– Бабо, какво си направила! Защо прехвърли къщата на Антон?
– Първо, това е моята къща! Ще правя с нея каквото си пожелая. Второ, Антон е също толкова мой внук, колкото и ти. А и той ме предупреди, че ти ще се опиташ да настроиш всички срещу него!
– Аз не настройвам никого, – Люда изморено махна с ръка и започна да се приготвя за вкъщи. – Ти самата се остави без дом, остана с нищо!
– Знаех си, че се занимаваш с мен само заради наследството. Махай се оттук, измамнице, да не те виждам повече!
София Ивановна гледаше триумфално всички около себе си – ето, как хитро разкрила замисъла на Людмила! И колко лицемерна се оказала тази внучка! Толкова години се преструвала на смирена, правела се, че обича и се грижи за нея, а в действителност!.. Добре, че Антон, скъпият внук, отворил очите ѝ!
– Мамо, грешиш, – първа се осмели да вдигне поглед към София Ивановна нейната дъщеря. – Люда наистина те обича. Спомни си, тя те гледаше и след като татко си отиде, и когато си беше легнала болна със сърдечни проблеми, и през пандемията.
– Разбира се! Страхуваше се, че ще я оставя без наследство! – възрастната жена не се даваше.
– Мамо, – застъпи се синът на София Ивановна за племенницата. – Люда може да не е ангел, да е наивна и доверчива, но тя е най-честният човек в нашето семейство. А на мястото ти, на Антон нямаше да вярвам толкова.
Мъжът строго погледна своя 36-годишен син, който се размърда на стола, като виновен на гореща скара. Но бързо се овладя.
– Бабо направи своя избор, тя ми вярва, затова реши да остави къщата на мен. На вас така или иначе не ви трябва, – Антон звучеше убедителен, докато казваше тези думи. – А Люда… Трябва да се разгледа защо така се вкопчи в баба! Да няма ли свои дела? Лельо, по-добре гледай дъщеря си!
***
София Ивановна за своите 80 години беше преживяла много. Детството ѝ беше трудно: баща ѝ си беше отишъл рано, и тя, като най-голямата, се грижила за братята и сестра си. Омъжила се много млада, по-малко от година по-късно станала майка на прекрасна дъщеря, а три години след това родила син. Дъщеря ѝ беше изключителна красавица и не останала старомоминка, почти веднага след гимназията се омъжила за добър мъж, който беше по-голям от нея. Отглеждането на внучката Людмила София Ивановна поела върху себе си: харесвало ѝ, че я приемат за Людочкината майка, а после се възхищавали на младата баба.
Людмила пораснала, но за разлика от майка си и баба си, не бързала да се омъжва. Тя била много тиха, чувствителна и нежна млада жена. А освен това – изключително грижовна.
– Бабче, аз винаги ще се грижа за теб! Няма да позволя никой да те нарани! – обещала Людмила, когато София Ивановна овдовяла и си легнала, съкрушена от нервния срив.
– Внучке, толкова си красива, иди, излез с приятели на кино или танци! – молела бабата, но Людмила, току-що завършила университета, посветила изцяло времето си на работа и грижи за баба си.
– Не, скъпа, тази вечер ще правим релаксираща лечебна вана, а утре сутрин идва масажист. Ще ти връщаме младостта!
Но мекотата и добротата на Людмила често ѝ причинявали проблеми. Младата жена не умеела да защитава себе си. Затова първа попала под съкращения, а хитри колеги ѝ прехвърляли най-трудните и неблагодарни задачи. Тя поемала всичко на плещите си, без да се осмели да възрази.
Докато нейният братовчед Антон, който сега е на 36, тогава имал винаги късмет. Отличавал се с малко груба красота, която предразполагала към него всички около него.
– Людка, сестричке, чуй, помогни ми малко. Искам да отворя клуб, струва ми се, че ще успея! – Антон тогава бил доста млад, а Людмила била все пак с четири години по-голяма от братовчеда си.
– С какво да ти помогна? Да ти прегледам документите? Аз повече разбирам от трудови права и служители, не от бизнес.
– Не е нужно! С пари ми помогни! Трябва ремонт на помещението, наем да платя.
– Антоне, знаеш, че събирам за апартамент.
– Затова и дойдох при теб – имаш пари. Помогни на брат си!
И Люда помогнала. Но не само веднъж. Всеки път, когато Антон се захващал с нов проект, пропускал нещо важно – и бизнесът му фалирал.
– Родители, реших да се занимавам с продажба на луксозни вносни автомобили! В нашия град тази ниша е свободна!
– Сине, търсил ли си причината за това?
– Естествено! Никой не се е сетил досега!
– Не, Антоне, просто нашият град е прекалено малък за такъв вид автомобили. А тези, които могат да си ги позволят, карат нови коли.
