— Защо никога не ме обичаше, мамо? – Кирил впи погледа си в майка си. Тя едва не се задави с чая от въпроса му.

— Откъде ти дойде това наум?! – възмутено попита Анна Сергеева, като се изкашля, – Как така не съм те обичала?! Според мен не си живял по-зле от другите: облечен, обут, завърши училище, после техникум… Защо да не съм те обичала…

— А имам ли причина да мисля другояче?! – изсумтя Кирил, – Дори не си спомняш, че уча в техникум…

Спомените от детството му бяха още ярки, въпреки годините…

…— Мамо, кога ще ме прибереш вкъщи?! – Кирил гледаше майка си с надежда, – Много ми липсваш! А баба казва, че не съм ти нужен… Това не е вярно, нали?!

— Разбира се, че не е вярно, миличък! – Анна мимоходом го погали по главата, – Много те обичам и скоро ще те прибера. Само да направим ремонта в детската… Още малко търпение…

— И кога ще е това „скоро“?! – Вера Петровна, майката на Анна, хвърли мрачен поглед към дъщеря си, – Да не мислиш, че ми е лесно да се грижа за сина ти?! Вече съм на възраст, в която и аз очаквам някой да се погрижи за мен! А ти само ми натресе детето! Нямаш срам!

— Мамо, нали разбираш, че в момента не мога да прибера Кирил! – намръщи се Анна, – Костя не иска да отглежда чуждо дете! Абсолютно категоричен е за това! А живеем, между другото, в неговия апартамент! Къде да заведа Кирил?!

— А преди да се омъжиш за Костя не видя ли какво е отношението му към сина ти?! – саркастично попита Вера Петровна.

— Видях – промърмори младата жена, – но си мислех, че след сватбата ще се промени…

— Мислела си! – изсумтя жената, – За майка си явно не мислиш! И на мен не ми е лесно! Да не говорим за това, че пенсията ми сама знаеш каква е…

— Мамо, ще ти преведа пари! – забърза да каже Анна, – Обещавам, ще ти преведа, знаеш, че ще го направя!

Вера Петровна продължаваше да мърмори недоволно, докато дъщеря ѝ се качи в чисто новия си автомобил и се запъти към града.

— Какво гледаш?! – недоволно подхвърли тя на внука си, който надничаше иззад оградата, опитвайки се да проследи с поглед майчиното си авто, – Пак замина твоята майка. Не си ѝ нужен!

— Не е вярно! – намръщи се седемгодишното момче, – Мама ще ме прибере!

— Да, да! Чакай си! – изсумтя възрастната жена и уморено махна с ръка, – Не си ѝ нужен! – повтори тя.

Кирил не искаше да вярва на думите на баба си. Той знаеше със сигурност, че тя никога не го е обичала. Но мама… Мама го обичаше. Само преди няколко месеца живееха тук всички заедно: той, мама и баба. Тогава Кирил беше щастлив, дори с недостатъка на пари, и въпреки че баба често упрекваше майка му за това.

— Какво изкарваш в този твой магазин! – ядосваше се баба му, – Да беше отишла в птицефермата – там поне плащат добре!

— Мамо, не искам в птицефермата: условията са ужасни там. Харесва ми работата ми… – протестираше Аня.

— Родила си дете – сега се грижи за него! – киваше Вера Петровна към Кирил, – Не може заедно да ми се качите на врата и да ми тежите!

— Мамо, не се облягам на теб! Работя още откакто Кирюша навърши две години! – оправдаваше се Аня.— Само за работа мислиш! – изсумтя възрастната жена, – А пък пари почти не изкарваш! Нали ти казах, не ти трябваше това дете! На кого го роди?! Витьо отдавна замина от нашето село – от него ни следа. Нито се ожени за теб, нито призна сина, макар че малкият прилича на него като две капки вода. Ето ти я голямата любов!

— Мамо, ама аз виновна ли съм?! – намръщи се Анна. – Обичах Витя и бях сигурна, че и той ме обича. Не можех да си представя, че ще се уплаши от отговорност и ще избяга!

— Анна, ти си като дете! Казах ти го това още в началото! Твоят Витьо имаше тук само дядо и баба! Идваше по ваканциите – да се поразходи, да си почине и да се позабавлява. Е, поразвлече се! Родителите му са професори, възпитани, богати хора. Мислиш ли, че някой като него може сериозно да се загледа по някоя като теб и да планира сватба?! Не ме смеши!

