Тя нямаше време да довърши — звъннаха на вратата. На прага стоеше същата онази Кристина — разплакана, с размазан грим.​

— Настя, стига вече — Игор прокара уморено ръка по лицето си. — Ти си умна жена, трябва да разбереш: никой не е застрахован от грешки.​

Настя, мълчаливо наведена, избърсваше кухненската маса с кърпа за кой ли път този вечер. Кухнята блестеше от чистота: чистенето отдавна беше станало нейният начин да се справя с вътрешния хаос.​

— Това нямаше значение — продължи той. — Просто момент на слабост, нищо сериозно. Знаеш, че обичам само теб.​

Ръката на Настя замръзна. Тя бавно се изправи, гласът й прозвуча неочаквано тихо:​

— Любов? А какво точно трябва да знам за тази твоя „любов“, Игор? Че половин година водеше двайсетгодишно момиче по ресторанти? Че й подаряваше подаръци? Или че сега чака дете от теб?​

— Настя…​

— Не, почакай. Остави ме да говоря. Седемнайсет години, Игор. Седемнайсет години бях „умната съпруга“, която си затваряше очите за твоите закъснения, за миризмата на чужд парфюм, за подозрителните обаждания. Мислех: ще се осъзнае, ще разбере какво е истински важно — семейството.​

В антрето се хлопна врата и се чу гласът на петнайсетгодишната Лиза, която се беше върнала от тренировка.​

— Мамо, тате, прибрах се! — извика тя от прага. — Какво има за вечеря?​

— Иди в стаята си, мила — отговори Настя с приглушен глас. — Сега с татко ти говорим.​

Лиза надникна в кухнята, огледа напрегнатите лица на родителите си:​

— Пак се карате? Заради онази жена, нали?​

Игор трепна:​

— Ти… откъде знаеш?​

— Тате, не съм сляпа. Видях ви в мола преди месец. Тогава беше толкова забавно как се скри зад колоната…​

Настя усети как в гърлото й заседна буца. Дъщеря й знаеше. През цялото това време е знаела и е мълчала.​

— Лиз, миличка…​

— Спокойно, мамо — Лиза сви рамене с умора, която не подхождаше на дете. — Казвам ти, че не съм нито сляпа, нито глуха. Целият блок вече го обсъжда…​

Настя изпрати Лиза в стаята й и тежко се отпусна на стола. Пред очите й премина като на филм целият им семеен живот — кадър след кадър, епизод след епизод.​

Ето я младата съпруга, която намира в джоба на сакото на Игор билети за театър. Два билета, но Игор никога не я беше водил на театър. Тогава, преди десет години, той се извини особено трогателно — с цветя, на колене, със сълзи: „Настенка, това нищо не означава, просто флирт, просто адреналин. Знаеш, че обичам само теб!“​

Знаеше ли? Искаше да вярва. Прости му.​

После дойде историята с младата стажантка от неговия отдел. Настя случайно ги видя в кафене — Игор я хранеше със сладолед с лъжичка, както някога беше правил с нея. Скандал, сълзи, обещания:​

„Кълна се, никога повече! Това беше просто моментно изкушение. Ти си мъдра, ще разбереш…“​

Разбра. Прости му.​

Преди три години — командировката в Соколск, от която се върна с червени петна по шията. Извиняваше се, че били от алергия към слънцето. Смешно. Но отново направи вид, че вярва: „Добре, Игор, да забравим. Най-важното е, че си у дома.“​

А у дома ли беше? Физически — да. Но душевно? Душата му винаги беше някъде другаде, в търсене на нови приключения, нови емоции, нова любов.​

— Настя, защо мълчиш? — гласът на съпруга й я извади от спомените. — Хайде да поговорим.​

— За какво, Игор? За това как всеки път се кълнеше, че е за последен път? Или за това как аз всеки път се правех, че ти вярвам?​

— Но ти наистина вярваше…​

— Не! — почти изкрещя тя. — Не вярвах! Просто… просто ме беше страх да остана сама. Боях се, че няма да се справя. Какво ще кажат хората. Че Лиза ще остане без баща…​

Игор придърпа стола си по-близо:​

— Ето, виждаш ли! Ти самата разбираш — семейството трябва да се запази. Заради дъщеря ти, заради…​

— Не смей! — Настя удари с длан по масата. — Не смей да се криеш зад дъщеря ни! Ти за нея ли мислеше, когато водеше онази… когато ходеше с нея по ресторанти? Когато се криеше в мола? Когато й направи дете?​

