И често ли използвате физическа сила към чужди момичета? А с камшици не се увличате?
— Дайте за хляб. Не викайте полиция. — прошепна момиченцето.
От тези думи в очите на Дарина сами излязоха сълзи:
— Мило дете, а къде са твоите родители? – попита тя, приклякайки пред нея.
— Няма ги. Имам само леля Света, тя ме прибра от дома за деца.
Продавачката замълча, също майка.
— Чуваш ли, — обърна се тя към Дарина, — ами ако я заведем в социалните? От къде да знаем каква е тази леля…
Детето мълчеше, а Дарина игнорира коментара на продавачката…
***
— Какво ме гледаш с този тъп поглед? – изкрещя началникът на подчинената си, като пръскаше слюнки. — Чуваш ли ме?
— Внимавам, — излъга Дарина.
Генадий Романович не разбираше нищо от работата на отделението, което оглави преди половин година, но постоянно се заяждаше за всяка дреболия, която дори не беше свързана с работния процес.
— Стига! Повече не слушаш! — пое си дъх Генадий. — Утре ти и целият ти отдел напускате доброволно!
— Извинете ме, какво? – попита Дарина неразбиращо.
— Съкращение!
Усмивката на Генадий Романович беше още по-отвратителна от гласа му. — Или доброволно, или ще измислят причина! Всичко, което трябва, ще намерим.
— Генадий Романович, — Дарина беше в шок, — аз събрах този екип за три години, ние сме най-продуктивният отдел в целия холдинг. Не можете да ни уволнявате всички!
— Мога, — кимна той като механична играчка, — и ви уволнявам! Отгоре ми казаха да намалявам разходите. А вашият отдел е само разходи! Кафе на литри, хартия за принтери в кубометри! Ще наема хора дистанционно, така няма и офис да плащам, нито електричество, а техниката ще се освободи! Икономия!
— Генадий Романович, но хората имат семейства, деца, възрастни родители, кредити, задължения.
— Това не ме интересува! — махна с ръка той.
***
— Хора, — каза Дарина, излизайки в общата зала, — всички сме уволнени. Всички, до един. Това са техните антикризисни мерки.
Тя сведе глава и тръгна към бюрото си.
Опустошение, чувство за измама, несправедливост и безнадеждност четяха, вече бившите ѝ колеги, в изражението ѝ.
— Аз съм майка! – разнесе се истеричен вик. – Не могат така да ме уволнят!
— Имам родители, които издържам!
— Това е незаконно!
Тълпата от служители нахлу в кабинета на началника с надеждата за справедливост, а само Дарина разбираше безсмислието на това.
Тълпата от служители нахлу в кабинета на началника с надеждата за справедливост, а само Дарина знаеше, че това е напразно.
На Генадий Романович няма какво да му се обяснява. Той слуша само себе си и винаги действа както реши.
Пет минути. Събрани вещи, първи етаж, кимване на охраната, кола. Ръце на волана, вдишване, издишване, сълзи.
— Как ще продължиш да живееш? А най-вече – с какво? – промълви тя, спомняйки си въпроса на своя приятелка от преди две години.
— Ами, имам работа, — отговори тогава Дарина, — ще спестявам, същевременно и ще отслабна. За седем, максимум десет години ще се оправя.
— Полудяла ли си! Десет години! – хвана се за главата Варя. – Трябва да подадеш иск във висшия съд и да обжалваш решението! Не ти, а Гриша изтегли тези кредити!
— Гриша доказа, че ги е похарчил за мен, затова и дълговете останаха за мен.
— Ох, какво е харчил за теб? Всички знаят… сауни, клубове, билярд… момичета – ето къде отидоха парите!
— Да, всички знаят, но доказателства няма.
— Но това е несправедливо! – настояваше Варя.
Дарина унило се засмя:
— Добре, че апартаментът е на името на мама, иначе той щеше да каже, че е вложил огромни суми за ремонта му. Щеше да си спечели половин жилище или щяха да го продадат заради дълговете.
