Стас и Марина получиха ключовете за новия си апартамент в средата на декември. Стас, като практичен човек, предложи да се преместят през януари, казвайки, че не му се занимава с излишна суета около Нова година, а и наетият апартамент е платен до края на месеца.

Марина — романтична натура — категорично отказа и заяви:

– Преместваме се след седмица! Дори частично! Искам да посрещна Нова година в собствения си дом! Страхотно ще е, разбираш ли?! Ние и първите ни гости!

– Какви гости пък сега? – измърмори недоволно Стас, осъзнавайки, че няма смисъл да спори с нея.

– Сега ще разбереш! – Марина взе телефона. – Анжела, здравей! Вече имаме ключовете! Супер, нали? Хайде заедно да посрещнем Нова година! У нас! Без оправдания! Това е нашата първа Нова година в новия апартамент! Ти нали ми си приятелка? Е, така е по-добре! Уговорихме се.

– И защо ѝ се обади? – Стас очевидно се ядоса.

– Как така защо? Тя е единствената ми приятелка!

– Твоята Анжела е толкова капризна и претенциозна, че може да развали целия празник.

– Няма да го развали. Тя, между другото, изобщо не беше такава преди. Да я беше видял как ходехме на дълги планински походи, в какви условия живеехме, как Анжелка ядеше картофи, изпечени на огъня – цялата ѝ физиономия беше в сажди. Нищо не я притесняваше! Беше душата на компанията. Излъчваше светлина!

– Трудно за вярване – отвърна Стас.

– Но след това срещна Кирил, довери му се, а той я предаде. И тя се затвори за всички. Стана като матрьошка – многослойна, но истинската Анжела е дълбоко вътре. Надявам се някой да я открие…

– Кой? – Стас се намръщи. – Тя се държи по такъв начин, че мъжете бягат от нея.

– Значи не си струват. Трябва да я запознаем с някого, който заслужава! Чуй, покани Игор на Нова година. Той е страхотен! И мисля, че е свободен. Може пък да се харесат.

– Добре, ще го поканя. Но имам едно условие.

– Какво условие? – Марина наду шеговито устни.

– За Нова година ще поръчаме пица. Много пица! Така и на теб ще ти е по-лесно.

– Хитрец! – усмихна се Марина. – Уговорихме се, мой пицеман!

***

На 31 декември Анжела, приготвяйки се за гости, раздразнено мислеше:

„Ох, тази Маринка! Развали ми всички планове. Толкова исках да посрещна Нова година сама вкъщи. Щях да нарежа салатка, да изпека риба и да гледам телевизия до сутринта. А сега – обличай се, мъкни се до другия край на града и се прави, че си в празнично настроение. Апартаментът сигурно не е дори подреден. Интересно дали се е сетила да изчисти кристалните чаши за шампанско, или ще трябва да пием от замъглени?”.Шампанско… Сигурно си забравила, че пия само полусладко…

Ще мина да купя, за всеки случай…

Приближавайки се към високата сграда, в която приятелката ѝ наскоро получила апартамент, Анджела отбеляза, че блокът е почти необитаем: само в няколко апартамента светеха лампи.

„Тринадесетият етаж. Дано асансьорът работи“ – мина ѝ през ума.

Анджела спря за момент, погледна часовника: единадесет и двайсет… Защо ли изчака още десетина минути и влезе във входа…

Асансьорът работеше… Натисна бутона… Стъпи вътре.

Стъпките зад гърба ѝ и студеният въздух я накараха да разбере, че още някой се качва в кабината.

Обърна се…

Пред нея стоеше Дядо Коледа!

– Честита Нова година, красавице! – поздрави я весело той. – Надявам се, ще се съберем?

Анджела, забелязвайки, че новогодишният персонаж държи в ръце няколко кутии пица, презрително попита:

– Това ли са подаръците сега? Или си доставчик на пица?

– Не, – отговори весело неочакваният спътник, без да се трогне от острите ѝ думи. – Приятел ме покани на гости. Реших да направя изненада – да се явя в костюм на Дядо Коледа. Все пак е Нова година!

Той едва изрече тези думи, когато асансьорът изскърца пронизително и спря…

– Е, пристигнахме – Дядо Коледа се обърна към вратата, но тя не се отвори.

– О-хо, изглежда, че заседнахме…

– Как така заседнахме? – извика Анджела и започна трескаво да натиска всички бутони един след друг.

Дядо Коледа запази спокойствие:

– Напразно се стараете, мила! Вероятността вратата да се отвори след такава паника е доста малка.

Натисна бутона за повикване на асансьорния техник, но никой не отговори на сигнала.

Е, разбираемо е: кой ли ще стои при техниката минути преди Новата година?​​Анжела едва не се разплака. Мисълта, че ще посрещне Нова година в този асансьор, при това с неизвестно кого, просто я убиваше. За кого, пита се тя, бе облякла това разкошно рокля, направила прическа и нахлузила онези високи токчета?​​

​​Младата жена започна да блъска с юмруци по стените на асансьора, за да излее гнева и разочарованието си.​​

​​– Няма смисъл толкова да се ядосвате и напрягате, – чу тя като през мъгла гласа на Дядо Коледа, – скоро тук ще стане доста горещо. А пък няма да ни пуснат скоро, така че да вземем да се настаним удобно. В крайна сметка, трябва да отбележим Новата година, нали?​​

​​– Как изобщо може да говорите така? – възмути се Анжела.​​

​​– А вие какво предлагате? Да викаме за помощ? Кого? Да плачем? Защо? По-добре нека извлечем максимална полза и удоволствие от това приключение! Предлагам най-напред да свалим връхните си дрехи.​​

