– Стига! Аз изкарвам три пъти повече от теб, затова имам право след работа да лежа на дивана!

– Какво? Тоест разликата трябва да „отработя“ като домашна прислужница?! – изправи се, задъхана от възмущение, Настя. – Скъпи мой, май си се объркал нещо?

Само преди половин година Дима я въртеше на ръце, а тя, сияеща от щастие, крещеше „Да“. Говореха за всичко на този свят, намираха компромиси и гледаха в една посока. Всичко това сякаш беше в някакъв друг живот. А в този тя, почервеняла от гняв, изяснява отношенията си с него в наетия апартамент. И любимият ѝ съпруг, както се оказа, умее да я унижава морално.

– Какво не е така? Аз съм снабдителят в семейството, ако си забравила!

– И какво, искаш да кажеш, че аз съм ти в тежест? И за да не ме „свалиш от врата си“, любезно ми позволяваш да те „обслужвам“?

Очите им се срещнаха и Настя потрепери. Тъмните очи на съпруга ѝ изглеждаха почти черни от гняв. Той рязко избута чинията и я изгледа презрително:

– Така излиза. И забележи, темата ти я подхвана, не аз. Изводите също си ги направи ти.

Настя поклати глава, присви очи и скръсти ръце на гърдите си. Нямаше да се предаде толкова лесно. Дима въздъхна и се приготви да продължи спора. Разбираше, че в някои моменти прекалява, но вече не можеше да спре. Дразнеше го, че съпругата му често иска пари от него. Все за някоя нова рокля, маникюр или СПА. А освен това, той трябваше да ѝ помага у дома. Защо? Та той беше мъжът, снабдителят. И ето, днес търпението му свърши. Повече нямаше да търпи такова отношение. Щом я издържа, няма нужда и отгоре на това да поема нейните женски задължения.

Цяла вечер се караха до пресипване, опитвайки се да докажат кой е прав и кой – крив. Никой не искаше да отстъпи, всеки защитаваше своята гледна точка. Първа се предаде Настя:

– Добре, прав си. Заплатата ти наистина е много по-голяма. Но въпреки това за първата вноска за жилището не си спестил и стотинка.

– Рано е още да мислим за това. А и всъщност, отдавна обмислям нещо. Хайде да пробваме да живеем като съвременните двойки. Предлагам разделен бюджет. За големи покупки ще събираме заедно, за хранителни стоки и битови разходи също. Жилището е общо, хладилникът също, значи и разходите ни се делят по равно. Съгласна?

От това предложение я побиха тръпки. По дяволите, в какво се беше забъркала? И това ѝ го казва любимият ѝ съпруг, с когото планираше да прекара целия си живот? Защо всички мъже преди сватбата са едни, а след сватбата са други? Защо не може да бъдат честни и откровени още преди брака?

– Значи си намери доста удобно оправдание… Браво на теб – каза Настя с насмешка. – Между другото, ти ядеш доста повече.

Дима завъртя очи и почти изстена, вдигайки ръце към небето:

– Ще почнеш ли да броиш котлетите? Затова пък ще помагам в домакинството, както ти искаше.

– Ще ми помагаш? И какво точно ще правиш?

– Ще изхвърлям боклука, ще поръчвам хранителни стоки.

Целият този разговор беше безсмислен. Настя мечтаеше за класическо семейство, в което хората се обичат и уважават, помагат си и се подкрепят. А не да се карат до късно за маникюр или за домакинството. Сега тя ясно осъзнаваше, че това върви към развод. Ако всичко ще е „по равно“, защо ѝ е изобщо съпруг? А ако забременее и излезе в майчинство? Ще гладува заедно с детето. Жената в брака трябва да се чувства защитена, като зад каменна стена, но в Дима тя вече виждаше само гипсокартон.

А съпругът ѝ, дори без да подозира какви мисли се въртят в главата ѝ, продължи:— Защо се мусиш? Между другото, нищо не ме питай и пари няма да дам. Желанията си покривай сама.

— Чуй, хайде така. Всеки си готви сам, пере и чисти след себе си сам. Какво мислиш за този план?

Мислите вихрено се въртяха в главата на Дима. Той искрено не разбираше защо жена му е недоволна и същевременно така рязка. И какви ли не планове измисля, семейният стратег. Усмихна се леко и се протегна. После се засмя тихо, когато чу въпроса:

— А за какво ми е тогава да си тук?

Той повдигна вежди, чакайки подробно обяснение, оправдания или нещо друго. Очите на Настя се разшириха, тя не можеше да си поеме дъх от обида. Е, явно беше права – работата вървеше към развод. Когато си възвърна дъха, доста сухо и спокойно каза:

— Как така говориш? Значи потвърждаваш, че съм ти необходима само като обслужващ персонал?

Дима замълча за минута, обмисляйки отговора си. После въздъхна тежко и обхвана главата си с ръце:

— Обясни ми как така умееш да обърнеш всичко, че аз да изглеждам виновен? Добре, съгласен съм с твоите условия. Не е толкова трудно да се почисти и да се пусне пералня.