— А колата? – попита Варя.
Тя знаеше, че за Дарина колата ѝ е необходима за работата – ту до клиенти, ту до обекти.
— Слава Богу, не представлява търговска стойност. Най-добрата цена, която ми предложиха за нея, беше в пункта за старо желязо. Така че още я карам. В смисъл, докато тя върви.
— Пак не разбирам как ще живееш, — поклати глава Варя, — бих ти помогнала, но знаеш, двама са децата ми… и ние едва се справяме…
***
А сега Дарина дори работа нямаше.
Някъде напред започна да се събира задръстване, Дарина разбра това по намаляващата скорост на потока. Тя реши да отбие встрани до един магазин.
— Ще купя нещо с последните честно изкарани пари, — промълви тя…
— Махай се, просякиня такава! — чу Дарина, заобикаляйки колата си. — Колко пъти да те гоня! Намерила си място, ей!
Прекалено закръглена жена с престилка на продавачка крещеше на малко момиченце.
— А вие защо викате така? – попита Дарина.
— Ами ей я, — продавачката посочи детето, — проси милостиня! Гонила съм я вече, но тя все се връща! Толкова просяци!
— Спрете да крещите, — каза Дарина спокойно, — или вкъщи също крещите на децата си?
— Вкъщи всичко ми е наред! Децата ми са нахранени и облечени! А това дете трябва да отиде в социалните! Ще извикам сега полицията!— Не викай полиция — прошепна момичето. — Дай ми за хляб!
Дарина не сдържа сълзите си при тези думи.
— Момиче, а къде са родителите ти? — попита тя, клекнала пред детето на височината на очите му.
— Нямам. Имам само леля Света, тя ме взе от дома за деца.
Продавачката, която също беше майка, замлъкна.
— Чуваш ли? — обърна се тя към Дарина. — Може би наистина трябва да я заведем в някой кризисен център? Кой знае каква е тази леля Света…
Момичето мълчеше, а Дарина игнорира думите на продавачката.
— Момиче, какво ще кажеш? Ела с мен вкъщи! Навън е студено, ще те нахраня, и после ще видим какво да правим с леля ти и всичко останало. Хайде?
— А ще ми дадеш ли да ям? — попита момичето тихо.
Продавачката вдигна глава, за да не заплаче, и бързо се прибра в магазина.
— Разбира се — увери я Дарина. — Ето там е колата ми, ще отидем у дома.
— Аз се казвам Катя — рече момичето, докато Дарина я настаняваше на задната седалка. — А ти как се казваш?
— Аз съм Дарина.
Разговорът не продължи, защото Катя, стоплена от топлината на колата, скоро задряма.
***
Веднага щом я вкара вкъщи, Дарина първо ѝ даде сандвич, а после започна да я съблича. Момичето беше много мръсно и явно недохранено.
— Ще се изкъпем и след това ще те нахраня добре, става ли? — предложи Дарина.
Катя кимна, докато облизваше пръсти, ухаещи на изядената току-що наденица.
— Боже мой! — прошепна Дарина, когато свали дрехите на момичето.
Страшни белези от изгаряния покриваха гърба, ръцете и краката ѝ. Очевидно бяха стари.
„Какъв ужас е белязал началото на живота ти?“ — помисли си тя.
В банята Катя беше изключително покорна. Правеше всичко, което ѝ казваше Дарина, с някаква съдбовна обреченост. Дарина, макар че нямаше деца, разбираше, че това поведение не е типично за нормалните деца.
След като я изми, уви я в своята мека риза и я нахрани. Едва тогава започна с въпросите:
— Кажи ми, кой е тази леля Света?
— Леля Света е една добра жена, която ме взе от дома за деца. Казва, че трябва да ходя по улиците и да прося пари. Когато ѝ нося много, тя ме храни и ми дава да спя в стая на легло. Ако парите са малко, спя в коридора с другите деца.
— А колко деца като теб живеят при леля Света?
