На Оля ѝ се прииска да направи едно последно, малко пакостливо дело.

С новата секретарка Олечка никой от колегите не бързаше да се сприятели.

– Мдаа… Тази кобилка шефът явно не е взел за работа – подметна с острия си език Марина след първата среща с нея.

Работата беше там, че мястото на рецепцията стоеше празно две седмици – бившата секретарка бе заминала в третия си отпуск по майчинство. И тук, сякаш гръм от ясно небе – Олечка. Дойде, настани се… Директорът сдържано и със самочувствие я представи на колектива. На челото ѝ сякаш беше изписано: „Тук няма да се съсипя от работа, аз съм прекалено красива за това!“ Красотата ѝ… доста специфична, създадена от модите на времето – мигли, като на крава, устни надути и неподвижно чело. Разбира се, блондинка. Ако махнеш всичкото изкуствено, би била обикновена и приятна млада жена, но така… знаете ли… на неподготвен зрител може да му стане неудобно от тази „красота“. Но тази маска даваше на Олечка увереност, тя се чувстваше като принцеса и се държеше съответно – надменна, но понякога снизходителна, ако това ѝ беше изгодно.

Затова колежките подкрепиха забележката на Марина за нейните работни задължения. Жените си размениха хитри усмивки и, малко обърнати настрани, подавиха смеховете си. Марина винаги говореше точно в целта, понякога сарказмът ѝ беше прекалено остър, но зла не беше – по-скоро язвителна и справедлива. На всички беше ясно, че тази ефектна персона не е попаднала при тях случайно и не само заради малката секретарска заплата – старият хитрец шефът, като гладен за ексклузиви колекционер, я беше открил на някакъв „специален миньорски обект“ и вероятно ѝ беше обещал много. Именно затова Олечка не се притесняваше от липсата на неформални контакти с колежките. Вместо това, почти веднага започна бързо да се сближава с директора, Виктор Павлович.

Когато по време на обедния спад потокът от служители към кабинета на директора намаляваше и в коридорите на бизнес центъра стихваше шумът на многото крачки, започваше позивната песен на Виктор Павлович:

– О-леч-ка! – провлачено и умилително измърка със своето грубо басово гърло. – Трябваш ми! Донеси ми… ъъ… занеси нещо. Договора с Ефремов, да. Той ми е нужен.

– О-леч-ка! Направи ми, моля те, кафе! Запомнила ли си как го обичам? Половин чаша мляко и една лъжичка захар, бъди добра.

И когато Олечка, бутайки с изящните си бедра вратата на кабинета, влизаше при директора с документи… И когато, с важна походка, внасяше чашка ароматно кафе, придържайки я с чинийка… Да бяхте видели лицето на Виктор Павлович! Това си беше като мартенски котарак! Малък, но закръглен, с представителна плешивина и гладен втори брадичка… стар похотлив котарак! Шестдесет години има Виктор Павлович, а все така. Има задух, проблеми с храносмилането и начален стадий на диабет. Женен е от студентските си години – от времето, когато беше едно нищо, и ако не беше жена му, която в техния брак винаги е „вратът“, докато той е само „главата“, той едва ли щеше да бъде собственик на рекламна агенция – в най-добрия случай би бил незаменим заварчик, което е и професията, за която е учил. В онези години и жена му се обучавала на подобно място – за шивачка. След това тя упорито е бутала младия Виктор към успеха, давайки идеи и посока, без да му дава покой, и стояла в основата на агенцията, възникнала в началото на деветдесетте.

Олечка стоеше в кабинета на директора дълго. Хи-хи, ха-ха… Слуховете тръгнаха. Не веднъж ги бяха виждали заедно след работа в ресторант, в търговски център, в бутици… Всеки нов тоалет или украшение на Оля ставаха обект на обсъждане – сякаш Виктор Павлович се бе издължил. Клюките в корпоративните кулоари не бяха злостни. Наблюдаваха развитието на отношенията между секретарката и директора като сериал и го обсъждаха по същия начин – какво следва? Правеха прогнози, спориха, разказваха шеги… Това беше тема номер едно – интересът беше общ за всички.

