Олга чакаше съпруга си да се прибере от работа. Отдавна усещаше как нещо витае във въздуха, как се задържа в стаята, когато той четеше с усмивка на телефона, как идва заедно с него от работа…

​Нещо.

​Той влезе тихо, скърцайки с вратата, без да я погледне директно, и мина към кухнята.

​Мълчание.

​– Трябва да поговорим – каза с дрезгав глас.

​– Кажи – отвърна безцветно.

​– Аз… Олга, опитай се да ме разбереш правилно. Чаках Катя да порасне, но ти трябва и мен да разбереш.

​Олга затвори очи. Тя знаеше, че този ден ще дойде, знаеше, че той ще си тръгне.

​Отдавна знаеше и за неговото второ семейство и за детето.

​“Трябвало е син да му родя“, мина ѝ мисъл, дойде и си отиде, всъщност нямаше значение – пак щеше да си тръгне.

​Винаги го е знаела. Знаеше, че един ден ще си тръгне.

​Вярваше обаче за кратко, че всичко може да стане истинско, че е забравил онази – неосъществената си любов.

​Да, забрави онази, но срещна друга.

​Олга го обичаше, много. Гледаше го в очите, сякаш с тях живееше, а той – камък, не показваше и капка емоция, защото беше влюбен в друга – красива, ярка, дръзка. А Олга беше просто едно босоного момиче, а той…

​Той обичаше онази – красивата, с черните вежди и силния глас. Но тя…

​Тя предпочете друг.

​И той, сякаш да ѝ отмъсти, предложи брак на Олга. Знаеше, че това момиче прехласваше по него.

​Онази, Олга, не можеше да повярва на щастието си, влетя у дома цялата червена.

​Сякаш беше в треска.

​“Най-накрая ме забеляза!“

​И не просто я забеляза, предложи ѝ брак. Олга се съгласи, без изобщо да се замисля.

​Майка ѝ само поклати глава. „Защо? Не те обича, и пет години е по-голям от теб. Той е мъж, а ти още си момиче.“

​Но кой слуша майките? И тя не я послуша, бягаше след него, любимия.

​По-късно той ѝ каза, преди сватбата, че не я обича… Но не каза „Нека да прекратим всичко.“ Просто каза, че не я обича.

​Но Олга, тя обичаше.

​Ах, как обичаше… Толкова много, че да стигне и за двама. Така му каза.

​Той ѝ повярва, кимна, съгласи се.

​Беше добър съпруг. Не пиеше, не я удряше, дори заедно ходеха на кино, на море, до Анапа или Геленджик веднъж на две години. Обичаше дъщеря си много. Олга вече си мислеше, че така ще изживеят живота си. Но не…

​Тогава тя веднага разбра. Чакаше този момент и го дочака.

​Не, нищо не се беше променило… Това нещо просто витаеше във въздуха.Очите щастливи, усмивка блуждаеща, гласът мек, мисли за нещо.

​Познавала го?

​Да, познавала.

​Как?

​Просто така ли – да го оставиш и толкова?

​А може би просто авантюра… На възраст е, когато среброто наближава брадата, но не… не е авантюра.

​Там е сериозно всичко, там е любов.

​А защо тогава с нея живя?

​Докосна я обида – ето как се усмихва на онази, любов има, а с нея петнадесет години живя, защо? Дали пък е било под натиск? Съгласил се, сякаш младо момиче: не обичам, но ще живея.

​А тя го обичаше, ох как го обичаше… А той – винаги отделен, леко настрана.

​Люююбоооов му се е събудила.

​А тя какво?

​Как да живее тя? И тя обичаше, тя живееше за него, дишаше за него, дъщеря му роди… Дъщерята той обича, да, така е.

​Реши да мълчи.

​Да мълчи и да чака какво ли ще стане.

​Тя мълчи, а той мълчи, не се измъчва, живее си просто.

​Може би ѝ се е сторило?

​Не… Не ѝ се е сторило… Родила му е син, онази, другата.

​Син му е родила и не я е било страх, не е млада вече, не е момиченце, жена е, на възрастта на Олга, към четиридесетте. А я виж ти, от женен любовник роди.

​Ами ако обича жена си?

​Просто се е отклонил, а?

​Ами ако не си тръгне, тогава защо му е това?

​Така си се успокояваше… Защото той мълчи…

​Реши се.

​Тя го чакаше това.

​Изведнъж разбра – любовта е преминала, няма я любовта, само умора е останала.

​„По-скоро да свърши всичко“, мислеше уморено. „Омръзна ми, вече ми омръзна – да се страхувам, да се тревожа, да чакам нещо, уморих се, уморих се да мечтая, че ще ме обикне, да улавям поглед хвърлен случайно.“

​Той казва нещо, говори как животът му се озарил, когато срещнал онази… как разбрал какво е… да си до любим човек.