– Просто не вярвате в мен! – ядосал се Антон.
Той намерил пари: обърнал се към далечна леля, която не могла да му откаже. В крайна сметка не останал нито един роднина или познат, който да не е задължен. Докато роднините се примирявали, че няма да си видят парите, другите кредитори напомняли за тях често.
– Антоне, мисля, че се увлече, – преди две години по време на семейна вечеря се обърнала Людмила към брат си. – Всекиму дължиш, някой ден ще изпаднеш в беда – тогава кой ще ти помогне?
– Сестро, какво си се посърнала така? Състарила си се! Да не би да нямаш мъж? – разсмял се Антон.
– Ти да не се бъркаш в моите неща, – Людмила едва сдържала сълзите си.
– Тогава и в моите не се меси, – погледнал я Антон в очите, и тя се свила под този студен, злобен поглед.– Антоне, не си справедлив към Людочка – прекъсна спора София Иванова, като най-старшия член на семейството.
– Така ли? Тя само седи на своята работа, полека деградира. Не се интересува от нищо. Скука!
– Людочка се интересува от много неща, несправедлив си! Често идва при мен, гледаме филми, говорим за книги. Готви и ми помага в чистенето…
– Да не си изкарва допълнително като болногледачка? – Антон отново не се сдържа иронийната си усмивка.
– Какво значи „допълнително“? Така трябва да постъпват внуците, нали?
– Не знам – Антон внезапно се замисли и после бързо излезе.
* * *
– Бабо, откъде имаш хайвер? И скъп салам… – Люда остана изумена, когато видя продуктите в хладилника на баба си.
– Ами Антон дойде, донесе ми лекарства, плодове, хайвер… – усмихна се широко София Иванова.
– Какви лекарства?
– Ами за сърцето. Каза, че са по-добри от тези, които ти купуваш!
– Бабо, аз ти вземам каквото лекарят предписва. А това, което Антон е донесъл, може и да не ти подейства!
– Чудесно ми подейства! Две седмици те нямаше – съвсем ме забрави. А Антон – не.
– Бабо, знаеш, че бях в друг град за курсове.
– Людочка, защо ти е да учиш на тази възраст? По-добре да се омъжиш, още можеш да станеш майка!
Люда се изчерви. В университета тя имала връзка с млад мъж, но когато той научил, че Люда чака дете, я изоставил. Момичето взело тежко решение и оттогава лекарите ѝ казали, че няма да може да стане майка. Желанието ѝ обаче да се грижи за някого било силно. С мъже Людмила вече не искала да има нищо общо. Но много обичала баба си и с радост прекарвала време с нея.
– Бабо, купих ти всичко необходимо за две седмици – храна, лекарства. Защо вика Антон?
– Как защо? Той ми е внук!
– Но знаеш какъв е той…
– Не искам и да слушам! Всички в рода сте предубедени спрямо него. Убедена съм – това е завист!
Людмила за пръв път чу такива думи от баба си и избухна в смях.
– Бабо, та той е взел пари на заем от всички и няма как да ги върне!
– И правилно, че се обръща към семейството! Кой друг, ако не близките, ще помогне?
– Само не казвай, че си му дала пари!
– Няма да кажа. В края на краищата, това са наши работи!
Людмила не намери какво да отговори, но от този ден отношенията ѝ с баба ѝ започнаха да се влошават. Баба ѝ все по-често я сравняваше с Антон.
– Пак ли ми направи риба на фурна?
– Да, много е вкусна и полезна!
– А Антон ми поръчва храна от ресторант! Не пести от мен…
– Бабо, какво говориш? Никой не пести от теб! Готвя ти здравословна храна!
– Полезното рядко е вкусно…
След няколко седмици с „ресторантска“ храна София Иванова попадна в болница с натравяне. Но Антон представи всичко така, сякаш Людмила не била измила добре чиниите. Че „ресторантската“ храна я купувал с отстъпка от пазара наблизо, мъжът премълча.
Когато София Иванова беше изписана, Людмила отново започна да се грижи за нея. Дори се премести да живее у баба си за известно време. Готвеше ѝ само диетична храна. София Иванова не спираше да се възхищава на кулинарния талант на внучка си. Но един ден внезапно промени мнението си.
– Люда, не ми готви повече нищо, подува ме от твоите гозби. Отсега нататък ще си готвя сама.– Бабо, но аз само искам да помогна!
– Благодаря ти – сухо отвърна възрастната жена на внучката си. – Оттук нататък ще се справя сама! Можеш да се върнеш у дома.
Вечерта баба ѝ се обади: гласът ѝ звучеше притеснено.
– Любо, ти днес чисти, нали?
– Да – изненада се Любомира.
– Знаеш ли, обеците ми изчезнаха.
– Какви обеци?