Колежките разговаряха с Оля студено и отдръпнато. Не я канеха на разговори, не ѝ задаваха излишни въпроси. А Олечка… с поглед към тях от високо. Въпреки че понякога, както вече споменахме, ставаше дружелюбна и почти обикновена, лишена от пафос – това когато трябваше нещо от тях.

Един ден Лиза, една от „момичетата“, закъсня за работа, защото спешно трябваше да отиде при зъболекар. Щом чуха веселия ѝ глас, разказващ за приключенията ѝ в автобуса, Олечка подаде глава през вратата на приемната и ѝ се обърна много дружелюбно, което първоначално изненада Лиза, а после я разтревожи.– Ох, Лизе, здравей! Аз пих кафе от твоята чашка, без да искам, счупих моята. Нямаш нищо против, нали?

Бръчките на Лиза се повдигнаха с изненада. Олечка побърза да се оправдае допълнително:

– Просто сервизът на Виктор Павлович остана в кабинета му, а той е в командировка… Аз нямам резервна, а момичетата казаха, че само твоята е свободна. Дори я измих! Беше със следи от чай, твоите, хихи…

За няколко секунди Лиза престана да сваля сакото си и с отвращение погледна първо към служебната си чашка с пингвинче, оставена от Оля до клавиатурата, а след това неволно с поглед премина към самата секретарка, конкретно към устните ѝ. Устните на Оля изглеждаха неестествено подпухнали, сякаш целият ѝ живот е преминал в надуване на балони. Кой знае, колко балона е успяла да надуе в кабинета на Виктор Павлович? Лиза потръпна и категорично отговори:

– Можеш да я задържиш. Подарявам ти я!

– Но как така?! – изуми се Оля.

Лиза взе чашата от бюрото и решително я върна в ръцете на секретарката:

– Имам… друга. В чекмеджето, – излъга бързо.

– Хм… добре тогава, – небрежно завъртя чашата в ръцете си Оля. Видимо беше, че не ѝ е по вкуса. – Благодаря!

– Приятно ползване, – измърмори Лиза с принудителна усмивка. Малко по-късно, обидена, се обърна към колежките:

– И какво беше това?!

– И какво беше това?!

– Съжалявам! Просто тя дойде, цялата толкова престорено любезна, но никой не искаше да ѝ даде своята. Казахме ѝ, че тъкмо си мислехме да пием чай, а твоята чашка беше единствената свободна, без собственичка…– Може ли някой да си представи, че наличието на съпруга определено ще спре такова като Олечка… Погледнете само нашия Виктор Павлович, момичета – съвсем си е изгубил ума.

– Дори старото куче не е имунизирано срещу поривите на младенчески възторг! – произнесе с ироничен тон Марина, вдигайки показалеца си нагоре. – Така че, нека се възхищава, докато може, а ако трябва да сме точни – докато благоверната му съпруга не разбере…

В продължение на известно време Олечка се задоволяваше с ролята на любовница. Но времето минаваше. Като вече не съвсем младо момиче, а жена на 33 години, която имаше 14-годишен син (който, всъщност, изобщо не ѝ пречеше, тъй като още от едногодишна възраст го беше поверила на грижите на баба му), Оля не възнамеряваше да прахосва остатъка от младостта си, оставайки само в ролята на любовница. Тя искаше Виктор Павлович за себе си – изцяло и безвъзвратно. А наред с това и неговите имоти, и дела в бизнеса.

Виктор Павлович от самото начало призна: съпругата му била чисто кръвопийство, изцеждала кръвта му, никакъв интимен живот, само мрънкане, недоволство, строг режим в дома, непрекъснати искания – на децата дай, на внуците подаръци… А Олечка била за него като спасение! Никога досега не е бил толкова щастлив! Нито една жена не му давала такава палитра от емоции и чувства!

– О, мой ангел! Само да можех да се освободя от брачните окови, които ме държат! – въздъхна Виктор Павлович, облегнат в креслото на хотела, палейки цигара.

Влиянието на любовницата върху Виктор Павлович се засилваше, и на Олечка започна да ѝ се струва, че ако само дръпне необходимите струни, възрастният сладострастник ще направи за нея каквото поиска… Единственото, което не бързаше да направи, беше да се раздели със съпругата си.

