Копие от акта за раждане Люба откри сред документите. Казват, нали, че най-доброто скривалище е да оставиш нещо на видно място. Паспорт, пенсионно удостоверение, няколко кредитни договора, документи за къщата… А между тях – тънък лист хартия, който доказваше, че мъжът ѝ има още едно дете. Люба извади датата на раждане от текущата година, като мърдаше устни и тихо си мърмореше числата – никога не я биваше с устното смятане. И като че ли направи невидима чертичка на рамката на вратата: дванадесет години.

В бившата детска стая на рамката и наистина имаше чертички, а до тях – избледнели цифри с молив. Сред тях Люба лесно намери дванадесет – почти на нивото на очите ѝ, синът ѝ бързо беше пораснал, цял баща си. Чудно, дали и този е същият?

Споменът за сина ѝ отново обзида душата ѝ. Люба се смръщи. Последната цифра на рамката беше шестнадесет, след което Борис категорично отказа повече „да участва в този глупав ритуал на праисторическите предци“. Колко ли се бориха с него – напразно. От както избухна тогава на шестнадесет, така и не успя да се успокои. В началото кварталният полицай още звънеше на Люба (в десети клас се виждаха два месеца, от тогава човекът смяташе за свой дълг да се грижи за нея), но напоследък престана – Борис беше вече пълнолетен, сам да се оправя. Синът рядко се появяваше вкъщи, с никого не говореше – изпразваше хладилника и заспиваше.

Райетестата котка Маруся се отърка в краката ѝ и недоволно замърка. Люба поклати глава, за да изгони тежките мисли, и тръгна да налива мляко на котката. После набра номера на кварталния.

– Витя, здравей. Имам една работа – можеш ли да намериш адрес по име? Имам и дата на раждане. Да, просто така, мен ми трябва.

Витя никога не задаваше излишни въпроси, добър човек си беше. Жалко, че беше женкар. Заради това Люба не се омъжи за него. Филип винаги беше толкова сериозен, отговорен – никога не е бил замесен в нещо подобно. До днес, разбира се.

– Ще се оправим, ляле, не се тревожи. А твоите как са?

– Нормално.

– Ех, ляле, жалко, че не се ожених за теб тогава!

След два дни Люба вече имаше адреса. На мъжа си нищо не каза – продължи да го посреща с усмивка, както преди, и да му сипва борш, но този път плю й в него предварително. Да направиш дете настрана – това не е като да се затвориш за десет минути в складчето със сладоледаджийката (една от последните клюки за Витя, разказана от жена му, докато размазваше спиралата си по напудрените бузи).

Люба реши, че първо ще говори с жената, преди мъжът ѝ да има шанса да се измъкне, и затова замина сама, тайно от него.

Къщата беше крива, сива, с олюпена боя по прозорците. Ръчелив уж беше нейният мъж – как така любовницата му живее в такава неуредица?

– Стопанке! – извика тя високо, тропайки по разклатената дървена врата.

Къщата изглеждаше пуста, толкова сива и безжизнена беше. После една врата изскърца, и на прага излезе момче. Слабичко, със светли, рошави коси – само очите, като елен, издаваха гените на Филип.

– Здравейте – мрачно поздрави той. – Търсите баба ми? Няма я, в болницата е.

Момчето носеше огромни, не по мярка панталони, тениска с Мики Маус.

– А майка ти къде е?

Още отдалече Люба видя как момчето пребледня.

– Нямам майка – грубо отвърна той. – Какво, от социалните ли сте? Баба скоро ще я изпишат, не се притеснявайте, добре се справям. Мога да ви покажа – имам и спагети, и чай…

Той видимо се нервираше, а Люба усети как нещо в нея се сви, гърдите я заболяха.

– Значи си тук… сам? – строго попита тя.

– Не, аз…

Малкият се опита да излъже нещо, но не успя. Ето, Борис беше страхотен фантазьор, отдавна щеше да е измислил дълга история.

– А баща ти? – попита Люба.

Очакваше момчето отново да каже, че няма баща, но то изненадващо заяви:— Той не може да идва често, живее в друго село. Не ме пращай при него, моля те, там нищо не знаят за мен, ще се разстроят…

Едва сега тя призна пред себе си, че до последно очакваше всичко това да се окаже грешка. Да се окаже, че това е просто съименник или далечен роднина. Или може би шега на някого, някаква мистификация, може би това Боря е измислил такава гадост. Но Люба позна тениската, тя самата му я беше купила преди няколко години, а той отказа да я носи, каза, че била детска. После искаше да я даде на едно момиченце от съседите, но не я намери, помисли си, че случайно е изхвърлена. Не беше изхвърлена.