— От дома са пет такива като мен, а тя има и свои деца — дебелия Славик и Валера. Но Валера е лош. Той винаги ни бие и крещи.
— Добре, тази вечер ще останеш при мен, а утре…
— Лельо Дарина, можеш ли да ме върнеш в дома за деца? Там ми беше по-добре.
Дарина преглътна с мъка, очите ѝ се насълзиха отново.
— Нека утре не те водя никъде, ще останеш у мен за известно време. Ще видим какво ще правим. Между другото, колко години си?
— Вече съм на шест, скоро стават седем. Но леля Света казва, че такива глупави като мен не ги вземат в училище.
— Шест? Почти седем? — Дарина беше изненадана. На Катя не би дала повече от четири, най-много пет години. — Вече е късно. Хайде да се приготвим за лягане!
— Тук ли? — попита Катя, посочвайки дивана. — Или в коридора?
— Разбира се, че тук! — възмути се Дарина. — Никакви коридори!
— Лельо Дарина, можеш ли да поседиш при мен, докато заспя?
— Разбира се — усмихна се Дарина.
Докато Катя заспиваше, Дарина я галеше по косата, приглаждайки тънките ѝ кичури.
Ръцете ѝ бяха нежни, но вътрешно бушуваше ярост.
„Лельо Света! Ах ти… Господи, как дръзваш да се отнасяш така с деца!“
Дарина вече знаеше какво ще направи утре: полиция, закрила на детето, консултация с адвокат, съд!
„Няма да се успокоя, докато тази… тази жена не бъде наказана!“
***
Катя си спеше дълбоко на дивана, а Дарина вече търсеше в интернет всички необходими телефони и преглеждаше наказателния кодекс. Тя се беше увлякла дотолкова, че не усети кога Катя се събуди.
— Лельо Дарина, можеш ли да ми вържеш косичката? Косата ми влиза в очите.
— Веднага, миличка — усмихна се Дарина.
Тя взе четката, избра розова ластичка и започна да оформя опашката. Косата на Катя беше рехава, което позволи на Дарина да забележи три малки родилни петна зад ухото ѝ. Стараеше се да не ги докосва с четката и периодично ги оглеждаше.
„Родилни петна… три родилни петна. Нещо познато е в това…“ — започна да се замисля Дарина.
Паметта ѝ упорито се криеше, но накрая истината изникна и Дарина започна да се чуди как не се е досетила по-рано.
Преди шест години в града се случи голяма трагедия. Там живееха двама братя-близнаци, които основаха голям холдинг. В един от офисите на този холдинг до съвсем скоро работеше самата Дарина.Истина е, че тогава тя още не беше началник на отдела, а редови служител, но вече се стремеше към върха на кариерната стълбица. Работеше денонощно.
А ето го и нещастието – избухнал е пожар в къщата извън града на братята, където те живеели със семействата си. И стана така, че единият брат, Андрей Дмитриевич, бил в столицата по работа, а тези, които останали у дома – загинали.
Всички, но не съвсем. Андрей Дмитриевич току-що бил станал чичо – родила му се племеница. Но тялото ѝ не намерили.
Дали е полудял от мъка, или може би наистина имало теория на конспирация – решил той, че момичето е било отвлечено. И обявил награда за връщането ѝ.
– Ех, да намерим детето! – завистливо казваше Гриша. – Такива пари предлага, че ще стигнат за три живота!
Парите наистина бяха много, но с описанието – зле! Какви описания може да има за шестмесечно момиченце? Само за родилни белези ставало дума. Три белега зад ухото. Ако ги свържеш, се получава равнобедрен триъгълник, чийто остър връх сочи точно към меката част на дясното ухо.
Каква истерия се вдигна в града, не може да се опише с думи! Почти всички жители, при вида на бебета, тичаха да проверяват белезите. А снимка с тези белези се печаташе във всички вестници, показваше се по телевизията. Дори по улиците висяха плакати.
А защо Дарина запомни точно тези белези? Защото във всеки вестник с тази снимка, който ѝ попадаше в ръцете, тя машинално свързваше точките в триъгълник с химикалка.
