Нито като дете, нито като възрастна можех да разбера привързаността на майка ми само към едната дъщеря от двете. Защо да раждаш няколко деца, ако любовта ти е достатъчна само за едно? Или понеже съм по-голямата, значи съм дефектна? Но защо тогава и синът ми, единственият ѝ внук, трябва да страда заради това?

Сестра ми, Леся, мама винаги я пазеше с някаква прекомерна, нездрава ревност. И Леся израсна като стайно растение, знаещо само една дума – „дай“. Всички ѝ дължаха: мама, защото я е родила, и аз, защото съм по-голямата сестра. Нашите семейни свади дори станаха косвена причина, поради която и мъжът ми си замина.

– Омръзна ми това, че им даваш пари – каза той, когато една вечер реши да започне „сериозен разговор”, от онези, които обикновено не водят до нищо добро. – При най-малкото нещо тичаш да им помогнеш. А за мен време вече не ти остава.

Но и аз имах своите претенции към него – свекърва ми постоянно се бъркаше в отношенията ни. Така двамата, напълно недоволни от брака си, решихме да се разделим. Казвам, че той ме напусна, защото аз щях да търпя още дълго. Търпението ми е титанично. Обаче той не издържа – и това беше за добро. Разделихме се спокойно, без скандали и истерии: апартаментът остана за мен, той си взе някои уреди и замина в друг град, за да си създаде ново семейство. За сина ни, Максим, почти не се сещаше – само изпращаше пари и веднъж в годината питаше: „Жив ли е?“

Максим тогава беше съвсем малък и едва ли си спомня баща си. С времето се изправих на крака, издигнах се по професионалната стълбица до ръководител на отдел. Преместих се от апартамента в къща, която купих след повишението: харесва ми да живея извън града. Там и за Максим беше хубаво, а училището наблизо беше отлично.

Апартамента през цялото това време давах под наем, а парите от него отиваха за погасяване на дълга за къщата. Можех да го продам и веднага да изплатя дълга, но исках да оставя апартамента на Максим. Той имаше планове да учи в университет, а апартаментът беше на удобно място. Не беше сигурно, че ще получи общежитие, а пътуването с влак беше неудобно. Да го карам, както го карах до училището, вече не беше вариант – това е другият край на града, а после трябваше и аз да търпя задръстванията, за да стигна на работа.

И всичко ми вървеше много добре. Максим вече е на седемнадесет, скоро ще държи изпити. Ако не влезе, ще поработи година, ще се подготви и ще кандидатства отново. Ако влезе – прекрасно, ще е настанен в града. Апартаментът е двустаен, така че му позволих да приеме някой съквартирант, а парите да си запази. Или пък, ако си намери приятелка в университета, няма да му се налага да живее по наем.

Но роднините ми имаха други планове.

Максим взе успешно изпитите и затова стягаше багажа за преместване. Освободих апартамента от наемателите още преди две седмици. С Максим посетихме магазините, купихме всичко нужно за самостоятелния му живот. Обещах първите няколко седмици да идвам веднъж седмично, а след два месеца, когато се адаптира, щях да го оставя на мира и да се съсредоточа върху себе си. Плановете ми включваха ремонт в къщата, а също мислех най-накрая да започна да ходя на срещи… Нали трябва и личният ми живот да се подреди. Синът ми вече беше голям, изпратен в „свободно плаване“, постигнах кариерни висоти, имам си собствена къща.

Две дни преди Максим да се премести, когато багажът вече беше събран, ми се обади Леся.

Тя обикновено ми звънеше само за да иска пари. По характер беше като кокетно цветенце, което сладко премигваше с очи и очакваше всичко да ѝ бъде поднесено на златен поднос. Мъжете лесно се хващаха на това, но личният ѝ живот така и не вървеше – не знам защо. Никога не беше омъжена и по-голямата част от живота си беше прекарала с майка ни. Имаше период, когато учеше в друг град и живееше в общежитие, но бързо се отказа от университета и се върна в родния дом.

– Здравей, Ленусик! – започна тя. Имаше този странен навик да изопачава всякак моето име. Била съм Ленусик, Ленусенка, Ленулка, Ленуша, и това далеч не беше целият списък от творения на нейната фантазия.

– Привет – отговорих аз.Настъпи пауза. Не възнамерявах да я прекъсвам — нека Леся сама каже какво иска. Все пак в момента не бях заета и можех дори половин час да слушам как диша в слушалката.

— Мама каза, че си освободила апартамента от наемателите, — проговори тя най-накрая, сякаш се събираше с кураж или с мислите си.

— Така е, — потвърдих. — Максим влезе в университет и ще живее там. А защо питаш?

— Ами просто си мислех, Леночка, знаеш ли, ще взема да се преместя в твоя апартамент. Омръзна ми да живея с мама — с годините става все по-нетърпима. Непрекъснато мърмори и все такива работи… А и имам приятел, но няма къде да го заведа. Мама веднага заяви: никакви мъже в нейния апартамент. А аз как да си уредя живота? По храстите ли?