– Разведи се… И ще бъдем щастливи… – мъркаше Олечка от леглото, играейки с пръсти в ослепителната си руса коса.

– Ох, ох… Колко много работа има! Всичко трябва да се дели! Децата ще се обидят, няма да разберат! Аз съм вързан, Олечка – ръце и крака… Живея отдавна не за себе си… Единствено с теб съм щастлив…

– Но нали се обичаме! Искам да съм с теб! Не искам да те деля с тази…

– Тихо, тихо!.. – уплаши се от страстта ѝ Виктор Павлович. – Ще направя всичко сам, а ти седиш кротко като мишка и не привличай внимание, разбра ли? Без шеги. Валентина трябва да бъде подготвена за това… с нея не може рязко. Ще ѝ обещая издръжка, ще ѝ оставя апартамента в центъра, въобще, няма да я обидя. Но трябва да изчакам подходящия момент. Така че чакай.

След половин година на Олечка започна да ѝ се струва, че директорът само я храни с обещания и няма никакво намерение да напуска жена си. Олечка се почувства обидена, използвана, омръзна ѝ да играе второстепенна роля! Ако Виктор Павлович не може сам да разреши този въпрос, то тя ще се наложи да вземе всичко в свои ръце!

Намери в социалните мрежи профила на жена му. На снимките беше най-обикновена на вид жена на шейсет години. Оля се намръщи. Съпругата на Виктор Павлович не беше спасена нито от грима, нито от качествени дрехи, в които беше увита сякаш в платна. Жената имаше значителен наднормено тегло. На всеки неутрален човек тя би изглеждала приятна, малко уморена от живота, но като цяло открита и със сигурност с характер, но на Олечка тя ѝ изглеждаше отвратителна, дори обидна… „И заради това чудо, старецът не може да дойде при мен?! Аз съм в милион пъти по-добра!“

Както всяка любовница, Оля беше обзета от желание за отмъщение. И от къде се вземат тези невзрачно изглеждащи пиявици-съпруги?? Нека тази дебелана разбере, че тя, Оля, е по-добрата! Че тя е по-красива и във всичко надминава жената – както самият ѝ мъж е казал!Както всяка любовница, и Оля беше обхваната от жажда за отмъщение. Откъде само се вземат тези невзрачни пиявици — съпругите?? Сега тази дебела най-после ще разбере, че не е номер едно! Че тя, Оля, е по-красива и по-добра във всичко — това казва нейният съпруг!

Като начало Олечка без думи изпрати на съпругата на Виктор Павлович няколко интересни фотографски кадъра, където главната роля заемаше самият той. Минаха няколко часа. Валентина прегледа съобщенията, но… никак не реагира. Настъпи нов ден. Виктор Павлович също се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Олечка почувства още по-силна злоба! Тя осъзна, че от такава пиявка, като Валентина, е практически невъзможно да се отърве! Искаше ѝ се да направи още една дребна пакост. В безсилието си, за да я нарани поне малко, тя остави обидни и саркастични коментари под няколко снимки на Валентина, коментирайки външния ѝ вид и излишното тегло. И отмъщението наистина успя… Но не съвсем така, както Оля очакваше. Събитията, които последваха на следващия ден, оставиха дълбока рана в душата на секретарката. Когато си спомняше за тях, тя неизменно потръпваше и изпитваше силно желание да се завие в някакъв шал… и да се скрие надалеч.

Утрото на следващия ден започна обичайно, нищо необичайно. Олечка си беше на мястото, Виктор Павлович не излизаше от кабинета си. В 12 часа Олечка чу как зад вратата на приемната, където седяха мениджърите, нещо шумно тресна. Чу се раболепно „Здравейте…“. В настъпилата тишина последваха тежки стъпки, а след това прозвуча женски гърлен глас, сякаш идващ през тръба:

– Къде е тая м*ърша?! Секретарката — там ли е?!