Две години той търсеше племеницата си, две години целият град беше на нокти. А после той предаде управлението на холдинга на съвета на директорите и се оттегли в уединение.
– Тя ли е или не е тя? – този въпрос измести всички останали.
– Тя ли е или не е тя? – този въпрос измести всички останали.
Дарина беше свикнала да мисли на глас, но не искаше да плаши Катя с този си навик. Пусна ѝ анимация по телевизора, а самата тя се затвори в кухнята.
– Против! Не трябва да полудяваш и да търсиш логика там, където няма такава! И не трябва да изключваш съвпадението.
Дарина започна с противоположното.
– За! Някой я спасил от пожара и я предал в болница. Там не я потърсили, защото имала тежки изгаряния. Докато я търсели, тя може би била в болница и дори не в нашия град. После я предали на сиропиталище. Но дотогава вече не я търсили. А леля Света могла изобщо да не знае за всичко това, а може би, като мен, да е забравила тази история.
– Разбира се, това е изсмукано от пръстите и пълни фантазии, – обобщи Дарина, – но, ами ако! Ако! Ако не е тя, тогава разбира се – полиция, социални служби и така нататък. Но ако е тя? И отново ще има семейство!
***
Отряза кичур от косата на Катя, остави детето при съседката за няколко часа и отиде при Андрей Дмитриевич.
– Разбирате ли, – обясняваше Дарина на началника на охраната, – не съм сигурна, че е тя. Просто, ами, съвпадна!
– Момиче, трябва да четете по-малко любовни романи! Разбирате ли какви глупости дрънкате?
– Да, дори и три пъти глупости, ама аз съм романтична глупачка! – избухна Дарина. – Дори и да има съвсем малка вероятност, трябва да проверим! Трябва!
– Оставете си контактите, – предаде се шефът на охраната, – и материала.
***
Три дни Дарина седеше на игли. Можеше и по-дълго да стои, отлагайки обаждането в полицията. Но най-накрая гостът дойде.
– Катенце! Ти си ми племеница! – плачеше и се усмихваше не толкова стар, но вече напълно побелял мъж, коленичейки пред момиченцето. – Ето те, намерихме те!
– Катенце! Ти си ми племеница! – плачеше и се усмихваше не толкова стар, но вече напълно побелял мъж, коленичейки пред момиченцето. – Ето те, намерихме те!
Той я взе на ръце и излезе. А началникът на охраната остана:
– Дарина Степановна, докато се правеше ДНК анализът, събрахме досие за вас. А когато дойде положителният резултат, – той се поколеба, каменната маска на спокойствие падна от лицето му. – Не знам кои богове ви водят, но ние – ще направим всичко, което можем. Всичките ви дългове са погасени и въпросът за вашето уволнение е преразгледан. Както и този на колегите ви. Действията на Геннадий Романович бяха признати за неоснователни.
– Той просто е гадняр! – извика Дарина.
– И затова също, той ще бъде уволнен в най-скоро време. И искаме да ви предложим неговата длъжност.
– Може ли аз? – попита Дарина.
– Какво? – не разбра мъжът.
– Може ли аз да го уволня? Да му съобщя и да го изпратя?
Мъжът се усмихна:
– Само ако го направите с особен цинизъм!
– Не се притеснявайте, тук ще се постарая!
– Разбираме, – отвърна Константин, – сега събираме информация. Откъде, смятате, знаем за гърба ви? Дарина отново се изчерви.
Къде живее леля Света, Дарина научи от Катя, докато чакаха отговора от нейния чичо. След това организира разузнаване.
– Дарина! Дарина! Дарина! – Катя тичаше през залата с общата работа.
– Катюша! – Дарина се наведе на колене и прегърна момиченцето. – Как си?
– Супер! – изписука тя, после прошепна: – Имам толкова много храна! А и кукли! И къщичка! Ще дойдеш ли да играеш с мен?
– Ако чичо ти разреши, непременно ще дойда, – каза Дарина, така че да я чуят не само Катя, но и Константин, същият началник на охраната.