— Чакай, Лесь, — прекъснах вдъхновения ѝ монолог. — Това всичко звучи прекрасно, но апартаментът е на сина ми.

— Твоят син може да живее и в общежитие, апартаментът ми е по-нужен — отсече сестра ми.

— Да не си се объркала нещо? — попитах. — Този апартамент е купен от бащата на Максим. И ще остане на Максим, ти нямаш никакви права върху него. Каква е тази глупост? Седи, седи, а изведнъж да ти дам апартамента ей така на тепсия?

— Ленуся, какво ти става, нали сме роднини! Максим е още млад, ще му е полезно да поживее в общежитие…

— Не искам синът ми да живее в общежитие, Лесь. Защо да го прави, като има собствен апартамент? По-добре да си намериш работа, вместо да просиш пари. Отдавна можеше да спестиш за свое жилище.

— Ах, така ли ще се държиш с мен? — медената любезност изчезна мигновено от гласа ѝ, а аз лесно усетих откритото раздразнение. — Само почакай, Лен. Ще видиш…

— И какво точно ще направиш? — изсмях се. — Апартаментът е на мое име, Максим е регистриран там като малолетният ми син. Дори на глава да застанеш, нищо няма да получиш. Така че се успокой и отиди да работиш. Или си живей с мама, както досега, не ми пука.

Леся приключи разговора, без дори да се сбогува. Оставих телефона и се върнах към прекъснатото ми занимание — гледане на филм за зомбита. В стаята надникна Максим, току-що излязъл от банята, и попита:

— С кого се караше, мамо?​— С леля Леся, — отговорих аз, отново натискайки пауза и примирявайки се с мисълта, че тази вечер няма да ми се отдаде да изгледам филма спокойно. — На нея ѝ хрумна да поживее в твоя апартамент, а теб да те изпрати в общежитието.​

Максим помръкна.​

​— Не искам да живея в общежитие, — каза неуверено той. — Ако може да се избегне това…​

​— Апартаментът е твой, — отвърнах аз. — Никой не може да те накара да живееш там, където не искаш.​

Общежитието е изпитание само по себе си. Аз също живях в общежитие като студентка и не мога да кажа, че спомените ми оттам са особено цветни. На някои хора им харесва, на други — не. Едни могат да споделят всичко със съвсем непознати, а други не. Във всеки случай, дори не обмислях изискването на Леся — ако ще и да се пръсне от яд.​

След половин час мама ми се обади и започна да ми се кара. За филма можеше да се забрави и аз просто го изключих, загубила всяка надежда да стигна до края.​

​— Много разстрои сестра си, — заяви тя. — Какво ѝ каза такова? Седи и плаче, не може да се успокои.​

​— Просто ѝ отказах да я пусна в апартамента ми, — отвърнах аз. — Защото, очевидно, вече не може да те търпи и ѝ се иска свое жилище, при това такова, за което не е платила.​

​— И какво? Тук ли е поводът да доведеш сестра си до сълзи?​

​— Мамо, изобщо не ме интересуват нейните чувства.​

​— Видя се. — каза тя недоволно. — Все пак апартаментът ти стои празен, можеше да я пуснеш да живее там за година-две.​

​— А от кога апартаментът ми е празен? — учудих се аз. — Преди там живееха наематели, а сега ще живее синът ми — твоят внук, ако случайно си забравила. Единственият, между другото. Или ти предлагаш да изхвърля внука ти на улицата, само и само да уредиш Леся? Само недей да ми разправяш за общежития. Той не е от друг град, няма как да му дадат място. А дори и да му дадат… това е абсурд — да живееш в общежитие, когато имаш свой апартамент.​

​— Ще ми дадеш ли думата, Лен! Лесе ѝ е по-належащо, тя трябва да си оправя живота…​​​– А на моето момче не му трябва ли? Къде ще доведе приятелка – на гарата да живеят? Кажи му сама в очите, че ти, обичащата баба, го изхвърляш от апартамента, за който даже никакви законови права нямаш?​

​​Мама тежко въздъхна.​

— Какъв е смисълът да споря с теб… все едно с глава бетонна стена да бутам.​

– Вие с Леска сте като грах в стена да хвърляш. Харесва ви да се занимавате с глупости – моля, само не ме намесвайте мен и сина ми. Оправяйте се с животите си сами. Достатъчно е, че и двете ми смъквате пари, сякаш не съм нито дъщеря, нито сестра, а ходещ портфейл.​

Този път аз самата не се сбогувах – толкова ме ядоса майчината ѝ тесногръдост. Защо въобще се меси в разправиите между сестри? Какво, сами не можем да си решим конфликтите – две зрели жени? И още каква страна да заеме, Господи, никакъв ум няма, нито тя, нито другата.​