— О, да, да, това съм го чувала стотици пъти. Пере пералнята, готви мултикукъра. Между другото, нямаме такъв. Договорено.

Понеделнишката сутрин започна както обикновено. Дима бързо се приведе в ред и отиде в кухнята, откъдето се носеше аромат на току-що сварено кафе. Но го посрещна интересна гледка: напълно готова Настя пиеше кафе и хапваше сандвич. На масата нямаше нищо друго. Намръщи нос, леко сънен, и попита:

— А моята чаша? И кафе с нещо?

— Със свои ръце, мили, всичко със свои ръце.

Настроението на мъжа се развали моментално. Беше свикнал сутрин жена му да приготвя закуска, да го прегръща и целува. Размахвайки ръце, театрално изсумтя:

— Знаех си, сърдита си.

— Какво говориш, любими, как бих могла да се сърдя? Просто живея така, както се договорихме. Отделен бюджет и домашни задължения.

Той понечи да каже нещо, но Настя стана, изми чашата и чинията си, избърса масата и излезе от кухнята. Ядосан, Дима й изсъска през зъби:

— Сама да си ходиш на работа тогава. Колата е моя, купена преди брака.

— Това го знаех. Няма проблем, ще стигна с автобуса.

Вратата се затвори зад нея и тя излезе. Душата му се натъжи, но Дима бързо се овладя. Обиди се, че тя намери такова решение на проблема. Не го помоли да я закара, а гордо тръгна с автобуса? Нищо, той скоро ще я сложи на мястото й. Ще започне да се оплаква, да моли за пари, ще се върне, дори на колене.

Вдъхновен от тези мисли, тръгна за работа. Вечерта обаче едва се прибра – главата му ужасно го болеше и искаше просто да легне. Влизайки у дома, както обикновено викна:

— Слънчице, у дома съм. Какво има за вечеря?От спалнята излезе жена му. Изненадано го погледна и попита:

— На мен ли?

— На кого друг? Какво има за вечеря?

Свивайки рамене, тя изненадано отвърна:

— Салата и пържола. А защо?

Той свали ризата си, хвърли я върху облегалката на стола, след което панталоните последваха. Извади тениска и шорти от гардероба и се преоблече. Обърна се и видя, че Настя го гледа странно. Вдигна вежда и командващо каза:

— Нищо, стопляй. Повече не издържам, тоя Иванчук днеска ми изяде целия мозък с мерителна лъжичка. Преработвах отчета сто пъти, всичко му е не както трябва.

Дима бързо влезе в банята, изми си ръцете и седна на масата. Настя седна срещу него и подпря брадичката си с ръка:

— И какво с отчета?

— Казах ти, преработвах го сто пъти. Ти мислиш ли да ми стоплиш вечерята?

— Каква вечеря? Ти нещо сготви ли? — направи тя изненадано изражение.

— Как така?

— Скъпи, нали се разбрахме за отделен бюджет. Все пак ти изкарваш три пъти повече от мен. Забрави ли?

— Точно така, забравих.

Ядосан, той извади телефона и започна да си поръчва вечеря. Жена му излезе от кухнята, без да му обърне внимание. Дима не разбираше защо тя толкова се ядосва. В крайна сметка той каза истината, тя се беше съгласила. Не, тя се муси, не го прегръща, не го целува. Все едно са съседи, честно.

До края на седмицата Дима окончателно се убеди, че Настя му прави напук. Нищо, и той няма да остане назад. Сега той предварително поръчваше храна или купуваше полуфабрикати от магазина. Почти не си говореха, но пък той научи всички програми на пералнята и се научи да глади ризите си. Виждаше, че жена му си прекарва времето, както й харесва, и това го ядосваше. Но какво можеше да направи? Опита се да говори с нея, но отново удари на камък. Казваше му, че това са негови дрехи и негови проблеми.

Последната точка в спора беше поставена от един случай. Цял ден Дима се чувстваше зле, а вечерта реши да премери температурата си. Видя стряскащите 39 на термометъра и повика Настя:

— Обади се за линейка.

— Защо?

— Как защо, не виждаш ли, умирам!

Настя се намръщи:

— Не, не виждам. Обикновен вирус, вземи си едно хапче и лягай да спиш.

— Ама дай ми нещо, де.— Сам, всичко сам.

Дима гледаше съпругата си и не разбираше нищо. Преди, когато се разболяваше, тя тичаше около него – ту с гореща супичка, ту с плодова напитка. Милваше го, жалеше го. А сега само равнодушно гледаше настрани. Погледна я замислено и повиши глас:

— Ти сериозно ли? Болен съм, помогни ми.

Настя сви рамене:

— Наскоро аз бях болна, а ти какво ми каза? Да пия лекарство и да не драматизирам. Връщам ти думите обратно. Ако в аптечката няма нищо, иди и си купи. Както аз тогава направих, докато ти гледаше футбол.