— Ще няма дете, тя ще се погрижи — каза бързо Игор. — Вече сме се уговорили.​

— Уговорили? — Настя горчиво се усмихна. — А тя знае ли, че си женен? Че имаш дъщеря, която е почти на нейната възраст?​

— Знае — той наведе очи. — Сега вече знае.​

— Тоест за половин година не е знаела?​Настя си спомни как за първи път разбра за тази връзка. Случайно чу разговор на колеги в зоната за пушене — обсъждаха как шефът на отдела по продажби има роман с младичка сервитьорка от кафенето срещу офиса. Първоначално не повярва — колко ли Игоровци има в града? Но после…

Последва унизително разследване. Вечерта, след работа, тя го чакаше в колата си пред офиса му. Видя как се качва в такси с дългокрака блондинка. Проследи ги до ресторанта. Гледаше през прозореца как се смеят, как той докосва ръката ѝ, как я храни с десерт с лъжица — същото, което някога правеше с нея, както с онази стажантка…

— Помниш ли, Игор — каза тихо Настя, — как се запозна с онази, първата? Как ѝ беше името — Оксана?

— Какво общо има това…

— Не, почакай. Хайде да си спомним. Това беше на корпоратив, нали? Тогава също казваше — нищо сериозно, просто танци, просто флирт. А после намерих билетите за театърa. Помниш ли как се кълнеше, че това е за първи и последен път?

Игор се намръщи:

— Защо изравяш миналото?

— А после беше Света, стажантката. Помниш ли кафето „Монплезир“? Сладоледът с ягоди? Тогава също говореше за заблуда, за временна слабост…

— Настя…

— А командировката в Соколск? — сякаш не го чуваше. — Как ѝ беше името на онази? Или дори не си пита за името ѝ?

— Спри!

— Няма да спра! — Настя усети как по лицето ѝ се стичат сълзи. — Защото аз помня всичко, Игор. Всеки път, всяка жена, всяка твоя лъжа. Помня как се прибираше вкъщи, как се кълнеше в любов, как обещаваше да се промениш…

— Наистина те обичам — опита се да хване ръката ѝ.

— Обичаш? — тя дръпна ръката си. — А какво е любов, Игор? Лъжи? Изневери? Унизяване?

— Не исках…

— Знаеш ли, най-страшното — Настя изтри сълзите си, — не са твоите изневери. А това, че всеки път се връщаше. Всеки път ме караше да прощавам, да приемам, да се преструвам, че всичко е наред. „Ти си мъдра съпруга“ — помниш ли? Колко пъти го каза?

Игор мълчеше със сведена глава.

— А аз вярвах — продължи тя. — Вярвах, че трябва да бъда мъдра, че трябва да прощавам, да запазя семейството. Знаеш ли колко пъти слушах от майка ти: „Настенка, всички мъже кръшкат, важното е, че се връща у дома“?

— Мама просто…

— Просто ме учеше да бъда удобна съпруга. Такава, която търпи всичко, прощава всичко, накрая се чувства виновна. Но повече не искам да бъда мъдра. Не искам да бъда удобна. Не искам да се правя, че нищо не се е случило.

Игор стана и тръгна из кухнята:

— А семейството ни? Седемнадесет години заедно — това не е шега. Имаме дъщеря, общи приятели, навици…

— Навици — повтори Настя ехом. — Точно така. Ти си свикнал да изневеряваш, аз съм свикнала да прощавам. Чудесно семейство, нали?

Тя си спомни как преди три години, след онази командировка в Соколск, отиде на психолог. Не издържа, пречупи се. Записа се тайно, излъга мъжа си, че отива на козметик.

„Защо му прощавате?“ — попита възрастната психологка, гледайки я внимателно през очилата.

„Защото го обичам“ — отговори тогава Настя.

„Сигурна ли сте, че това е любов, а не страх от самотата?“

Тогава се обиди и си тръгна, без да довърши разговора. А сега… сега тези думи звучаха в главата ѝ като удар на камбана.

— Знаеш ли, Игор — каза тя бавно, — аз наистина те обичах. Много. Помниш ли как се запознахме?

Той се усмихна:

— Разбира се. Ти се спъна на улицата, аз те хванах…

— И разля кафето си върху мен — довърши Настя. — После ме заведе в кафене — да ме стоплиш с горещ шоколад и да поговорим. Тогава беше такъв… истински. Искрен.

— Аз и сега съм истински.

