си. Наскоро с жена му бяха обсъждали какви тапети да купят.

— Слушай, умник такъв, — избухна разгневена Валентина Сергеева, — защо не се разкарате и двамата от къщата ми? Пари имате, може да си наемете какъвто искате апартамент — просторен и светъл! Моите тапети не ви харесвали!

— С новородено дете в нает апартамент?! — удиви се синът. — Скоро е раждането! Уговорихме се, че ще живеем при теб, докато съберем за първоначална вноска, а това не е бърза работа, самата знаеш.

— С теб нищо не съм договаряла, — започна майката, но Ярослав я прекъсна.

— Добре, има и друг вариант. За да ускорим изнасянето си, можеш да продадеш вилата си. Така ще имаме пари за първата вноска!

Това беше идея на Юлия. Тя често говореше за това на Ярослав и го подтикваше да го предложи на майка му. Но Ярослав не се осмеляваше.

— Вилата?! — Валентина Сергеева онемя от възмущение. Как можеше синът ѝ да предложи такова нещо? Той знаеше колко обича тя да прекарва време там през летния сезон…

— Помисли си, така или иначе трябва да се заемем с този въпрос, — спокойно заяви Ярослав и като обгърна Юлия през раменете, равнодушно се отправи с нея към кухнята за чаша чай.

— Изчезвайте оттук веднага! — извика Валентина Сергеева, вбесена, нахлувайки в кухнята. — Казах веднага да се махате!!!Никога не си беше представяла, че нещата ще стигнат дотам, че да изгони собствения си син от дома. Но се наложи. „Е, уж помислихме всичко с баща му, но такъв развой на събитията дори не предвиждахме!“ – мислеше тя, плачейки. Беше ѝ ужасно, ужасно мъчно.

На тръгване обиденият до дъното на душата си син заяви, че кракът му повече няма да стъпи в този дом. Че майка му, отказала след неговата молба за помощ, сега вече на него не може да разчита! На което Валентина Сергеевна отговори, че отдавна вече не разчита, защото синът ѝ е абсолютно некадърен и помощ от него така или иначе няма – само загуби.

***

Следващите шест месеца минаха относително тихо. Синът не звънеше, Валентина Сергеевна също. Разбира се, понякога си спомняше за него и снаха си, чудеше се какъв син са родили и на кого ли прилича (че е момче, беше показало ултразвуковото изследване).

– Все пак съм майка, каквато-такова – разсъждаваше тъжно на глас Валентина Сергеевна сама със себе си. – Може и да съм лоша, не знам. Но възможно ли е така да се отнасяш с майка си?!

Приятелката ѝ, най-близката, на която Валентина Сергеевна сподели за свадата със сина си, я укори.

– Имаш една внучка, расте, а ти дори не я знаеш, от години не си я виждала! Е, добре, с онази жена синът ти е разведен, хайде. Но сега! Родило се е внуче, а ти не си го виждала дори веднъж. Не мога да си го представя. Това човешко ли е?

– Какво да направя? – изуми се Валентина Сергеевна. – Да им се кланям? Да опиташ ти да поживееш с тази Юлия!

– А после, когато ти станеш безсилна, към кого ще се обърнеш? – снижи глас до шепот приятелката. – Нали така! Аз с моите успявам да намеря общ език. Къде ще замълча, къде ще потърпя. Не са чак толкова лоши! Е, понякога се случва, има неразбирателства, но после винаги се помиряваме. Затова пък снаха ми ме нарича „любимата мама Олга“, ето! А внуците се въртят около мен: „бабо, бабо“.

Валентина Сергеевна дълго размишляваше над думите на приятелката си и дори малко завиждаше. В действителност ѝ беше изключително самотно! Излезе, че не ѝ е останал никой: нито съпруг, нито син, нито внуци. Самотата ѝ я плашеше.

***

– Мамо. Нали съм тук регистриран, в крайна сметка, нямаш право да ме изгониш – промънка угрижено синът, който се появи при Валентина Сергеевна в събота, нито светло, нито тъмно.

Ярослав вкара две огромни чанти в коридора и затвори входната врата след себе си. Докато влизаше, Валентина Сергеевна инстинктивно се опита да погледне зад гърба му, докато не се увери, че е дошъл сам.