— Настя, прекалено е вече! — изръмжа той заплашително.

— Прекалено? Ако ме беше помолил нормално, може би щях да направя всичко. Но с това заповедническо отношение можеш да говориш с подчинените си.

Дима, увит в одеяло, с усилие вдигна натежалата си глава и гневно изрече без задръжки:

— Зле ми е, и като съпруга твое задължение е да ми помогнеш.

— Съпруга? От два месеца нямаме семейство. Живеем като съседи. Не ти пука за мен. Такъв си затворен в идеята за собствения си бюджет, че си готов да не ми говориш и да се разведем.

— Не съм готов за развод.

— Така ли? Намеците ти и слепият би ги забелязал. На теб не ти пука за мен!

— Аз? На теб не ти пука за мен! ТИ предложи отделния бюджет.

— Аз ли предложих? Имаш ли съвест? Знаеш ли какво, благодаря ти за това! Отвори ми очите за живота ни. В момента нямаме семейство, а някакъв хаос и изгода. За какво да сме заедно? Всеки е сам за себе си, дори и интимност не остана между нас.

— Така е, защото ти не искаш.

Неочаквано Настя се изсмя силно:

— Разбира се, и защо ли да искам? Може би ще се замислиш? Сама си плащам всичко, ти не харчиш и стотинка за мен. Цветя, подаръци? Не, разбира се. Всичко трябва да ти е безплатно.

— Я се разкарай…

Настя искаше да каже нещо, но изведнъж се задави със собствените си думи. Лицето ѝ стана безизразно, очите – тъжни. Изглеждаше, че е взела важно решение.

— Ще си тръгна. Ти се сещаш за мен само когато имаш нужда от помощ. Добре, че очите ми се отвориха навреме. Можеш да лъжеш себе си колкото искаш, но истината е очевидна. Не ставаш за добър съпруг и баща на нашите бъдещи деца. Ти си егоист.

Дима не очакваше, че Настя ще бъде толкова категорична. Но тя наистина си събра нещата и отиде при родителите си. Той кипеше от гняв, беснееше и се сърдеше на нея. Седмица по-късно се успокои и осъзна, че е прекалил. Спомняше си как я срещна, как я ухажваше и се стремеше да спечели сърцето ѝ. Как обичаше тя да организира романтични вечери, как се смееше на шегите му. Не издържайки повече, я покани на среща.

Настя дойде намръщена, тихо прие цветята и седна със стиснати устни.— Какво искаш?

— Слънчице, може би е време да спреш вече?

— Да спра с какво? — вдигна вежда жена му. — Не те засягам, за какво точно са тия претенции сега?

— Прости ме, не бях прав. Ти си права, нещо излишно съм се фиксирал върху парите. Ти си добра домакиня и съпруга. И не изискваш нищо необичайно от мен. Да, какво значение има колко изкарваш.

Тя го наблюдаваше с хладен поглед, а той, смутен, потръпна и продължи:

— Да, права си. А когато излезеш в майчинство, няма да печелиш нищо. Би трябвало да е мой дълг да издържам семейството. Прости ме, бях неправ. Върни се — въздъхна мъжът. — И като знак на любовта си ти давам това.

Дима протегна карта към Настя, но тя не я взе. Погледна го за миг, а после равнодушно каза:

— Подавам молба за развод. Няма да се промениш, този твой „великодушен“ жест нищо не означава. Ти наистина вярваш, че ти дължа всичко — да пера, да ти угаждам и да те обгрижвам, докато аз също работя.

— Да, разбрах, разбрах.

— Какво си разбрал? Предложи ли ми рационално решение? Не, просто ми връчи карта. А после? Ще започнеш да ме упрекваш, че не само че печеля нищожни суми и живея на твоя издръжка, но и че съм взела картата? Ще започнеш да ми приписваш вината за всичко? Че сме могли да си купим пет апартамента, но „някой“ не умее да пести? Така ли?

— Какво говориш? Напротив, дадох ти картата като знак на любовта си.

Настя се усмихна криво, разсеяно побутна салатата си, обмисляйки отговора.

— Каква любов? Тук няма и следа от любов. Това дори не е предупреждение, а направо аларма. Само половин година от сватбата е минала, а ти вече правиш такива изпълнения.

— Нищо не правя. Това ти си го измисли, обърна всичко с главата надолу, още и обидена остана.

Настя рязко отмести чинията и махна към сервитьора. После разочаровано каза:

— Нищо не си разбрал. Грешка беше, че дойдох. Няма да се промениш. Довиждане.

Настя плати сметката и си тръгна, а Дима остана да седи и дълго мислеше. Какво пак беше направил не както трябва? Нали предложи добро решение на ситуацията, а тя мрънка. Можеше просто да каже, че си е намерила друг. На жените никога не можеш да им угодиш. Разруши семейството и пак се изкарва жертва.

Дереккөз