— Не — поклати глава тя. — Сега си като актьор, който толкова се е вживял в ролята си, че сам е повярвал в нея. Ролята на любящ съпруг, който „просто има право на малки слабости“.

В антрето отново се хлопна вратата — свекървата се беше прибрала от работа. Живееше с тях през последните пет години след смъртта на мъжа си.

— Ох, защо седите на тъмно? — Татяна Василиевна щракна ключа на осветлението. — Игорка, вече ли си вкъщи? Купих пирожки…

Замира, щом видя разплаканото лице на снаха си.​— Какво се е случило? Отново сте се скарали? Настенка, колко още? Ти си умна жена…

​— Мамо, моля те, недей — измърмори Игор.

​— Как така „недей“? — възмути се свекървата. — Аз нямам ли право да кажа нещо? Настя, мило дете, защо така се угнетяваш? Помисли си, леко загулял, и какво от това…

​— Леко ли? — Настя се изсмя нервно. — Татяна Василевна, знаете ли, че вашият син е направил дете на момиче с двайсет години по-младо от него?

Свекървата пребледня:

— Какви са тези думи, Настя! Как можеш…

​— А как вие можете? — Настя скочи. — Как можете отново и отново да оправдавате неговите изневери? „Всички мъже гуляят“, „жената трябва да бъде мъдра“, „важното е, че се връща вкъщи“… Това ли го научихте?

​— Недей! — избухна свекървата. — Аз го отгледах сама, без баща…

​— И сте го отгледали така, че да мисли, че всичко му е позволено! Че…

​— Достатъчно! — Игор удари с юмрук по масата. — Не обиждай майка ми!

​— А жена ти да бъде унижавана — това може? — тихо попита Настя.

В кухнята настана тишина. Чуваше се как тиктака часовникът на стената — стар, още от баба ѝ. Седемнайсет години той отброяваше времето на техния семеен живот. Седемнайсет години лъжи, изневери и прошки.

Настя бавно се изправи.

​— Уморих се. Уморих се да бъда мъдра, уморих се да прощавам, уморих се да се преструвам, че всичко е наред. Подавам молба за развод.

​— Какво?! — в един глас възкликнаха мъжът и свекървата.

​— Какво чувате. Стига. Повече не искам да бъда парцал, в който всички избърсват краката си.

​— Но как така… — започна свекървата.

​— Ето така! — Настя усети как в нея се надига вълна от ярост — чиста, ярка, пречистваща. — Знаете ли колко пъти съм мълчала? Колко пъти съм се преструвала, че вярвам в неговите оправдания? „Задържах се на работа“, „важна среща“, „командировка“… А аз седях и се чудех — с кого е сега? Къде е? На коя лъже този път?

Тя пое дъх:

​— А после се връщаше вкъщи. Всеки път се връщаше — доволен, уверен, че ще остане ненаказан. И аз… аз прощавах. Защото съм „мъдра жена“, защото „за семейството“, защото „всички така живеят“…

​— Настенка, — свекървата направи опит да я прегърне. — Е, успокой се…

​— Не ме пипайте! — Настя се отдръпна. — Това е и ваша вина. Вие знаехте за всичките му жени. Знаехте и го прикривахте. „Синът ми е уморен“, „на сина ми му трябва отдих“, „на мъжете понякога им трябва разпускане“… Пфу!

Тя излезе тичешком от кухнята, влезе в спалнята. Отвори гардероба и започна да хвърля дрехите на мъжа си:

​— Вземай! Всичко вземай! И отивай при младата си — може тя да се окаже достатъчно мъдра, за да търпи твоите изневери!

На прага на спалнята се появи Лиза:

​— Мамо, какво правиш?

​— Дъще, иди в стаята си — каза уморено Настя.

​— Няма да отида — твърдо поклати глава дъщеря ѝ. — Вече не съм малка, стига все да ме пращаш в детската.

Настя спря, погледна към дъщеря си — и изведнъж видя в нея не дете, а почти възрастно момиче. Сериозни очи, твърдо стиснати устни — копие на самата нея в младостта.

​— Правилно постъпваш, мамо, — каза неочаквано Лиза. — Отдавна трябваше.

В стаята влязоха Игор и майка му.

​— Настя, спри с тези истерии! — възмути се свекървата. — На какво прилича това? Какво ще кажат хората?

​— Хората? — Настя се изсмя. — Знаете ли какво отдавна казват хората? Че съм парцал, в който може да се избършат краката. Че съм…

​— Мамо! — прекъсна я Лиза. — Недей така. Просто прекалено дълго си вярвала в приказката за „мъдрата жена“.