– Сам съм. Отново – мрачно изрече Ярослав в отговор на въпросителния майчин поглед. – Не ми върви с този семеен живот.

– Отново раздяла?! – ахна учудено Валентина Сергеевна.

– Как да живея с нея, не знам! Постоянно мърмори, недоволства, укорява ме за всичко, сякаш съм малък глупав хлапак, който се е изцапал в пясъчника! Спиме отделно, защото уж ѝ преча да си почива. Родило се е дете, не ми дава да се доближа до него. Всичко правя погрешно, с две леви ръце и крака… А тя – съвършенството на света! Забравила е от каква кал я извадих, и виж я сега, уста отваря! И в същото време се оплаква, че не ѝ помагам. Как да ѝ помогна?! Накрая плюх и си тръгнах. Ще виждам сина си. Ох, мамо, толкова прилича на мен, направо все едно гледаш мен. Обикнах го… Но защо все така да не ми върви?!

– Къде живеехте? – запита с притихнал глас Валентина Сергеевна.​​— В апартамент под наем. А сега тя с детето се върна при родителите си, а аз… при теб…​

— А къде живяхте? — попита с пребледнял глас Валентина Сергеева.​

— В апартамент под наем. А сега тя с детето се върна при родителите си, а аз… при теб…

Въпреки несполуките в любовта, Ярослав постигаше големи успехи в работата, а заплатата му през годините значително нарасна. Той се справяше с някакви изключително сложни задачи, които никой друг не успяваше да реши. Валентина Сергеева рядко го разпитваше за подробности, защото така или иначе нищо не разбираше от IT сферата, но беше ясно, че синът ѝ сякаш имаше интуиция за тези неща и именно заради това го ценяха. Въпреки това, издръжките значително намаляха от доходите му, което предизвикваше недоволство у Ярослав. Той често ръмжеше и се ядосваше заради това. Валентина Сергеева обаче го упрекваше и му обясняваше, че детето е негова отговорност и той трябва да му осигури всичко необходимо и да помогне с отглеждането му.

Но Ярослав все още не знаеше какво му предстои. Първата му съпруга Светлана реши да подаде дело за издръжка. Оказа се, че при прехвърлянето на апартамента на нейно име, договорът не е бил съставен правилно и по документи изглеждаше като акт на добра воля от страна на Ярослав, който изобщо не освобождаваше от задължението за издръжка. Съдът застана на страната на Светлана и удовлетворил иска ѝ. Бившата съпруга на Ярослав повторно се беше омъжила за адвокат, който я беше подучил как да извлече полза от бившия си мъж. Общите им познати ѝ бяха разказали, че Ярослав е отличен IT специалист и печели добре.

— Толкова си умен в работата си, а защо в живота не е така?! — въздъхна Валентина Сергеева, като научи новината. — Казвах ти, че беше лоша идея да ѝ дадеш апартамента! Лоша!

— Е, откъде да знам, мамо?! — отвърна Ярослав, покривайки лицето си с ръце. Той беше просто смазан от случилото се.

— Аз знаех. Аз… Сякаш имаш и ум, и външен вид, и способности, и добра заплата, а всичко е напразно, всичко пропиля … — въздъхна тъжно Валентина Сергеева.

С течение на времето, Ярослав все пак срещна съдбата си. Това беше скромна млада жена на име Ирина – разведена, с две малки деца, момченца на пет и шест години.

Валентина Сергеева отново заживя сама: синът ѝ се премести при съпругата си. Синовете на Ирина приеха Ярослав добре. Техният биологичен баща, по ирония на съдбата, също работеше в IT сферата, печелеше добре и не жалеше средства за децата си. Той активно участваше в живота им и им осигуряваше всичко необходимо.

— Колко сложен е животът, колко заплетени могат да бъдат нещата — размишляваше Ярослав пред майка си, когато с новото си семейство я посещаваше.

— Наистина е така, Божиите пътища са неизследими — отвръщаше Валентина Сергеева, наблюдавайки как внуците весело сглобяват конструктора, който им беше подарила. Тя ги обикна, а те я приеха с радост. Освен това тя се разбираше чудесно с новата си снаха.

— Е, поне на третия път имахме късмет! — шеговито казваше Валентина Сергеева, гледайки с топлина към Ирина, която държеше на ръце очарователното им общо дете с Ярослав.

Дереккөз