— Значи така, – каза Люба. – Приготвяй се, ще дойдеш с мен.

По пътя тя го разпита за всичко – за майка му, която починала преди четири години от рак, за баба му, която била със счупен таз и лежала в болница, и за баща му, който идвал веднъж на два-три месеца, не по-често. Болката в гърдите ѝ ставаше все по-силна; момчето едновременно я дразнеше и пробуждаше в нея непоносимо съжаление.

Едва когато влязоха в къщата, Люба му призна къде го е довела.

— Тук живее баща ти, – каза тя. – Сега е на работа, сам ме помоли да дойда за теб.

Тя не знаеше защо каза това, а и целият им разговор никак не се връзваше с тези думи. Но Арсений (така се казваше момчето) веднага ѝ повярва – очите му засияха, по лицето му най-сетне се появи смътна усмивка.

— Наистина? – възкликна той с радост. – Наистина-наистина? А вие не сте сърдита, че аз…

Люба махна несъществуваща прашинка от рамото му и каза:

— Хайде, ще ти покажа стаята.

Добре, че Борька не се беше появявал вкъщи, защото Люба заведе Арсений в неговата стая, тъй като възнамеряваше да премести съпруга си в хола.

С мъжа си излезе да се срещне навън, където тихо и накратко му описа ситуацията. Нарече го страхливец и измамник, най-голямата грешка в живота си. Той плачеше, казваше, че дяволът го изкушил, и че това се случило само веднъж – на празника на младежта, когато Люба не могла да отиде с него, защото Борька си беше счупил крака. Люба му отвърна, че не ѝ пука кой и как го е изкушил – сега той щял да спи в хола и да се грижи за възпитанието на сина си.

Първото време вкъщи цареше напрегната тишина и неловкост.

Филип се оплакваше, че от дивана го боли гърбът. Люба казваше, че ако не му харесва, може да вземе сина си и да се маха.

Момчето ходеше като блед призрак, страхуваше се да каже и дума или да поиска нещо. Това изнервяше Люба ужасно, трябваше всичко да изтръгва от него с ченгел. Чуваше как нощем той плаче, което я дразнеше още повече – можеше поне малко да бъде благодарен, а вместо това се държеше, сякаш го обиждат.

После обаче се появи Борька. Пристигна вечерта, както обикновено, пиян, влезе в кухнята и се зае да яде борш.

— Кой е това? – попита той, сочейки с пръст Арсений.

— Брат ти, – мрачно отвърна Люба.

Всъщност ѝ се искаше да се приближи и да прегърне сина си силно, да прокара ръка по остригания му врат. Но се налагаше да се преструва, че е сърдита и изобщо не се е затъжила.

Боря се разсмя.

— Кога успяхте! Или като в приказките расте не по дни, а по часове…

— Баща ти го направи настрани, – безмилостно каза Люба, без да обръща внимание на това как момчето се сви от думите ѝ.

— Наистина ли?

Боря сякаш мигом изтрезня.

— Наистина. Майка му е починала, баба му е в болница. Засега ще живее с нас.Синът дълго мълча, пронизвайки я с поглед, след това издърпа:

— Е, тате, разбира се, направил е голяма беля…

Когато разбра, че Арсений живее в неговата стая, Борис избухна:

— Как така? Това е моята стая! Да спи в хола!

— В хола сега спи баща ти — каза Люба с възможно най-безразличен тон.

И тогава Арсений се разплака. Горчиво и по детски, Люба не помнеше кога за последен път Боря така плака. Тя мислеше, че синът ще каже нещо язвително, ще се подиграе на момчето, но вместо това той каза:

— Хайде стига рев… Ела да извадим походното легло, май е на тавана.

Арсений набързо изтри лицето си с ръкав, и макар още да прихлипваше, тръгна след Борис. А през това време Люба се захвана да приготвя тесто за палачинки — Боря много ги обичаше…

От този ден синът започна да се прибира по-често у дома. Люба чуваше как той дълго разговаря с баща си навън, но какво си говорят, не знаеше. Беше ясно, че става дума за Арсений, но ѝ беше много любопитно какво е казал Филип на сина и как Боря е отговорил. Въпреки това не попита.

От Борис можеше да очаква, че ще се заяжда с момчето, но явно Люба не го познаваше добре. Той водеше Арсений на риболов, учеше го да кара мотопед, даде му своя стар телефон със слушалки и му каза да чуе две много яки групи. Добре, че беше със слушалки — Люба веднъж чу част от една песен и едва не ѝ потече кръв от ушите.