Няколко дни след това закарах Максим в града и го накарах да обещае, че ще води нормален бит като възрастен човек: да не затъва в мръсотия и прахоляк, да не се храни само с каквото намери, а ако възникнат проблеми – веднага да ми се обади.​

Разделих се с него и тръгнах за работа, като за пореден път се убедих, че е било правилно да го отделя в самостоятелен апартамент. Толкова време изгубих в задръстванията от дома до офиса, че можех вече всичките си задачи да свърша.​

Първоначално помолих Максим да ми се обажда всяка вечер – не за да го контролирам, а за да успокоя майчината си тревога. И той чинно ми звънеше точно в девет, когато вече бях у дома и си вършех своите неща.​

В събота обаче той ми се обади на обяд – аз в този момент стоях до печката и варях макарони. Веднага се притесних – да не се е случило нещо? Максим е в период на сепарация, сам по желание няма да ми звънне. А и не е някой голям любител на празните приказки по телефона.​

​– Мамо – разнесе се в слушалката раздразненият му глас, – тук… тъй де, леля Леся…​

– Като искаш да се оплакваш?! – чу се писък. – Веднага оставяй телефона!​

– Моля ви, оставете ме, искам да говоря… всъщност, тя дойде с багаж и не си тръгва. Не знам какво да правя… да викам ли полиция? Но нали е роднина…​

– Нищо не прави – казах, като изключих котлона. – Сега идвам. Опитай се изобщо да не ѝ обръщаш внимание. Само недей да напускаш апартамента, за всеки случай…​Набързо се облякох, скочих в колата и потеглих към апартамента на Максим. Той изглеждаше ужасно изплашен – предполагам, че умът му беше в пълен хаос. Бях го научила да уважава по-възрастните, и естествено, сега не можеше да каже ни дума против Леся, а тя вече командваше в кухнята – готвеше нещо, припявайки под носа си.

– Броя до три – казах високо, влизайки право в кухнята, дори без да си събу обувките. – На „три“ да те няма тук, иначе викам полицията! И ще искам през съда ограничителна заповед да не се приближаваш до сина ми, мръснице.

Нямам идея дали в нашата страна има закон, който да ми позволи да направя това, но Леся, с недовършеното си образование и мързеливия си начин на живот, още по-малко можеше да го знае. Опитах се само да я сплаша, за да не се налага да я изхвърля насила. Но ако не се получеше, бях напълно готова да я извлека със собствените си ръце – само и само да се махне от сина ми.

– Я недей да ме плашиш, Ленче – изпя тя с меден глас, без да спира да бърка нещо в тенджерата.

Разбрах, че разговорите с нея са безсмислени. Какъв е смисълът, като цял живот е получавала всичко, което поиска, достатъчно е било само да направи капризна физиономия и да се разплаче? Възрастна жена, а сякаш е заседнала в дванадесетгодишна възраст.

Затова я хванах за ръката, изчаквайки да се отдалечи от печката към масата. С печката шега не бива, просто исках да ѝ дам урок. А когато тя запищя, настойчиво започнах да я тегля към изхода.

– Запомни, скъпа сестро – просъсках. – За мама ти си любимата дъщеря, на която всичко е позволено. Но за мен е важен моят син – най-важният човек на света! Ако още веднъж нахлуеш в дома му, лично ще те завлека в полицията. Ще ти спретнат такова обвинение, че свят ще ти се завие, и ще си поседиш зад решетките доста дълго.

Импровизирах, но бях убедена, че тонът ми е достатъчен, за да предаде сериозността на намеренията ми. Изведох Леся в коридора и ѝ наредих незабавно да събере разхвърляните си вещи. Тя се разрида и, седнала на пода, започна да изпада в истерия, размахвайки ръце. Аз стоях до нея и чаках „представлението“ ѝ да приключи. Нищо ново не видях – тя често правеше така и преди, но никога не ѝ бях вдигала скандал. Явно грешка.

Максим стоеше объркан, гледайки с широко отворени очи кряскащата си леля. А когато ѝ писна да се дави в сълзи, тя стана, събра вещите си и, запазвайки ледено мълчание, напусна апартамента.

– Може би не трябваше да… – промълви Максим. – Жал ми е за нея…

– Точно на това разчиташе, сине – отговорих. – Знам тези хора като на длан – и леля ти, и баба ти. Повярвай, щом постъпих така, значи нямаше друг начин. А сега си почивай, аз тръгвам за вкъщи. Само изключи печката. Ако пак се появи, веднага ми звънкаш и този път ще дойда с полицията.

По-късно вечерта мама ми се обади и се развика, но аз не ѝ дадох да говори – прекъснах разговора. Нека си се сърдят колкото искат. Свикнали са да живеят добре на мой гръб – моя грешка, че им позволих. Но да живеят на гърба на сина ми – това няма да стане.

Дереккөз