– Е какво, разнасяш се с нея сякаш е златото на света, все едно ти е родна майка! Докога така?! – избухна Игор, виждайки как Аня налива в шишето с биберон червена боровинка.

– Толкова, колкото е нужно – отговори Анна, без да се обръща.

– Как можеш да ми говориш така?! За теб тази чужда жена по-ценна ли е от собствения ти мъж?

– Игор, не говори глупости – Аня остана напълно спокойна. – Първо, тя не ми е чужда, и второ, от кога точно ти стана мой роднина?

– Какво искаш да кажеш с това?

– Нищо. Само това, което вече казах.

– В такъв случай – Игор едва се сдържаше, – избирай: или аз, или тя! Писна ми да прекарваш повече време с нея, отколкото с мен! Остави я там, където трябва, и да приключваме с това!

– Няма да я изоставя – въпреки вътрешната трепет, твърдо отвърна Анна. – Тя има нужда от грижа. А ти… прави каквото знаеш.

– Така ли?

– Точно така. В крайна сметка, ние не сме женени, можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

– Аня, спри се, наистина ще си тръгна! – заплаши Игор.

– Тръгвай си.

Игор хукна към стаята, нахвърля си нещата в чантата и, трясвайки силно входната врата, излезе от апартамента.

***

Аня се роди, когато родителите ѝ вече бяха изгубили надежда някога да имат дете.

Всички лекари казваха, че двамата съпрузи са напълно здрави, просто трябва да изчакат.

Очакването на Елена и Виктор се проточи почти десет години.

Затова появата на Анюшка за тях беше истинско чудо.

Мама наричаше момиченцето си Анюшка чак до шестата ѝ година. Много я обичаше и я глезеше. Отказа се от кариерата си заради нея, за да се посвети изцяло на домашните грижи.

Бащата, обаче, като военен човек, я възпитаваше съвсем различно. Наричаше я само Анна, изискваше пълно подчинение и я наказваше дори за най-малките детски пакости.

Лена не харесваше това изобщо. Когато виждаше, че според нея Виктор обижда Анюшка, тя яростно се впускаше в нейната „защита“.

Обикновено това завършваше със скандал.

После, родителите се сдобряваха, но малката Аня не разбираше как.

Тя виждаше и усещаше само едно: мама я обича, а татко – не. И изобщо – той е лош, груб и обижда мама…

Постепенно у момичето се формираше твърдо недоволство към баща си, който в действителност не виждаше свят извън нея. Той искаше само най-доброто за своята Аня, но просто не умееше да го покаже по друг начин.

Аня беше на десет години, когато поредният спор между родителите, за това какво ѝ е позволено и какво не, приключи с ужасен скандал.

Лена беше стигнала до крайност с обвинения и обиди, когато Виктор, без да съзнава как, ѝ зашлеви плесница.

Аня неволно стана свидетелка на това…

Обърканото лице на мама, което видя за последен път в живота си, остана завинаги запечатано в съзнанието ѝ…Лена изскочи от къщи, скочи в колата и замина.

Няколко часа по-късно съобщиха, че е катастрофирала…

Виктор не знаеше как да каже това на Ана. В крайна сметка не измисли нищо по-добро от това да ѝ каже, че мама е заминала далече-далече…

– А тя скоро ли ще се върне? – попита дъщерята с широко отворени, доверчиви очи.

– Не зная, Ана – отвърна Виктор, едва сдържайки сълзите си, – трябва да се научим да живеем без нея…

И започнаха да се учат. Заедно…

Бащата каза на дъщеря си, че тя вече е господарката на дома. Че трябва да се научи да приготвя нещо просто, да чисти, да пере.

– Разбираш ли, няма кой да ни помогне – каза той с тъга, – просто няма на кого. Затова детството ти свърши, Ана. Време е да пораснеш…

Момичето кимна в съгласие. Тогава ѝ се струваше, че тя и татко ѝ ще играят на някоя нова, интересна игра…

Но тази „игра“ не носеше радост на Аня.

Бащата стана по-взискателен, засили контрола над дъщеря си и започна да ѝ се кара, когато нещо не вървеше добре или не беше направено така, както той искаше.

Докато другите деца играеха на двора или ходеха на дискотеки, Аня отново миеше подовете, защото имала „две леви ръце“, защото била „мързелива“ и „не изпълнява задълженията си както трябва“.

Никакви сълзи или молби не действаха на бащата. Ако той казваше нещо, то трябваше да бъде свършено.

На тринадесет години Аня не просто не обичаше баща си – тя го мразеше. И мразеше майка си, която си беше тръгнала, изоставила я и, изглежда, не смяташе да се върне.

Когато Аня стана на четиринадесет, баща ѝ доведе вкъщи една жена. Момичето вече разбираше какво означава това.

– Запознай се, това е Вера – представи я Виктор, – тя ще живее с нас.

– А мама? – попита Аня.

– Реши да остане там – отговори бащата, без да мигне.