– Здравейте, Дарина Степановна, – поздрави той, – докато Андрей Дмитриевич поема делата и се връща към активната работа, решихме да се отбием.
– Благодаря ви, Константин, през тези две седмици много ми липсваше Катя!
– А по други данни, въобще не ви беше скучно, – отбеляза Константин, – къде можем да поговорим? Може би във вашия нов кабинет? – и се усмихна.
***
– Дори не се моли, няма да те взема обратно на работа! – изкрещя Геннадий Романович, когато Дарина влезе в кабинета.
– Аз и не съм се канила, – сви рамене Дарина, – отбих се по стар спомен. Помислих си, че е време за промяна.
– Каква промяна? – не разбра началникът.
– Шкафовете да изхвърлим, масата да бъде по-прилична, и от стола – боклука да махнем, – на чаша вода каза Дарина, като отваряше шкафовете и изхвърляше вещите на началника на пода.
А той бе събрал толкова боклук. Някъде дрехи, някъде разни купи и награди, а някъде дори подарени бутилки.
– Момиче, да не би безработицата да ти е избила в главата? – ухили се Геннадий Романович.
– А на вас не ви ли предстои избиване? – попита Дарина, сядайки на ъгъла на масата и избърса съветския писмен комплект от него.
– Ти ли ще ми казваш, нахална нямка? Ще извикам охраната! – изрева той.— Обади се, – съгласи се момичето с кимване, – нека те изхвърлят заради този абсурден вратовръзка!
— Ах, да те…! – изкрещя той, хвърляйки бронзова пепелник към нея.
Дарина едва успя да се извърти, но реши да слезе от масата. Твърде опасно бе да стои толкова близо до него.
— Покушение! – заяви тя с усмивка. – Често ли упражнявате физическа сила върху непознати жени? Или се увличате по камшици? Да не сте роднина на Карабас-Барабас? Или в семейството ви има само пингвини?
Генадий Романович изревя, изскочи иззад масата и се спусна със своята „десетпудова“ грация към Дарина. Тя изпищя и изхвърча през вратата.
Но там вече го очакваха хората от охраната на Андрей Дмитриевич, водени от Костя. Мъжете стояха с усмивки, защото не само чуха всичко сами, но и записаха сцена с камери за наблюдение. Доклад за шефа, така да се каже.
Когато Генадий Романович осъзна, че сега именно той е безработен, гледката му беше жалка. Сълзи, сополи. Но стана още по-зле за него, когато разбра, че тази „пигалица“ ще заема неговото място.
***
— Все още не съм се нанесла, – обясни тя на Костя, леко изчервявайки се, – свикнала съм повече тук, в общата зала.
— Разбирам, – усмихна се той, – ще дам разпореждане да се направи пълен ремонт, така че дори миризмата на предишния собственик да изчезне.
Дарина се изчерви още повече. Костя умееше да й въздейства.
— Както и да е, трябва да поговорим!
— Може би в залата за конференции? – предложи Дарина.
— Добре, – каза той и се обърна към Катя. – Слънчице, можеш тук да си поиграеш на компютъра на Дарина, докато поговорим.
— Добре, – отговори Катя, – къде са игрите?
Дарина кимна на Дима, нейния помощник, с жест, означаващ „инсталирай, обясни, помогни!“. Той се усмихна шеговито, отдаде чест и седна до момичето.
***
— Боли ли те гърбът? – попита Костя, когато седнаха един срещу друг.
— Ъ-ъ… – измърмори Дарина.
— Ако мислите, че не сме наясно с вашите действия, значи грешите.
Дарина доста се изчерви, но намери сили да отговори:
— Минаха две седмици, а все още не сте направили нищо!
— Има причини за това, – каза Костя.
— Там има деца!
— Дарина Степановна, – започна той.
— Без бащини имена, моля, – прекъсна го тя.