​А тя си спомняше – вървят след сватбата, той малко напред, с ръце в джобовете.

​Винаги така вървеше, с ръце в джобовете, само и само да не го хване под ръка, а ако го хващаше, се изплъзваше и вървеше леко встрани.​Така си живееха: той малко настрана, а тя все след него.​

​С дъщерята вървят отпред, а тя все след…​

​- Разбирам, – му казва тихо. – Върви…​

​Той чак се стъписа. Какво значи „върви“… просто така, пуска ме? Но тя… тя го обича, безумно… Как може така?​

​-Аз… ще си тръгна, Олга, май не разбра. Завинаги си тръгвам от теб.​

​-Е, добре, върви, разбира се… разбирам. Там… дете, тя е… любимата.​

​Яд го хвана. Как смее тая! Нали… ще плаче още, виж я ти! Върви… той беше свикнал тя да е като вярно кутре – винаги малко зад него. А сега – „върви“, казва. Е, ще върви, виж я ти… ще върви.​

​Той стана и… си тръгна. Отиде при другата… любимата.​

​Тя се зарадва. Онази другата… любимата.​

​Роди му син, наследник.​

​И започна друг живот за него. Любимата – до него…​

​– Постой със сина, смени му памперса, поиграй с него, стани през нощта.​

​Ама той не беше свикнал. Жена му, тази с дъщерята, сама правеше всичко. Гладише му ризите, а той сега се мръщеше. Любимата…​

​А и у дома – разхвърляно. Голямата ѝ дъщеря, на годините на неговата, ама – мърла и нищо не помага на майка си.​

​Ризите свършиха.​

​А чорапите къде са, какво е това, дупки?​

​Вечеря няма, пак макарони? Какво става? В смисъл, „не успях“? А твоята дъщеря какво прави?​

​Дойде, дебелана, ровичка из тенджерите, ууу, какво – си там, момчето ѝ – вечно мръсно, реве, тя самата – некъпана, косата ѝ – катастрофа! Всичко… всичко уби със своите номера, смърди постоянно на нещо, планини от непрани детски дрешки, сигурно първият ѝ мъж е избягал именно заради това.​

​И дъщеря си на нищо не е научила.​

​Олга…​

​Колко пъти вече се сети за Олга.​

​А как е Олга? Олга си живее.​

​Даже беше разхубавяла. Колегите ѝ го забелязаха. Никой не разбра, че мъжът ѝ е напуснал. Не водеше никакви задушевни разговори с никого…​

​– Олга, каква си ти…​

​– Каква, Нина?​

​– Не знам, сякаш се подмлади, сякаш цялата грееш.​

​– Не знам, просто съм в добро настроение.​

​А Олга си живееше и се наслаждаваше на живота.​

​Спокойна, тиха, почувства вкуса на живота. Колко е хубаво – не трябва да мислиш какво да сготвиш, с какво да нахраниш мъжа си. Тя и дъщеря ѝ се хранеха леко, изчистено.​

​А ето – дъщеря му, с нацупени устни, казва: „Баща ми е предател, майка ми такава-онакава – не е могла да задържи мъжа си. Какъв позор! Мъж избягал – като че ли сме някакви… нестабилни.“​Дъщеря ми тръгна по лош път – пробила си още една дупка на ухото, боядиса си косата в розово и виолетово, държи се грубо и пренебрежително.

А сега дойде, и си мирише на цигари – да, признавала, че е пушила, и ме пита: „А теб какво те засяга?“. Следващия път миришеше на алкохол.

Учителите започнаха да се оплакват – била груба, дерзила, пропускала уроци.

Говорих с нея, но какъв е смисълът?

Обадих се на баща ѝ, обясних цялата ситуация, а той започна да избухва, казвайки, че нищо не мога да направя сама.

Затвори ми.

Пак говорих с дъщеря ми; ръмжи, почти тръгва да се бие с мен.

Написах съобщение на баща ѝ, като му казах, че дъщеря ни ще се премести да живее при него, щом съм толкова лоша майка и не мога да я възпитам.

Той ми звънна, започна да крещи на дъщеря ни, тя пък се нахвърли върху мен, трясна вратата, не ми разрешава да вляза.

Стоп! Казах си: „Стоп, стоп, стоп.“

Обади ми се пак баща ѝ, крещи ми, излива цялата си негативност, и тогава разбрах – нещата с него никак не са наред.

– Не смей да ми крещиш! Аз не съм ти никоя! – казах ясно и категорично.

– Ти ми си жена, поне документално си ми жена! – извика той.

– Да, благодаря, че ми напомни. Утре подавам молба за развод.