– Тя ли ти каза това?! – извика момичето, – а аз?! Значи ме е забравила?! Изоставила ме е?!

Аня получи истеричен пристъп. Вместо да я успокои, баща ѝ ѝ каза с леден тон:

– Ти изобщо не умееш да се държиш. Срам ме е, че имам такава дъщеря. Отиди в стаята си. Ще излезеш, когато се успокоиш.

Аня плака почти до сутринта. Никой не дойде да я утеши.

Естествено, Вера ѝ стана неприятна от самото начало.

Новата господарка на дома, или по-просто казано – мащехата, се оказа не по-малко строга от Виктор.

Тя винаги подкрепяше бащата, съгласяваше се с всичките му решения и методите, които той прилагаше към дъщеря си. Не се заяждаше с Аня, но и нито веднъж не застана на нейна страна, не я защити.

Бащата настояваше Аня да продължава да се занимава с домакинската работа, а Вера веднага разпредели задълженията. Ако Аня не се справяше, тя не бързаше да ѝ помага.

С една дума, вместо един възпитател, в дома се появиха двама, които бяха съгласни за всичко.

На Аня ѝ беше тежко. Не стигаше, че майка ѝ я беше изоставила, ами „онази там“ ѝ се стовари на главата.

Понякога момичето не издържаше и грубее на Вера, но тя, по някаква причина, не се оплакваше на бащата. Аня не разбираше защо и се убеждаваше, че „тази“ се чувства виновна.

Минаваше време.Аня завърши училище и подаде документи в университета. Все пак, не беше приета на държавна поръчка, а само на платено обучение.

Баща ѝ заяви, че няма намерение да плаща за образованието:

– Не успя да постъпиш, значи ще работиш – недоволно отвърна той.

Тук за пръв път Вера възрази:

– Не, Витя, момичето трябва да учи. Жената без образование няма как да се справи. Ще се оправим.

Аня беше изненадана. Нищо подобно не очакваше от мащехата си. Да, именно мащехата, защото вече знаеше, че майка ѝ е загинала. Разбра го съвсем случайно, чувайки разговор:

– Кога ще ѝ кажеш? – попита Вера.

– Вероятно вече се е досетила. Защо да рови в миналото?

– Не, Витя, трябва да кажеш на Аня истината. Лично. Ако се наложи, поплачи с нея…

Тогава Аня се ядоса още повече на Вера, сякаш тя беше виновна за всичко…

И сега, когато благодарение на намесата на мащехата си тя все пак стана студентка, отношението ѝ към Вера не се промени.

Минаха години.

Университетът остана зад гърба ѝ. Аня започна работа и веднага напусна дома.

Виктор и Вера останаха сами. Постепенно отношенията им започнаха да се влошават. Вероятно отсъствието на Аня предизвика отчуждението им.

Преди това и двамата се грижеха за момичето. Сега трябваше да се грижат един за друг.

Оказа се, че това не е лесно.

Виктор започна да пие. Все по-често и все повече. Оказа се, че в нетрезво състояние е много агресивен.

Вера го обичаше и затова търпеше. Няколко пъти се опита да поговори с Аня, молеше я да вразуми баща си. Но Аня, все още носеща раните от детството, само свиваше рамене:

– Все ми е едно. Той е ваш съпруг, оправяйте се сами. Или го напуснете.

– Как така „напуснете“? Та той ще се погуби! – възкликна мащехата. – Осъзнай се, момиче, това е твоят баща!

– Той никакъв баща не ми е – отвърна Аня.

Колко горда беше със себе си в този миг! Колко се радваше, че най-накрая „постави мащехата на място“!

Радостта не трая дълго.

Около месец по-късно Вера ѝ се обади и каза, че баща ѝ е в болница.

– Посети го, Анюшка – тихо, през сълзи я помоли тя. – Изглежда, му остава малко време.

Това „Анюшка“ прониза Аня като ток. Майка ѝ… Така я наричаше само тя. В съзнанието ѝ изплуваха спомени от миналото, а сълзите потекоха неудържимо.

Нещо в Аня се промени.

Тя отиде в болницата. През целия път мислено се молеше, без да знае на кого:

– Моля те, нека татко оздравее, моля те…

Виктор излезе от болницата след месец.Вяра и Аня, все още всяка по своя начин, бяха щастливи.

Но радостта им не трая дълго.

Виктор значително отслабна и започна да се нуждае от помощ. Това го вбесяваше.

Естествено, той изливаше своя гняв върху Вяра.

Нещастната жена не знаеше как да му угоди. Но колкото и да опитваше, получаваше единствено обиди и заплахи в замяна. Виктор крещеше, че ще я изхвърли от апартамента, че може да се маха където си ще, че се е закачила за него като пиявица и живее на негов гръб. Всичко това беше придружено с груби псувни и… пиене.

Виктор сякаш умишлено вършеше саморазрушение…

Аня неведнъж ставаше свидетел на тези отвратителни сцени. Чудеше се на търпението на Вяра, но… пак не се сближи с нея.