Някой явно ѝ кимна утвърдително. Валентина с ритник изрита вратата на приемната. Олечка подскочи, но запази самообладание. Тя се държеше, докато пред нея не застана самата Валентина. За начина, по който лицето ѝ издаде емоциите, Оля заслужаваше „Оскар“: самодоволното превъзходство изчезна като сух лист, отнесен от вятъра, заменено от истински животински страх. Валентина напредваше като разярена биволица.

– Сега повтори какво ми написа вчера, боклук такава?!

Мениджърките, обзети от морбидно любопитство, се стекоха към вратата, като аквариумни рибки към храна. Дори не осъзнаха кога са го направили. Лиза съвсем ясно чу как в кабинета на Виктор Павлович изщрака ключалката на вратата. И тогава всичко се случи изключително бързо.

– Е, и сега кой е дебелата, а?! — изрева съпругата на директора, наведена над масата, и сграбчи Олечка за червената рокля. Олечка изпищя и започна да се съпротивлява. Ръцете на Валентина се изплъзнаха от тялото на жертвата, но не изпуснаха дрехата. Един точен замах — и роклята беше свалена от Олечка през глава. С крясък, секретарката се опита да избяга, като взе телефона си от бюрото. Единственото, което остана от нейните дрехи, бяха бельото и найлоновият чорапогащник.

– Сега ще ти покажа коя е дебелата! — хвърли роклята на пода Валентина и успя да хване косата на Олечка. В ръката ѝ остана цял кичур, а Оля, разбутавайки зяпачките, излетя със сълзи от офиса.

Изскачайки в общия коридор на бизнесцентъра в такъв унизителен вид, Олечка, изгаряйки от срам, се втурна към тоалетната, следвана от изненаданите погледи на околните служители. Затваряйки се в кабинката и овладявайки донякъде треперенето си, тя набра номера на полицията.

Един поглед на Валентина беше достатъчен, за да накара мениджърите да се приберат по местата си. Всички работеха в мълчание, опитвайки се да не издават никакъв звук. Валентина, от своя страна, се насочи към съпруга си, който се беше заключил в кабинета си и категорично отказваше да излиза. Задъхана и беснееща от ярост, Валентина започна да го обижда, размахвайки останалия кичур от Олечкините коси:

– Тя ме обиди! Твоята служителка! Искаш ли да ти покажа какво ми написа? И за какво?! Направи ми на пух и прах външния вид! Аз съм дебелата ли?! Ще я убия тая мръсница!​​Виктор Павлович със сълзи на очи се закле същия ден да уволни нахалната секретарка, но от предпазливост не отвори вратата…​

​​Полицията пристигна бързо. Един от полицаите отиде до тоалетната, където занесе роклята на Олечка, но секретарката отказа да се покаже пред нейния мъчител. Валентина пък, заобиколена от момичетата-мениджърки, вече беше сложена да седне на дивана и разтваряше таблетка валидол — преживените емоции й се отразиха зле. Марина вентилираше въздуха около нея с тетрадка, а Лиза държеше наготово чаша вода.​

​Валентина смени емоциите си на противоположни: започна да плаче и да обяснява на полицията, че секретарката я обидила, въпреки че двете са абсолютно непознати.​

​— Нарече ме дебела! — възмутено повтаряше Валентина. — Мен — дебела! Аз съм майка на три деца, на шестдесет години съм, как смее тя…​

​Фактът, че секретарката е любовница на мъжа й, изглежда изобщо не я вълнуваше.​

​Виктор Павлович излезе от кабинета си едва привечер. Преди да тръгне, жена му го попита през вратата:​

​— Днес, предполагам, няма да се забавиш на съвещание?​

​— Не, слънце мое, днес няма… — обеща й той.​

​Оля не доведе нещата до съд и изобщо не подаде жалба в полицията — съществуваше риск от ответен иск за обиди. На следващия ден вече не работеше в агенцията, а какво се случи с нея по-нататък — остана неизвестно. Виктор Павлович обаче продължава да живее в щастлив брак със съпругата си… Изглежда, преживяванията с Олечка му бяха напълно достатъчни — поне след това назначи секретарка единствено въз основа на професионалните й умения, а не по външния вид. И никакви вечерни съвещания и срещи! Винаги направо у дома!​

Дереккөз