Отидох право при дъщеря ми, рязко отворих вратата на стаята ѝ – пълен хаос, лежи с слушалки на ушите и с маратонки върху леглото. Дръпнах слушалките, изключих всичко от контактите.

– Слушай ме внимателно, дъще.

Разбрах, че баща ти не иска да те вземе при себе си.

Утре отивам да наема хора, които да ми помогнат да разменим апартамента.

За себе си взимам двустайно жилище, а на теб ще оставя стая в комуналка. Да, да, ще си отидеш да живееш самостоятелно.

Искаш ходи на училище, искаш не ходи, пуши, пий, употребявай каквото искаш, вози се на вагони, води безразборен живот, вече наистина няма да ми пука.

Реши, че си пораснала? Уважавам решението ти.

Ако те пратят в дом за деца – а най-вероятно ще те пратят – е, значи така трябва да бъде.

Знаеш колко те обичам, но не цениш тази любов, не цениш това, което правим за теб – аз и баща ти.

А баща ти също прави за теб каквото може. Но аз си тръгвам от живота ти – защо до теб да е човек, когото не уважаваш, не обичаш и не цениш?

Докато не навършиш осемнадесет, ще ти изпращам малка сума пари – достатъчна за храна и дрехи.

А после – сама. Не знам как ще се подреди животът ти, но аз не искам да съм като онези родители на проблемни деца – да те гоня от лоши места, да те спирам за ръката, когато крадеш, а ти ще започнеш да крадеш, или да отглеждам твоите нежелани деца.

Аз това не го искам.

Не искам да виждам малкото си момиче да се превръща в това чудовище. Нямам сили да те променя, не се справих. Да… Обичам те, но прости ми – всички, които са решили да започнат живота си като възрастни, трябва да поемат и отговорността за това.

Жал ми е, че така се случи.

Аз не съм от онези майки, които носят всичко на гърба си, казвайки, че това е техният кръст…Олга се тресеше. Никога, никога в живота си не бе повишавала глас на дъщеря си или на съпруга си. Всъщност, Олга винаги бе спокойна, а сега…

Олга седеше в кухнята и гледаше през прозореца, с празнота в душата си.

— Мамо… маменце, — чу се тихият глас на дъщеря ѝ, — мамо… прости ми. Страх ме е.

Олга тихо се приближи до нея, прегърна я, и те останаха така дълго време, сгушени една в друга.

— Прости ме, мамо…

— И ти ме прости, дъще…

Дъщеря ѝ се съвзе, настигна съучениците си в училище, израсна. Отново се превърна в онова малко момиче — нейната дъщеричка, но в същото време стана зряла, отговорна, съвестна млада девойка.

Никой никога няма да узнае какво е преживяла Олга, докато изричаше тези думи на дъщеря си; колко ѝ беше болно, колко я беше страх… Ами ако дъщеря ѝ се съгласеше, ако тръгнеше, трясвайки вратата?

Но тя успя. Справи се. Сега с дъщеря ѝ живеят тихо и спокойно, говорят много, ходят заедно на кино и театър. Дъщеря ѝ има свои приятели, а Олга намери нова приятелка — сдружи се с новата колежка в работата.

Усещаше се, сякаш се познават от сто години.

Животът на Олга се промени толкова много. Дори не знаеше, че може да живее така.

***

— Здравей, Оля.

— Здравей.

— Върнах се.

— Къде?

— У дома, къде другаде.

— Чакай, у дома? Ти тръгна, взе парите, колата, вилата. Остави ми апартамента, мен и Катя. Ние с теб сме официално разведени. Та къде си се върнал?

— При теб, Олга, ти… ти ме обичаш.

— Аха, така ли било… Обичах те, о, колко те обичах. Забравих за себе си. А сега виж, намерих себе си.

— А ти… ти върви, върви при онази, при любимата.

— Ядосана си? Ядосана. Горчивината ти стои в гърлото, защото си тръгнах, защото те изоставих. Е, сега… върнах се.

— Махай се, моля те — каза просто Олга. — Можеш да се виждаш с детето, но до мен да не смееш да се доближаваш. И знаеш ли какво? Вече не те обичам. И ми е толкова леко от това.

— Намери си някого, така ли? Намери, безсрамнице…

— Я марш!

***

А той на къде? Той напусна онази, любимата. Омръзна му. Не може така да живее. Цяла година се измъчваше, няма сили повече… Реши да се върне при Олга, а тя… каква коварна жена.

На Олга вече не ѝ пукаше. Дори не трепна. Реагира така, сякаш някаква муха беше кацнала на ръката ѝ — прогони я и продължи.

Не го обича вече… Дълго го обичаше, даваше всичко от себе си. Но повече не го обича…

Дереккөз