— Аз му вярвах! – прошепна Анна. – Мислех си, че това е любов…

— Трябваше на мен да вярваш! На мен! Казах ти още тогава, че това не е никаква любов! Да беше направила аборт и сега щеше да живееш спокойно! Щеше да се омъжиш като порядъчна девойка. Едно време Иван Самойлов тичаше след теб… Добро момче беше! И не е беден, между другото. Татко му е ветеринар в птицефермата. Щеше да живееш, все едно си в рая! Ама не, на теб ти трябваше някой от Москва!

— Какво общо има Москва… не обичах твоят Иван… – наведе очи Анна.

— Много добре! – изсумтя Вера Петровна. – Значи Витьо си обичала… И какъв е резултатът?! Остана сама с дете на ръце, и си скандализирала цялото село! Ами Иван сега дори няма да те погледне! Взе си Светлана Милаева за съпруга…

— Съвет и любов им пожелавам! – тихо каза Анна.

— Добре, стана каквото стана, оставил те – случва се! – продължи възрастната жена. – Но защо трябваше да раждаш детето?! Нали знаеше, че с Витьо няма бъдеще! Аз самата отидох при бабката му и ѝ разказах всичко, казах ѝ, че си бременна от внука ѝ. Тя дори не пожела да ме изслуша! Каза, че си нагуляла някъде дете и сега искаш да го припишеш на Витьо, защото уж търсиш пари. Дори Витьо ти каза същото: не е мое, не знам нищо! Какво повече искаше да чуеш?! На какво се надяваше?! Трябваше да направиш аборт и да не тормозиш никого! Сега щеше да си свободна! Щеше да заминеш, например, за Москва или Петербург… щеше да се ожениш за някой добър човек. Все пак си ми хубава момиче… А сега сама съсипа живота си с това дете!

— Мамо, защо говориш така… Все пак това е твоят внук… – тихо прошепна Анна едва сдържайки сълзите си.

— А питала ли си дали ми трябва?! На мен и ти ми стигаш, нахлебнице такава! – скриви лице Вера Петровна. Анна замълча. Тя знаеше, че е безсмислено да спори с майка си – тя все пак ще остане на своето мнение…

Когато Анна се запозна с Константин, мъжът не ѝ направи никакво впечатление: беше осем години по-възрастен, невзрачен, със сиви очи и тънки устни. Но пък на Константин Анна веднага му хареса: млада, жизнерадостна, естествена.

Срещнаха се в магазина: Константин дойде с приятел на вилата му, за да си починат сред природата. Оказа се също, че той, освен скромния си външен вид, притежава и някои предимства – тристайно жилище в съседния град, прилична кола и високо платена работа.

Това направи на Анна много по-голямо впечатление от външния му вид. Тя си спомни всички упреци на майка си за това как хаби живота си, как е изпуснала шанса за стабилен и щастлив живот, като е родила дете, което никой не признава…

Анна отвърна на ухажванията на Константин. Но този път беше по-внимателна и не бързаше с окончателни решения. Мъжът идваше при Анна всяка събота, а след това я водеше за уикенда в града. По-късно той ѝ предложи да се премести да живее при него.

— Това е страхотно! – зарадва се Анна. – В града ще мога да запиша Кирил в детска градина. Там има басейн, футбол… Детето ще се развива! Мисля, че Кирил ще се зарадва! Имаш толкова голям апартамент! В малката спалня можем да направим детска стая за него! Ще сложим сини тапети…

— Не, Анна! – прекъсна я Константин. – Аз ти предложих да дойдеш само ти. За детето ти изобщо не ставало дума.

— Как така?! Искаш да оставя сина си?! Къде ще go изпратя?! Как ще живея без него?! – смаяно гледаше Константин Анна.

— Не ти предлагам да го изоставиш. Той ще продължи да живее при майка ти. Ще им помагаме финансово. Но той няма да живее с нас, – каза мъжът спокойно, но твърдо.

— Но защо?! Какво имаш против сина ми?! Той е още малък! Ще свикне с теб, ще те нарича „татко“… – опитваше Анна да го убеди да промени решението си.