Филип почти не разговаряше със сина си — питаше го как е и се прибираше пред телевизора. Той винаги беше не особено приказлив, нейният Филип, а сега направо мълчеше. Веднъж опита през нощта да се промъкне в спалнята, но Люба всяка вечер намазваше пода с олио и Филип се подхлъзна и падна, ругаейки шумно. На следващия ден демонстративно куцаше, а тя се правеше, че нищо не забелязва.

Момчетата обаче бързо се намериха въпреки разликата във възрастта и скоро вече изчезваха заедно по цял ден. Люба в началото се тревожеше, но после реши, че така е по-добре — по-малко грижи за нея.

През август се обадиха от болницата и казаха, че бабата на момчето е починала. Нямаше как да избегнат разговор с Филип; трябваше да обмислят какво да правят нататък.

— Нека живее при нас — каза студено Люба.

Филип я погледна в очите и попита:

— Ами ние? Някой ден ще ми простиш ли?

Люба сви рамене.

— Ако искаш, можеш да го дадеш в сиропиталище — предложи мъжът.

— Съвест имаш ли изобщо? Да правиш деца си голям майстор, ама като стане дума за възпитание, изчезваш!

— Ама аз не се отказвам, просто…

— Вечно „просто“! Все на работата си, а единият ти син като трева израсна, другият същото. После се чудим защо се стига до полиция. С дете трябва да се занимаваш, да го възпитаваш! Ако Боря е моя отговорност, то за този вече се сърди, но твоят син е, каквото искаш, това прави.

С този разговор се приключи. А после при нея дойде Боря. Първоначално Люба не разбра какво иска. Преди така просеше пари — ще застане, свие вежди като плачещи вратички, с невинен глас ще започне отдалеч: видял у един приятел, всички вече имали… Но отдавна не ѝ искаше пари, а Люба се стараеше да не се интересува откъде ги има — така ѝ беше по-лесно да заспива. Но какво друго можеше да му трябва сега, Люба не разбираше.

— Колко време ще трае караницата ви с баща ми? — попита той.

— Не разбрах, това той ли те прати?

— И да беше! Но всъщност съм аз. Вие сами доведохте момчето тук, а сега какво? Искате да го изкарате виновен? Арсений се измъчи бедният, мисли, че той е виновен за всичко.На Люба ѝ се искаше да каже: а защо не? Но замълча.

— Не се бъркай, където не ти е работа – отсече Люба. – Ще се оправим без теб.

— Аха, ще се оправиш… Опак инат като…

Той махна с ръка и си тръгна, а Люба се свлече на стола и заплака.

Филип така и не се захвана да възпитава сина си, а положението изглеждаше така, сякаш това момче беше просто приятел на Борко, който е дошъл на гости за лятото. Понякога Арсений идваше при нея, предлагаше да помогне с нещо, но Люба го отпъждаше като досадна муха. Тя не изпитваше жалост към него – колкото по-дълго оставаше у тях, толкова повече тя се ядосваше от присъствието му, макар че не можеше да отрече, че Борко вече прекарваше повече време вкъщи и предимно трезвен.

Люба приготвяше плънката за пирогите, когато чу как Борко се кара с някого. Думите не се разбираха, но интонацията бeше такава, че веднага се разбра – работата е сериозна. Бършейки ръце в кърпата и препъвайки се в котката Маруся, тя излезе на двора.

Пред сина ѝ стоеше Арсений – вече не толкова слаб, но още нисък, с дълга пилешка шия и светла загъстена коса. Борко крещеше, а Арсений го гледаше право в очите, дори предизвикателно.

— Какво се случва тук? – попита тя, отблъсквайки сина си от момчето.

— Той съвсем се побърка! – не спираше Борко. – Хванал се е с тия на Венгер и обещал вечерта да иде с тях! Сигурно ще го карат в прозорци да се муши!

— А какво – ти можеш, а аз не мога ли? – вдигайки глас, попита Арсений. – Нали ти сам разказваше…

Ръцете на Борко се стиснаха в юмруци, а на врата му изпъкна пулсираща вена.

— За какво мислиш, че ти разказвах това? За да разбереш, че това беше моя грешка! Нямаш нужда от такова нещо, разбираш ли?

— Момчета, стига вече – заповяда Люба. – Никой няма да ходи никъде! Арсений, марш вътре!

Но той не мръдна.

— Да те заведа за ухото ли? – заплаши Люба.

И тогава Арсений избухна в плач. Търкаше очите си като дете и хълцаше, опитвайки се да каже нещо.

— Престани да ревеш, – намръщи се тя. – Говори нормално.

— Казаха, че на Борко ще му се случи нещо лошо, ако не им помогна, – накрая призна момчето.