— Добре, – кимна Костя, – можем да нахлуем с властите всеки момент, но трябва да разберете, че тя е под нечия защита. И най-вероятно не е единствената. Ако унищожим един проблем, другите ще замълчат, но няма да спрат.
— Хванете я здраво, тя ще разкаже всичко! – избухна Дарина.
— Не е сигурно, – отбеляза Костя. – Нямаме доказателства. Само вашите думи.
— А Катя? – попита Дарина.
— Катя още не се е възстановила, – Костя стисна пръстите си. – Все още се съвзема. Пищи нощем. Два пъти я намериха в антрето с възглавница. Ако сега поискате да даде показания, тя може да се затвори в себе си.
— Но не можем да оставим всичко до „по-добри времена“! – възмущаваше се Дарина.
— Андрей Дмитриевич следи случая лично. Но разбирате, че трябва да се занимава и с бизнеса си. Докато беше откъснат, бордът на директорите сътвори ужасии.
— Какъв „специален контрол“? – махна с ръка Дарина. – Там има деца! Не разбирате ли?
— Разбираме, – отговори Костя, – събираме информация. Откъде мислите, че знаем за гърба ви?
Дарина отново се изчерви.
***
Адреса на леля Света Дарина разбра от Катя, докато чакаха отговор от нейния чичо. После се подготви за разузнаване. Апартаментът беше тристаен, на втория етаж на сграда от осемдесетте години. За тези четиридесет години във вътрешния двор бяха израснали доста дървета.
Дарина реши, че е велика шпионка, и се покатери на едно от тях, за да наблюдава през прозорците, а ако е важно – и да снима какво се случва в апартамента.
Информацията беше оскъдна, но някои снимки можеха да се използват като доказателства за вината на леля Света.
Имаше кадър, на който тя бие с кърпа едно момиче. Друг кадър – как сипваше в чиния някаква сива каша, след което я хвърляше на едно момче.
И още няколко кадъра, показващи как момчето изяждаше това мигновено.
А въпросът за гърба?
Дарина падна от дървото. За щастие телефонът със снимките оцеля.
***
— Имаме наблюдателен пункт в отсрещната сграда, – информира Костя. – Нуждаем се от железни доказателства за грубото отношение към децата. Първо трябва да приклещим леля Света, а после да я разкършим, за да разкрие покровителя си.
— Без полиция? – изненада се Дарина.
— Ами ако „покровителят“ е там? – ухили се Костя. – Ще предадем всичко събрано директно на градския прокурор. За него тези манипулации са твърде дребни и може да му се има доверие.
— Фу-у! – Дарина въздъхна облекчено. – Помислих, че решихте да оставите всичко така. Но ако е така, тогава, разбира се.
— Иоточваме нещата, защото леля Света е хитра, – каза Костя с лека досада. – Може да ни отпрати с всички наши доказателства. Трябва да я подведем към разговор.
— А ако й разклатим психиката, няма ли да се разприказва по-бързо? – попита Дарина.— Без съмнение, но има ли възможности?
— Ако Андрей Дмитриевич вложи малко средства в определено начинание — започна Дарина.
— В това отношение сме неограничени.
— Чудесно, — Дарина кимна. — Тогава ще трябва да поговоря с Катя. Без нея този въпрос няма да се реши. Но това ще го направя лично.
— Чуйте, Дарина, — Костя се напрегна, — парите не са проблем, но Катя…
— Константин, ще бъда внимателна. Още повече, ние с нея вече сме приятелки.
— Надявам се не толкова „внимателна“, както в магазина? — засмя се той, а Дарина отново се изчерви.
***
Апартаментът на леля Света се намираше на сто метра от магазина, където Катя просеше. Там, където продавачката я гонеше.
Продавачката си беше продавачка, но Дарина реши, че и тя заслужава малък урок.
Дарина купи играчки-мишки, които сами се движат по пода. Ако се ударят в препятствие, завиват и продължават да се движат, докато батерията се изтощи. Това продължаваше около четиридесет минути.
Всеки ден Дарина спираше до магазина на път към вкъщи, влизаше и пускаше по две мишки.