— Анна, не! Не искам да отглеждам чуждо дете! Не искам той да ме нарича „татко“! Нямам нужда от това! Ще ми родиш мое собствено дете. Чуждите не ми трябват!​​— Но аз не мога! — прошепна Аня, — Това е моят син!

​— Избирай! — сви рамене Костя, — Но знай: няма да чакам дълго!

​Аня плака цяла нощ. Тя не можеше да си представи как ще напусне Кирил. Но и да живее повече с капризната и вечно недоволна си майка вече беше невъзможно.

​— А защо ми е твоят син?! — учудено гледаше дъщеря си Вера Петровна, — Нямам намерение да го възпитавам!

— Мамо, малко ще се устроя на новото място, ще си свикнем с Костя, а после ще взема Кирюша. Знаеш, че веднага не мога да го взема… Ще ти изпращаме пари месечно за детето! Аз ще започна работа…

— Не по-малко от 20,000! — присви очи Вера Петровна, — Или го устрой където искаш!

— Мамо, това е твоят внук! — поклати глава Аня.

— А твоят син! — разпери ръце тя, — Е, какво?

— Съгласна съм! — произнесе Аня, надявайки се скоро да започне работа…

Аня и Костя живееха общо взето добре. Младата жена започна работа и изпращаше половината от заплатата си на майка си. Първоначално тя ходеше при сина си всеки уикенд, а после — все по-рядко: на Костя не му харесваше, че жена му (те се ожениха бързо) толкова често я няма у дома.

Той смяташе, че тук Аня има нов живот и нови задължения. Всичко, което я свързва с предишния живот, трябва да остане в миналото. Това се отнасяше и за детето… Скоро Аня свикна с тази мисъл. Оказа се дори по-лесно да живее така, без да разравя душата си…

А после Аня забременя. Костя буквално я носеше на ръце. Бременността обаче протичаше трудно: Аня няколко пъти беше в болница, за да запазят бебето, имаше високо кръвно, мъчеше я токсикоза… Затова сега беше невъзможно да пътува до селото при сина си. Тя само периодично превеждаше пари на картата на майка си, за да не я постави в ситуация един ден да ѝ донесе Кирил направо в новия ѝ живот…

— Какво, пак гледаш ли? — Вера Петровна погледна внука си с доза съжаление, — Няма да дойде, недей да я чакаш! Не ѝ е до теб сега!

— Бабо, дай телефона — искам да се обадя на мама! — помоли Кирил, — Може нещо да се е случило… Вече повече от два месеца я няма…

— Ето, обаждай се! — възрастната жена подаде телефона на внука си, — Но тя няма да вдигне. Ще се обади, когато намери време… Не ѝ е до нас двамата сега! — въздъхна тя. Кирил набираше номера на майка си отново и отново. Аня не отговаряше…

— Това е твоята сестричка! — Аня показа на Кирил малък вързоп, — Не я пипай! — строго го сгълча тя, когато той се опита да погали бузката на бебето, — Ръцете ти са мръсни! Отдалечи се! Да не ѝ занесеш някоя зараза… Лизочка е още бебе, нужен ѝ е стерилен уют!

— Ще ме вземеш ли при теб, мамо?! — попита Кирил вече почти без надежда за положителен отговор, — Ще ти помагам! Умея да цепя дърва, мога да донеса вода от кладенеца, да ида до магазина за хляб…

— Но какво си се заял с това „Ще ме вземеш, ще ме вземеш“! — намръщи се Аня, — Разбери: сега изобщо не ми е до това! Имам малко дете на ръце! С нея има толкова грижи: да я нахраня, да се разходим, да я преоблека, да я приспя… А сега и ти искаш да ми се качиш на гърба! Откъде да взема време и сили за двама ви?! Между другото, цепене на дърва и носене на вода от кладенеца изобщо не ми трябват! — изсумтя жената.

— Мога да ти помагам и с бебето! — гледаше Кирил майка си право в очите, — Искаш ли? Мога да я извеждам на разходка. Нищо трудно: взимаш количката и отиваш в парка! Ей, да гониш крави е тежко! Трябва да внимаваш да не се разбягат, да не влязат в градините… Преди два дни с Яшка пастирчето пасохме кравите. Трудно е, но и интересно! А тук, с едно бебе, няма да се справя ли?!