Баща ѝ получи втори пристъп, след който остана неподвижен почти цяла година. Неподвижен и мълчалив.

Вяра се грижеше за Виктор като за малко дете. До края се опитваше да го вдигне на крака.

Не успя…

След погребението Аня се срещна с мащехата си на деветия и четиридесетия ден.

Пристигаше сама, въпреки че вече повече от година живееше с Игор. Той не понасяше „такива мероприятия“. Аня не реагираше на това: дори на погребението не беше дошъл.

Но Вяра веднага отбеляза това:

– Прости, Анюшка (така вече постоянно наричаше доведената си дъщеря), огледай се по-внимателно за своя човек. Той е жесток. Такъв ще те предаде в най-неподходящия момент.

– Не е ваша работа – отговори Аня, но думите на мащехата се запечатаха в паметта ѝ…

Изплуваха отново, когато Игор неочаквано попита:

– А твоят татко завещание остави ли?

– Не знам, нищо не е казвал.

– А те с тази жена – женени бяха ли?

– Не.

– Е, прекрасно! Изгони я! Така или иначе, тя по закон е никоя!

– Какво значи „никоя“? – намръщи се Аня, – те живяха заедно повече от десет години.

– Какво от това? Щом не се ожени, значи не я е искал. И значи, че апартаментът сега е само наш! Или по-точно – твой!

– Може би – размишляваше Аня на глас – татко е направил завещание. Не би могъл да допусне жената му да остане бездомна. Каквото и да реша аз…

– На него изобщо не му е пукало! Сигурно. Тя му трябваше като работна ръка. Това е. Затова не се притеснявай. Всичко ще е наред.

– И аз не се притеснявам – отвърна Аня, – има ли за какво…

Все пак отиде при нотариуса. И се разбра: завещание има! И ще бъде оповестено след половин година.

„Все пак се е погрижил за нея – мислеше си раздразнена Аня, – ще видим как ще завърши всичко това“.

В завещанието Виктор бе посочил Аня. Защо го беше направил – не бе ясно. Тя така или иначе беше законна наследница.

За Вяра в документа нямаше и дума. Макар на Аня да бяха оставени и гаражът, и колата, и банковата сметка.И сумата по сметката беше немалка: все пак, преди пенсия бащата беше военен.

За Вера това беше като гръм от ясно небе. Не, тя знаеше, че апартаментът не е за нея. Но твърдо вярваше, че част от парите Виктор е оставил на нея. В крайна сметка, те ги събираха заедно.

А сега какво да прави? Роднини няма, никого няма. Тя дори вече беше набелязала малък апартамент в покрайнините, мислеше си, че в началото няма да има проблеми с плащанията.

Напразно се надяваше…

Тя се почувства зле още на стъпалата пред нотариалната кантора. Аня едва успя да подхване мащехата си.

Лекарите казаха, че не всичко е загубено: сковаността в движението ще премине, и речта ще се възстанови. Нужно е само да се следват техните препоръки.

Анна се премести в апартамента на баща си, който сега вече беше нейният апартамент, и се захвана с грижите за мащехата си.

Игор, разбира се, отиде да живее с нея.

Присъствието на болна жена в апартамента, и то „напълно чужда“, го дразнеше изключително много.

Той непрекъснато се караше на Аня заради това, твърдеше, че за жената ще е по-добре в дом за възрастни, но Аня не го слушаше. Напротив, започна да се ядосва:

– Слушай, защо просто не мирясаш? Човекът е болен, има нужда от помощ. Да, тя не ми е родна. И какво от това? Но тя живя с баща ми много години. А това, знаеш ли, не беше никак лесно.

– Искала – живяла – възрази Игор. – Нали е знаела защо.

– А това, че тя ме гледаше, как го коментираш?

– Казвала си, че я мразиш.

– Това беше отдавна. Сега разбирам: ако не беше тя, кой знае каква бих се превърнала.

– Аха, – изсумтя Игор, – сама си постигнала всичко! Какво общо има тя?

– А образованието ми? Получих го само благодарение на тази жена. Затова ще направя всичко, за да ѝ помогна.

Но от такива разговори Игор не извади никакви изводи и продължи да тормози Аня, докато тя не го изгони от дома си.

А Вера, Анна успя да изправи на крака. И ѝ предложи:

– Живейте тук, както преди. Ще приемем, че никакво завещание не е имало.

– Благодаря ти, Аннушка, – прегърна я мащехата с немощни ръце, – ще остана, но само при едно условие: да живеем двете заедно.

– Двете?

– Разбира се. Нямам друга семейство освен теб.

И Аня се съгласи.

***

Дори и сега живеят заедно. Аня се омъжи за съвсем друг човек. Имат вече две деца. Баба Вера не може да си намери място от радост покрай внуците. Помага на своята Аннушка, с каквото може. Дори я пусна на работа, когато малкият навърши годинка.

Как иначе?

Младите трябва да печелят пари. Време е апартамента да сменят за по-голям…

P. S. Харесайте статията и се абонирайте за нашия канал.

Дереккөз