Борко така скочи, че на Люба ѝ се стори, че ще се метне на мотоциклета си и ще отиде да се разправя с непознатите ѝ Венгер.

— Така, – нареди тя. – И двамата вътре. Веднага!

Наложи се да се обади на Витя и да му обясни за Арсений и за тези на Венгер. Той възкликна:

— Е, Любо, ти наистина си я втасала! Пуснала си Пащенко вкъщи! Ама, моля ти се!

Същевременно обеща да се заеме с нещата и нареди никой да не излиза никъде. Изглеждаше, че Арсений и Борко са съгласни, но вечерта те все пак разказаха всичко на баща си.

— На кого се обади? – гневно попита той. – На тоя нехранимайко ли? Сега всичко ми е ясно… Какво може той, освен да влачи жени по избите? Сам ще оправя всичко, ясно ли ви е? Сам!

Люба не успя да направи нищо – Филип хлопна вратата и изчезна.​​— Къде отиде той? – попита тя с треперещ глас сина си. – Знаеш ли къде отиде?​​

​​Боря кимна. Отвън вече бръмчеше колата на Филип, и Люба се затича към прозореца като ранена птица, започна да блъска по стъклото, сякаш Филип можеше да я чуе.​​

​​— Аз ще го последвам, – решително каза Боря. – Той изобщо не знае в какво се забърква.​​

​​След като синът ѝ замина, Люба отново набра Витя и с разтреперан глас го помоли за помощ. Витя обеща и веднага затвори.​​

​​Тогава Люба се оказа очи в очи с Арсений. Стоеше пребледнял и уплашен, с влажни очи.​​

​​— Ти си виновен за всичко! – извика Люба. – Само беди от теб! Защо ме наказваш така…​​

​​Раменете на момчето отпуснаха, лицето му се сви. Вечно плаче като момиче! Люба се обърна и застана пред прозореца, където остана до късно през нощта. Тогава телефонът иззвъня и Витя с извинителен тон каза, че Филип е в болница с ножова рана в ребрата и, изглежда, с крак счупен на две места…​​

​​***​​

​​Филип се върна от болницата на патерици, а Боря му помагаше да върви. По това време синът ѝ вече съвсем беше спрял да пие, предимно нощуваше у дома, а през деня работеше. Една от тези дни доведе момиче на име Даша, каза, че е просто приятелка, но Люба веднага разбра, че става въпрос за годеница. Момичето ѝ хареса – смела, с бърз език, но прилична, разказа, че учи задочно и мечтае да отвори частна детска градина. Филип тогава още беше в болница, и Люба осъзна, че първото нещо, което иска, е да му звънне.​​

​​— Представяш ли си, нашият син си намери невеста! – с мъка овладявайки вълнението си, каза тя. – Такава хубавица, сякаш от картинка!​​

​​Филип, очевидно обрадван, че Люба му говори, даже се засмя по телефона, но веднага закашля: в неговото състояние не се смее дълго.​​

​​— Е, разкажи ми, каква е тя, – настоя той.​​

​​И Люба му разказа. После му звънна отново, за да обсъдят в кое училище да запишат Арсений – в близкото, макар че контингентът там не е особено добър, или в по-далечното, макар че там взимат големи такси. Ако бяха изпратили Боря там, може би нямаше да тръгне по лош път.​​

​​Когато Филип едва-едва излезе от колата, придържайки се на сина си, сърцето на Люба се сви. Те влязоха в къщата, като странно същество на три крака, и Боря заповяда на брат си:​​

​​— Разчисти ни пътя до хола!​​

​​Люба не разбра как думите се изтръгнаха от устата ѝ:​​

​​— Не в хола, хайде в спалнята, там леглото е по-удобно.​​

​​Тя и Филип се погледнаха за миг, всички застанаха неподвижно за няколко секунди. Очите на мъжа ѝ се навлажниха, а гърлото на Люба се стегна.​​

​​— Какво стоите? – подвикна тя грубо. – Казах, в спалнята!​​

​​Арсений отвори вратата, хвана котката, която се въртеше под краката, и пусна баща си и брата си напред. Люба остана да стои на прага на кухнята, макар че ѝ се искаше да тръгне след тях, да нагласи възглавниците на Филип и да постави внимателно гипсирания му крак на леглото. Внезапно почувства, че нечии ръце я обгръщат през талията и нещо топло се притиска до нея. Обърна се: Арсений. Прегърнал я, наведена глава, и сумти. Люба усети как в сърцето ѝ сякаш се раздвижи нова струна. Внимателно сложи длан на тила му и леко го погали.​​

​​— Е, баща ти си е вкъщи, – каза тя нежно. – Сега всичко ще бъде наред…​

Дереккөз