— Какво сравняваш! — разсмя се Аня, — Лизонька не е стадо крави! Това е много по-голяма отговорност! А ти, миличък, с това няма да се справиш: още не си дорасъл! А да се грижа едновременно за двама е вече прекалено! И аз не съм железна!

— Мамичко, но ти обеща! — почти разплакан промълви Кирил, — Казваше, че трябва още малко да почакам… Докога ще продължава това „малко“?!— Не ми натяквай! – избухна Анна. – Кажи благодаря, че не те дадох в пансион!

Жената се качи в колата. Костя, дошъл да вземе съпругата си, дори не излезе от автомобила, за да се поздрави с нейните роднини.

— Защо тя се държи така с мен?! – тихо попита Кирил баба си, която заедно с него гледаше отдалечаващата се кола. – Нима изобщо не ме обича?!

Вера Петровна, която през това време не само свикна с внука си, но и го заобича със своята скромна и сдържана душа, само го погали по главата:

— Обича те – тихо каза тя. – Просто по свой си начин… Тя още не е осъзнала колко много те обича…

След като завърши 9 клас, Кирил постъпи в техникум в същия град, където живееше майка му със семейството си. По това време Лиза вече беше на 8 години. Анна не работеше – грижеше се за дома и за дъщеря си, водеше Лиза на кръжоци, басейн и гимнастика.

Костя се занимаваше с продажба на коли. Живееха сравнително добре – преместиха се от апартамент в къща, смениха колите си с нови, всяка година почиваха на юг…

— Ань, мисля, че ще направите място за Кирюша – сега имате голяма къща! – обади се Вера Петровна на дъщеря си. – Кирил вече порасна – няма да ви натоварва. Там общежитието на техникума е толкова ужасно! Вчера го посетихме… Няма топла вода, тоалетната на неговия етаж не работи…

— Искаш да кажеш, че условията на село са по-добри?! – намръщи се Анна. – Тоалетната изобщо е вън, а топла вода има само ако я нагрееш в тенджерата! Няма да му е за първи път!

— Но ти живееш в такава хубава къща… – промълви жената. – Недалеч от техникума… Наистина ли не можеш да приемеш собствения си син?

— Мамо, недей започва! – намръщи се Анна. – Знаеш ли, имаме достатъчно проблеми! Трябва да се грижа за Лиза, да угаждам на съпруга си, цялата къща е на мен! Единственото, което ми липсва, е неспокоен тийнейджър!

— Кирюша изобщо не е неспокоен! – въздъхна Вера Петровна.

— А дали с Лиза ще се разбират, можеш ли да си представиш?! Нашата дъщеря е свикнала да бъде единствена у нас, че всичко е за нея… А сега изведнъж Кирил ще се появи на нейна територия! Това ще бъде истински шок за Лиза! Тя е много чувствително дете!

— Но Кирил също е твой син! Наистина ли не те вълнува, че той ще живее толкова близо и при толкова лоши условия?! Аня, ти си майка! – каза с повишен тон Вера Петровна.

— По моему ти самата не си обичала особено внука си! – изсмя се Анна. – Беше готова да го пратиш в детски дом! А сега си направо перфектната баба!

— Да, сгреших. И за разлика от теб, съм готова да го призная! – въздъхна Вера Петровна. – А ти, дъще, отдавна спря да бъдеш майка! Поне за Кирил!

…— И защо ѝ звъня?! – Кирил стоеше на прага на стаята и тъжно гледаше баба си. – Нали те помолих да не го правиш!

— Но все още се надявах, че ще се осъзнае! – въздъхна Вера Павловна. – Все пак си ѝ син… Може би аз съм виновна, че тя постъпва така с теб. Не умея да обичам… И Анна не умее… Наложих ѝ се, критикувах я, че е родила без мъж – и тя избяга от мен. А заедно с това – и от теб… Прости ми, Кирюша…

— Няма за какво да те прощавам! – прегърна я Кирил. – Ти ми даде всичко, което майка ми не успя… Благодаря ти, че не ме предаде…

Тази нощ Вера Павловна почти не спа. Спомняше си миналото и тихо плачеше, гледайки своя спящ внук – толкова пораснал, толкова обичан и толкова нещастен…