Всички замълчаха, поразени от нейната недетска мъдрост.

​— Лизо, — поде Татяна Василевна, — ти си още малка, не разбираш…

​— Вие не разбирате! — избухна момичето. — Да не мислите, че не виждам как мама плаче нощем? Как пие по шепи хапчета за мигрена? Как ѝ треперят ръцете, когато звъни телефонът на татко?

Игор пребледня:— Дъще…

— Не ме наричай дъще! — Лиза се обърна към баща си. — Знаеш ли колко срамно беше, когато ви видях с онази… в търговския център? А после в училище нейната по-малка сестра на всички разказваше, че сестра ѝ излиза с „готин мъж с пари“…

Настя:

— В училище знаят?

— Всички знаят, мамо. Целият град знае. Само ти се правеше, че нищо не се случва.

В този момент телефонът на Игор зазвъня. На екрана излезе името „Крис“. Същата онази, младичката.

— Отговори, — каза Настя. — Може би е нещо спешно.

— Няма да…

— Отговори! — почти извика тя. — Искам да чуя как ще лъжеш. На нея – че си в командировка, на мен – че имаш важна среща…

— Отговори! — почти извика тя. — Искам да чуя как ще лъжеш. На нея – че си в командировка, на мен – че имаш важна среща…

Телефонът продължаваше да звъни. Игор нервно прехвърляше тежестта от крак на крак.

— Сине, може би наистина да отговориш? — намеси се Татяна Василевна. — Какво ако е нещо сериозно?

— Да, наистина, отговори, — подкрепи го Настя. — Може пък нещо с бебето на твоята бременна любовница да се е случило? Татяна Василевна, нали искахте внуци — ето ви внук. Или внучка.

Свекървата побледня:

— Бременна? Игоре, това вярно ли е?

— Мамо, ще оправя всичко…

— Как? — поинтересува се Настя. — Как точно ще „оправяш всичко“? Ще я накараш да направи… прости Господи? Или ще издържаш две семейства? Или…

Не успя да довърши, защото на вратата се позвъни. На прага стоеше самата Кристина — разплакана, с размазана спирала.

— Игоре, защо не вдигаш телефона? — започна тя още от прага. — Звънях ти…

Замлъкна, щом видя цялото семейство събрано.

— О, ето я и нея! — Настя направи приканващ жест. — Влизайте, Кристиночка. Тъкмо обсъждаме вашето… хм… интересно положение.

— Настя! — смъмри я мъжът ѝ.

— Какво „Настя“? Нали съм мъдрата съпруга, помниш ли? Трябва всичко да разбирам, всичко да прощавам… Влизайте, Кристина. Искате ли чай? Тук провеждаме семеен съвет.

Момичето объркано гледаше от едно лице на друго:

— Аз… аз не знаех…

— Какво точно? Че е женен? Че има дъщеря на вашата възраст? Че това не е първата му афера?

— Аз… аз не знаех…

— Какво точно? Че е женен? Че има дъщеря на вашата възраст? Че това не е първата му афера?

— Мамо, спри, — тихо каза Лиза. — Плашиш я.

— Плаша я? — Настя истерично се разсмя. — Та това мен ме плаши! Плаши ме, че седемнадесет години съм живяла с мъж, който смята за нормално да има връзка с момиче, което му е връстница на дъщеря му!

Кристина премести тежестта си от единия крак на другия:

— Аз… аз май ще си тръгвам.

— Чакайте, — Настя ѝ препречи пътя. — Нека довършим. Какво ви обеща? Любов до гроб? Развод? Или просто скъпи подаръци и красив живот?

— Каза, че не живее с жена си, — тихо отговори момичето. — Че вие не му давате развод…

Настя отново се разсмя — горчиво, отчаяно:

— Игоре, браво на теб! Всеки път нова версия. Помниш ли какво говореше на Оксана? Че не те разбирам и не те ценя. На Света — че отдавна нямаме близост. На онази девойка в Сокольск наговори, че съм тежко болна и сама настоявам за твоите „курортни връзки“…

— Откъде знаеш… — започна Игор.

