Кирил видя я в поликлиниката. Невероятно красива жена с безразличен израз на лицето седеше пред кабинета на психотерапевта. Сякаш ток го удари: „Това е тя! – помисли си той, – бъдещата ми съпруга!“

Изчака непознатата да излезе от кабинета и тръгна след нея към гардероба. Когато ѝ подадоха палтото, Кирил буквално го изпревари от служителката и галантно ѝ помогна да се облече.

– Казвам се Кирил, – представи се той с усмивка, – а вие?

Момичето безразлично отговори:

– Анна, – и тръгна към изхода.

Кирил – след нея.

– Моля ви, не бягайте, – помоли я той, докато вървеше, – няма да мога да живея без вас!

Момичето спря, рязко се обърна и го погледна право в очите:

– Наистина ли?

– Наистина, – отвърна Кирил, леко смутен, – вярвате ли в любовта от пръв поглед?

– Не, не вярвам, – Анна отново тръгна бързо, – всъщност не вярвам в любовта изобщо.

– Защо? Някой ви е наранил ли? – в гласа му имаше толкова искреност, че Анна отново спря.

– Наистина ли искате да знаете?

– Разбира се! Искам да разбера всичко за вас!

– Тогава…, – Анна се замисли за секунда, – да отидем у вас…

– У мен? – смая се Кирил.– Нали искате да знаете всичко за мен?

– Искам…

– Тогава да тръгваме?

– Да тръгваме…

Мълчаха до самия дом. Момчето, разбира се, се обърка – не очакваше нищо подобно, а сега трескаво мислеше какво и как ще се случи нататък.

Като влезе в кухнята, Анна разгледа всичко като истинска домакиня, сложи чайника на котлона и взе чаши от сушилника:

– Нямате нищо против, нали? – попита тя уж небрежно.

– Напротив – за! – бодро отвърна Кирил, като се опитваше да скрие вълнението си.

– Може би ще се намери нещо за хапване? – попита Анна непосредствено. – От сутринта нищо не съм яла.

– Пелмени? Става ли?

– Става, – усмихна се тя…

– Е, а сега да поговорим за любовта? – подкрепил се, Кирил отново набра смелост. – Обещахте…

– Какво има да се говори за нея? – Анна натъженo въздъхна. – Чиста измама. Първо хората си се кълнат във вечна любов, а после предават без капка срам и съвест. А накрая и се подиграват.

– Това извод от личния ви опит ли е?

– Не само. Знаете ли, женската grapevine: толкова много истории съм чула, че никой вече няма да ме убеди в искрени чувства.

– Ясно. Любимият човек ви е предал?

– Предаде ме.​– Ще разкажете ли?

​– Защо?

​– Искам да разбера: как е възможно да изоставят толкова прекрасна жена?

​– Ех, вие и комплиментите, – Анна се усмихна. – Добре, ще разкажа. Нищо че няма много за разказване, а и няма да се откачите просто така.

​– И все пак? Разкрийте тайната на първия срещнат!

​– Първия срещнат? Имам чувството, че ви познавам от десет години, – усмихна се отново тя.

​– Ето, виждате ли: това е знак! – засмя се Кирил. – Хайде, разкажете: като на изповед!

​– Добре, слушайте. Бяхме заедно повече от година. Той беше толкова внимателен, грижовен. Заклеваше се, че ме обича. Повярвах му.

​Когато предложи да заживеем заедно, се съгласих. И аз го обичах. Исках винаги да съм до него.

​В началото всичко беше наред, а после той се промени рязко. Стана груб, престана да ми обръща внимание. Когато се опитвах да говоря с него, ми отговаряше, че съм му втръснала, че искам нещо неразбираемо, че се държа като дете. А после направо каза, че трябва да се разделим. Срещнал бил жената на мечтите си и искал да бъде само с нея.

​– И се разделихте?

​– Той направо ме изхвърли от живота си! Колкото и да го молех, колкото и да плачех, беше безмилостен: „Махай се!“ – крещеше, „Писна ми от теб!“

​Така останах сама. С разбито сърце, със самочувствие, разбито на парчета, и с депресия, която ме покри от глава до пети. Сега ходя на психотерапевт. Лекувам се. Е, вие видяхте…

​– Видях. Но не вярвам в тези психотерапевти. Аз обаче знам как да ви излекувам!

​Анна погледна Кирил с любопитство.

​– И как?

​– Трябва да се влюбите! Запомнете: клин клин избива!– А себе, разбира се, предлагате като „клин“?

– Защо не? – Кирил се усмихваше широко. – Готов съм!

– Готов за какво?

– Да се оженя за вас!

– Така изведнъж?

– Изведнъж! Търсих ви цял живот!

– Луд сте…

– Да! И влюбен! Съгласна ли сте да станете моя съпруга?

– Не знам… Все още не съм готова за нова връзка.

– Е, ще се подготвим заедно! Ще ви помогна! Ще ви обичам! Няма да можете да не ме обичате в отговор!

– А вие сте доста самоуверен…

– Не, не така. Нека го кажем по друг начин: вярвам! Вярвам, че ще успеем! Е, какво ще кажете? Утре в Гражданското?

Анна не можеше да повярва на случващото се, но после азартът я завладя:

– Да го направим! Каквото ще става!

Подписаха. Живееха добре, в разбирателство. След година се роди дъщеричка. Кирил беше щастлив. Безрезервно се отдаваше на семейството: както морално, така и материално. Стараеше се, работеше, помагаше на жена си във всичко. И обичаше! Безкрайно.

Анна също изглеждаше щастлива. Вярно, никога не говореше за любов, но на Кирил това не му и трябваше. Той нито веднъж не съжали за прибързаната сватба.

Едно нещо обаче го тревожеше: понякога внезапно Анна изпадаше в някакво вцепенение. Замръзваше на средата на изречението. Можеше да стои няколко минути и да гледа в една точка, без да забелязва как сълзите ѝ протичат по лицето. После се съвземаше и продължаваше да живее, сякаш нищо не се е случило.„Нима още го обича? – мислеше си Кирил, – а ако не, тогава защо се измъчва? Ами ако е нещастна с мен?“

Да попита Анна директно, Кирил не намираше смелост. Не искаше да я наскърби, а и не желаеше да я тревожи. Реши да изчака.

И се оказа прав.

Един ден се прибра вкъщи и там – масата сложена празнично с шампанско и любимите семейни ястия.

„Нима съм забравил някаква важна дата?“ – проблесна мисълта.

А съпругата му – красива, облечена празнично, щастлива! Чурулика като безгрижна птица. Усмихва се. И от нея струи толкова светлина и положителни емоции, че сякаш стените се разклащат!

„Какво пък става? – Кирил трескаво се опитваше да разбере какво се случва, – никога не съм я виждал в такова състояние!“

– Какво празнуваме? – накрая попита.

– Кирчо, представяш ли си? – очите на Анна хвърляха щастливи искри, – тя го е оставила!

– Кой? Кого? – неразбиращо попита Кирил.

– Ами, онази! Жената, към която ме изостави бившият ми! И не просто го е оставила! Обрала го е до шушка! Браво на нея!

– И?

– И днес ще го отпразнуваме! Справедливостта възтържествува! Аз най-сетне съм свободна!

В първите няколко секунди Кирил изпита раздразнение, но после, когато се оттегли да целуне дъщеря си за лека нощ, си помисли: „Слава Богу! Колко малко е нужно за женското щастие! Нека се радва…“

P. S. Харесайте и се абонирайте за нашия канал.

Дереккөз