После се наслаждаваше на писъците на клиентите и на самата продавачка и, удовлетворена, продължаваше нататък.
***
Подготовката отне още две седмици, въпреки че никой не се ослушваше и не отлагаше. Специалисти участваха в процеса.
Проектът „Наказанието на леля Света“ беше шлифован и изпълнен.
Най-трудно беше да се уговорят децата, които леля Света беше взела от дома за сираци. Те трудно се доверяваха, но Катя и Дарина се справиха чудесно.
Грабваха ги почти в началото на маршрута, когато ги изпращаха да просят, хранеха ги, успокояваха ги и ги учеха какво да правят.
— Това ще е игра! — казваше Катя. — Всички ще играем, а после ще дойдете да живеете при мен!
Андрей Дмитриевич лично предложи освобождените деца, които ще бъдат инструмент на справедливостта, да бъдат настанени в най-добри условия. За тази цел той строеше втора къща на своето имение.
***
Апартаментът на леля Света беше тристаен. Холът с балкон гледаше към едната страна на сградата, там живееше самата леля Света, а двете спални и кухнята гледаха към другата страна. В едната спалня живееха нейните деца, а другата беше за „работните“ деца.
Много зависеше от сработеността на екипа, но всичко беше репетирано предварително.
Денят „Х“, часът „Х“! Време за шоу!
***
Синя светлина изпълни хола и събуди леля Света. Балконската врата изскърца и се отвори. Влезе…
— Катя! Къде се луташ толкова време? — извика леля Света.
Катя носеше наметало, лицето ѝ светеше в тъмното:
— Дайте за хляб! — изстена тя с механичен глас.
— Дайте за хляб! — повтори тя.
Изпъна ръце към леля Света:
— За хляб! За хляб!
Леля Света подскочи, но тутакси рухна обратно на дивана. От ръцете на Катя излязоха сини искри.
— За хляб! — още веднъж промълви Катя и започна да се издига към тавана.
— А-а-а!!! — изкрещя леля Света, като се претърколи от дивана и изпълзя в коридора. — Славочка! Валерочка! — извика тя.
В коридора нямаше никого. Децата днес бяха събрали достатъчно пари, за да им позволят да спят в тяхната барака. Леля Света отвори вратата към спалнята на синовете си. Но оттам се изливаше синя светлина от улицата.
— Момчета мои!
Телата на синовете ѝ лежаха на пода, а „работните“ деца се бяха настанили около тях и дъвчеха нещо със странни звуци. Леля Света щракна ключа за лампата, но светлината не се включи. Уличната светлина обаче стана по-интензивна.
— Колко е вкусно! Колко е вкусно! — мърмореха децата.
— Колко е вкусно! Колко е вкусно! — мърмореха децата.
След това всичките се обърнаха към нея. Лицата им не само светеха, но и бяха омазани с нещо червено. Нещо? На пода лежаха синовете ѝ, почти разкъсани.
***
Хванаха я при изхода и започнаха разпита веднага. Разказа всичко — до последното име и адрес. Кой, какво, колко, кога и под каква форма. За три часа разпит тя издаде всичко, подписа признанията и чак тогава я пуснаха да се върне при синовете ѝ.
Разбира се, те бяха живи и здрави. Успани с газ и изнесени през балкона. А на пода лежаха две изкусно направени кукли. Гримът на „работните“ деца беше дело на гримьори, които бяха качени до прозореца с подемник.
***
— Дарина Степановна, благодаря ви за помощта, — благодари ѝ Андрей Дмитриевич, — Катя вече има истински приятели. Това е много важно!
— Благодаря и на вас, сама не бих могла да направя всичко това.
— Всеки може да изпълни, но не всеки може да измисли! Честно казано, не бих искал да се карам с вас, — усмихна се той, — малко страшно е. Дори Константин не би могъл да ме защити.
Дарина се изчерви.
— Не се притеснявайте, знам всичко. Сам ми разказа. Пожелавам ви успех и много любов!