— Знам? — прекъсна го жена му. — Защото всички те ми пишеха! Всяка една — когато ги зарязваше. Оплакваха ми се, възмущаваха се, искаха обяснения. А аз мълчах. Все мълчах, мълчах, мълчах…

Тя се спря, пое си дълбоко дъх:

— Знаете ли, момиче, кое е най-страшното? Че вие няма да сте последната. Ще има други — по-млади, по-красиви, по-наивни. И на всяка той ще лъже. А после ще се връща у дома — при „мъдрата съпруга“, която ще прощава всичко.— Не знаех… — прошепна Кристина. — Кълна се, не знаех…

— Вярвам ти, — неочаквано меко каза Настя. — Наистина не сте знаели. Както и всички преди вас. Но сега знаете. И решавайте сами — искате ли да бъдете поредната любовница на женен мъж, който никога няма да напусне семейството си? Или… — тя спря за миг, — или самотна майка с дете от женен мъж?

Татяна Василиевна, която мълчеше през цялото време, изведнъж се разплака:

— Игор, как можа? Аз така ли съм те възпитавала?…

— Игор, как можа? Аз така ли съм те възпитавала?…

— А как сте го възпитавали, Татяна Василиевна? — обърна се към нея Настя. — „Мъжът има право да гуляе“, „всички минават през това“, „жената трябва да търпи“… Помните ли какво ми казахте след историята с Оксана? „Настенка, важното е, че той се връща у дома“. И той се връщаше. Всеки път — знаейки, че ще му простят, ще го разберат, ще го приемат…

— Исках най-доброто… — прошепна свекървата. — За семейството…

— За семейството? А знаете ли колко ми струваше това семейство? Колко нощи не спах, чудейки се къде е той и с кого? Колко пъти гълтах успокоителни, за да не се срина? Колко пъти…

Тя не довърши — гласът ѝ се скъса. Лиза мълчаливо прегърна майка си:

— Стига, мамо. Достатъчно. Нека си тръгва.

— Къде да си тръгва? — стресна се Татяна Василиевна. — Това е неговият дом!

— Не, мамо, — неочаквано твърдо каза Игор. — Това вече не е моят дом.

Той се обърна към Кристина:

— Хайде, ще те закарам до вкъщи. Трябва да поговорим.

— Няма нужда да ме карате — тихо отговори тя. — Ще се оправя сама. И… извинявайте. Всички извинявайте.

Когато вратата след нея се затвори, Игор тежко се отпусна на стола:

— Настя, хайде все пак да поговорим…

— Не, Игор, — поклати глава Настя. — Повече няма да има разговори. И прошка също няма да има. Утре подавам молба за развод.

— Но…

— Никакви „но“. Уморих се да бъда мъдрата съпруга. Искам просто да съм щастлива жена.

— А аз? — попита изведнъж детински Татяна Василиевна.

— А вие, мамо, можете да останете, — каза Настя, изненадана от собствените си думи. — Само с едно условие — никога повече да не ме учите на „женска мъдрост“.

Късно вечерта, когато Игор си тръгна с багажа си, за да пренощува при приятел, а свекървата се затвори в стаята си, Настя остана в кухнята насаме с дъщеря си.

— Мамо, — изведнъж заговори Лиза, въртейки чашка в ръце, — знаеш ли, днес за пръв път от дълго време беше себе си.

— Себе си? — Настя повдигна учудено вежди. — Какво имаш предвид?

— Истинската. Не онази, която търпи всичко и се преструва, че всичко е наред. А жената, която има право да се ядосва, да се натъжава, да чувства.

Настя тихо прегърна дъщеря си.

— Кога стана толкова мъдра?

— Когато виждах как с всяка година угасваш все повече, — отговори Лиза с простата си искреност. — Отдавна реших, че е по-добре да остана сама, отколкото да живея с някой, който предава.

— Ти ще бъдеш щастлива, — каза Настя с нежна усмивка. — Толкова щастлива, колкото винаги съм мечтала да бъда.

На следващата сутрин Настя се събуди с необичайно чувство на лекота. За първи път от много години мислите ѝ не бяха за това къде е съпругът ѝ и каква лъжа ще измисли. Тя вече не играеше ролята на „мъдрия съпруг“.

Станала от леглото, Настя се уми, приготви закуска за дъщеря си и свекърва си, а после набра номера на шефа си, за да си вземе един почивен ден. Най-накрая се погледна в огледалото и, за първи път от много време, видя жена, която се усмихва.

Телефонът не спираше да звъни — Игор, свекървата, приятели се опитваха да я убедят да „се замисли“, „да поговори“, „да даде още един шанс“. Но Настя вече не слушаше никого.

Защото днес тя не се беше събудила като „мъдрия съпруг“. Тя се беше събудила като себе си — жена, която беше избрала свободата, уважението към себе си и правото да бъде щастлива.

Дереккөз