…— Защо никога не ме обичаше, мамо? – Кирил я гледаше право в очите. Тя едва не се задави с чая си от въпроса му.​​— От къде ти дойде това наум?! – възмутено попита Анна Сергеевна, като се изкашля, – Какво значи „не те обичах“?! По мое мнение ти живееше не по-зле от другите: облечен, нахранен, завърши училище, после в техникума… Защо казваш, че не те обичах…​​

​​— А, имам ли причини да мисля обратното?! – подсмъркна Кирил, – И между другото, уча не в ПТУ, а в техникум. Завършвам го. Мисля след това да кандидатствам в университет. Задочно. Ще работя и ще уча едновременно.​​

​​— О, братленце! – саркастично подметна Лиза, влизайки в стаята, – Какво правиш тук, беден роднина?! Пак ли дошъл да молиш мама за пари?!​​​

​​​— Лизонька, какво говориш?! – смути се Анна Сергеевна, – Кирил просто минаваше – реши да ни навести. Но вече си тръгва, нали, Кирил?!​​

​​— Благодаря за чая! – Кирил остави чашата, – Разбира се, тръгвам си. А пари не ми трябват от вас, – обърна се той към Лиза, – получавам стипендия, при това увеличена!​​

​​— А, да, и баба ти ти дава от пенсията си! – изсмя се Лиза, – А баща ми мисли другояче! Той счита, че не трябва да харчи пари за теб! И аз го подкрепям!​​

​​— Довиждане! – едва сдържайки се да не отвърне арогантно на нахалната девойка, каза Кирил. Той още веднъж се закле на себе си, че никога повече няма да идва при майка си. В крайна сметка, тя не го беше викала, не му беше липсвал… Не него го теглеше към този дом като магнит. Все още не можеше да повярва, че най-близкият човек може да бъде толкова чужд и безразличен…​​

​​…— Какво значи „няма да дадеш“?! – Анна Сергеевна гледаше смаяна към сина си, – Трябват ми пари, за да платя договора на Лиза и да ѝ наема апартамент в столицата! Ти си ми син, длъжен си да ми помогнеш!​​

​​— Имаш си мъж, а Лиза – баща. Нека той ви издържа. Аз съм длъжен само на баба: тя ме отгледа и възпита, – отвърна Кирил, без да поглежда майка си.​​

​​— Баба ти го правеше с парите, които изпращах за твоето издръжане! – изкриви лицето си Анна.​​

​​— Дълго ли?! – саркастично попита Кирил, – Докато роди Лиза. Това го знам чудесно: баба ми ми е разказала. Аз ти върнах всичко, дори повече. Миналата година, когато баща ти трябваше да се спасява от кредиторите. А ти дори не каза „благодаря“! Не смятам да спонсорирам капризите на твоята дъщеря. Помниш ли какво ми каза, когато реших да кандидатствам в университет след техникума?! Точно така: „мери си дрехите според одеалото“. Тоест, ти повече нищо не ми дължиш. Е, вече и аз нищо не ви дължа. Нека Лиза свикне да живее в реалността и да си мери дрехите според одеалото…​​

​​— Знаеш, че оттогава на Костя бизнесът изобщо не върви. Изложихме къщата за продан! Но обещахме на Лизонька, че ще учи в Москва. Вярно, не успя да влезе в бюджет… За общежитие изобщо не говоря: Лиза е домашно момиче, няма да може да живее там, в тези ужасни условия. А ти си със собствен автосервиз, скоро втори ще отваряш… Помогни на сестра си, ние сме едно семейство! Още повече, че парите ти ги имаш! – Анна гледаше сина си.​​

​​— Не. Аз тези пари сам съм спечелил. Трябва да изпратя баба в санаториум – напоследък като че ли отслабна, ремонтът в къщата ѝ едва завършихме, канализация пуснахме, подово отопление… Нямам свободни пари. И дори да имах… На теб нямаше да дам!​​

​​— Трябваше да се откажа от теб още в родилния дом! Както ми съветваше твоята обичана баба! – изсъска Анна злобно, – Не си ми вече син!​​

​​— Изненада ме… – въздъхна Кирил, – Никога не съм ти бил син… А баба отдавна съм ѝ простил: тя го заслужи…​​

​​А Вера Петровна по това време събираше багажа си. Тя заминаваше за санаториум в Крим и беше безкрайно благодарна на внука си за тази приятна изненада…​​

​​Автор: Ирина Б.​

Дереккөз