​​Дядо Коледа свали червения халат, шапката и брадата си и се превърна в доста симпатичен млад мъж, вероятно на същата възраст като Анжела.​​

​​– Е, хайде да се запознаем, – обърна се той към нея, – аз се казвам Игор. А вие?​​

​​– Анжела…​​

​​– Е, Анжела, да започнем да подготвяме масата! От глад няма да умрем – ето колко пица имам. Аз не съм ѝ голям почитател, но един мой приятел е луд по нея. Той поръча всичко това. Жалко, че не взех нещо алкохолно. А толкова исках…​​

​​Анжела мълчаливо извади бутилка шампанско от чантата си…​​

​​– Ура! Спасени сме! – възкликна Игор!​​

​​Той свали якето си, разстла го върху червения новогодишен халат, вече постлан на пода, и с усмивка предложи:​​

​​– Сядайте! На тези високи токчета няма да издържите дълго.​​

​​Анжела разкопча палтото си, събу ботушите и, изненадвайки себе си, послушно седна… директно на пода на асансьора.​​

​​– Ето, перфектна маса! – каза Игор, опитвайки се да повдигне настроението на Анжела, – жалко, че нямаме чаши. Ще трябва да пием направо от бутилката. Какво ще кажете за това?​​

​​– Кажете направо: ще пием от гърлото! – невесело се усмихна тя и извади втора бутилка, – значи всеки със своя бутилка!​​

​​– Съгласен! – засмя се Игор, – ще посрещнем Новата година както подобава, макар и малко нетрадиционно. Между другото, колко е часът?​​

​​– Три минути преди дванадесет…​​

​​Младите хора се изправиха, чукнаха се с бутилките шампанско и с думите: „Честита Нова година!“ отпиха първите си глътки.​​

​​Оттам нататък всичко потръгна като по вода: шампанското свърши своята работа…​​

​​Постепенно Игор и Анжела се разговориха, споделиха по нещо за себе си. За да запълнят времето, пяха детски новогодишни песнички, припомняха си гатанки за Нова година, дори опитаха да танцуват…​​През това време те периодично вдигаха тостове и с апетит похапваха пица.

Анжела отдавна не обръщаше внимание от коя бутилка пие поредната глътка.

Когато шампанското почти свърши, Игор предложи:

– Може би да изпием на брудершафт?

Казват, че под утрото Анжела благополучно заспа в обятията на Игор на пода на асансьора.

И в този вид ги „разкриха“ чак в 6 часа сутринта: асансьорният техник установи празничния предновогодишен сигнал.

Картинката беше впечатляваща: изтупана, но разрошена девойка и леко приведен мъж спяха на пода в прегръдка. Наоколо – кутии от пица и две празни бутилки от шампанско, а също така характерният мирис на дълго затворено помещение.

– Хей, компания, – техникът потупа Игор по рамото, – ставайте!

Игор и Анжела отвориха очи.

Девойката бързо скочи, оправяйки дрехите си, като усилено гледаше настрани от мъжете.

– Виждам, доста сте се забавлявали? – в гласа на асансьорния техник звучеше едва прикрита усмивка.

– Страхотно! Нали, Анжела? – Игор внимателно погледна момичето, с което беше прекарал новогодишната нощ. В гласа му имаше леко притеснение, сякаш нещо много важно зависеше от нейния отговор.

– Да, прекрасно беше, – отвърна Анжела и сведе поглед.

– Е, това е чудесно, тогава аз се махам, – някак беше ясно, че техникът бърза да се лекува след празничната нощ, – Честита Нова година!

Когато останаха сами, младите хора мълчаха няколко минути.

– Слушай, – изведнъж се сети Игор, – а през това време нашите приятели сигурно се притесняват, че гостите не са се появили.

– Да, притесняват се… Дори не се обадиха нито веднъж, – обидено отвърна Анжела.

– Не взех телефона си. Исках да си почина спокойно. А твоя къде е?

Анжела се зарови в чантата си.

– Ето го. Ох, не работи… Забравих да го заредя.

– Добре, може би да отидем? Все пак хората се тревожат.​​– Стига бе, сигурно вече спят.​

​​– Не, Стас със сигурност не спи! Сериозно говоря – приятел изчезна!​​

​​– Стас? – изненада се Анджела. – А съпругата му, Марина?​​

​​– Да, – Игор смутено погледна момичето.​​

​​– Излиза, че сме вървели към един и същ апартамент! Марина е моя приятелка…​​

​​– Тогава още повече да вървим! Марина готви чудесно, а аз съм ужасно гладен, – Игор хвана Анджела за ръка. – Само че, никакъв асансьор!​​

​​Двамата се засмяха…​​

​​Когато стигнаха до вратата, Игор облече костюм на Дядо Коледа и натисна звънеца. Предположи, че няма веднага да отворят, затова привлече Анджела към себе си и впи устни в нейните…​​

​​Вратата се отвори…​​

​​Стас и Марина, които явно още не бяха легнали, гледаха с изумление приятелите си… Нали точно те бяха планирали да ги запознаят…​​

​​– Честита Нова година! – извика Стас.​​

​​– Честито щастие! – добави Марина.​​

​​Оттогава двамата са семейни приятели. И неотклонно спазват едно правило: на Нова година – по стълбите, само пеша!​​

​​Никакви асансьори!​​

​​Макар че… Игор и Анджела си спомнят с топлина новогодишната нощ в асансьора, която реши съдбата им. И всяка година на прага на Нова година украсяват дори и малко асансьора в сградата си…​​

​​Кой знае, може да потрябва…​​

​​P. S. Харесайте и се абонирайте за канала ми!

Дереккөз