– Тези, които стояха на специалната стойка върху скрина. Може би си ги съборила?
– Не, бабо, днес никакви обеци на скрина не съм виждала. Провери ли в кутийката за бижута?
– Вече проверих – подсмръкна София Иванова. – И никой чужд не е идвал в къщата! Само Антон се отбива сутринта, а ти – вечерта.
– Може би Антон ги е взел? – предположи Любомира.
– Ти нормална ли си? Защо му са женски обеци? Няма да тръгне да ги носи!
– Носи, не носи, но в заложна къща може да ги остави.
– Не съди хората по себе си – остро отвърна баба ѝ.
По-късно обеците бяха намерени: майката на Любомира ги откри в заложна къща в съседния квартал.
– Нали казах! Любомира краде накити!
– Мамо, как можа така да обвиниш внучката си!
– Как – „как“? Тя сама подсказа – в заложната къща търсете!
Отношенията между София Иванова и Любомира бързо се влошаваха. От много близки, те се превърнаха в почти врагове. София Иванова атакуваше, а Любомира се опитваше нескопосано да се защитава. Никой от роднините не я подкрепяше, защото след всеки неин визит изчезваше нещо от дома на баба ѝ.
– Бабо, повече няма да идвам при теб. Омръзнаха ми тези обвинения.
– Ами добре. Има кой да се грижи за мен – сви рамене бабата.
Един ден възрастната жена събра цялата роднина у дома си.
– Мили мои, вече не съм млада. Време е да помисля какво ще стане след мен. Реших да завещая къщата на Антон – Антон веднага отиде при София Иванова и я прегърна през рамо. – От днес той поема грижите за мен и за дома. Тази седмица, между другото, чакаме майстори – най-накрая ще изолираме верандата.
Роднините първо гледаха баба ѝ смаяно, а после всички започнаха да говорят едновременно.
– Как така – на Антон?
– Защо на него?
– Ще продаде къщата! А къде ще живееш ти?!
– Мамо, осъзнай се!
Любомира дълго време мълчеше. Но накрая и тя заговори. Както обикновено – с тих глас.
– Бабо, как можа… Как така успя да попаднеш в този капан?
– В какъв капан?! – София Иванова гневно погледна внучка си.
– Наистина ли не разбираш? Антон ще те остави без нищо. Умишлено го е замислил!
– Любо, мислех, че си по-добър човек. Как толкова съм се заблуждавала! Кога и къде сбърках? Кога се превърна от грижовно момиче в користолюбива?
– Бабо, не е така!– А Антон те предупреждаваше, че си коварна… Не искам повече да те виждам. Махай се!
Люда с треперещи ръце облече палтото си, затвори с усилие циповете на ботушите си и през сълзи избяга от бабината къща. Единственото, за което мислеше, беше как да спаси баба си.
***
От този разговор измина година. Антон започна нов бизнес и за първи път от година не фалира, а дори се издигна. Или поне така изглеждаше. София Ивановна прекъсна всички контакти с роднините си. Но неочаквано през октомври тя сама се свърза с Люда.
– Здравей, внучке – гласът на възрастната жена беше тих, приглушен и много уморен.
– Здравей, бабо.
– Можеш ли да дойдеш при мен?
– Мога. Но защо? Цяла година не общуваш с мен. И не искам сега да ми излееш поредната порция нападки.
– Няма да има нападки. Моля те, ела.
– Добре. Вечерта.
Людмила купи бисквити за чай, малко плодове и тръгна към бабината къща. Първото, което видя, когато привечер наближи дома, където мина детството ѝ, беше разрушената ограда. Едно от стъпалата на верандата отдавна чакаше за ремонт и, без да го дочака, се беше счупило. Верандата бе в безпорядък, като че ли някой беше започнал ремонт и го зарязал.
– Люда, тук съм – момичето не разбра веднага откъде идва бабиният глас. В къщата беше тъмно, а щракането на ключа за осветлението не помогна.
– Бабо, изключили ли са ти тока? – Люда включи фенерчето на телефона си и се ужаси от хаоса в дома. – Какво се е случило?
– Внучке, настинала съм. Нямам сили да отида до аптеката, да запаля печката…
– А къде е Антон?
– Не знам…
– А с токът какво се случва?
– Изключиха го. И водата обещават да изключат. Днес идваха някакви хора и казаха, че след две седмици трябва да освободя къщата…
– Тогава се приготвяй. Отиваме у дома. Там ще решим какво да правим по-нататък.
На път към дома Людмила позвъни на Леонид: приятелят от детството винаги ѝ е симпатизирал, и този път заряза всичко и дойде на помощ. Изслушвайки бабата и Людмила, той обеща да се върне след няколко дни и да даде отговори на всички въпроси.
– Внучке, прости ми, струва ми се, че направих нещо ужасно.
– Какво се случи?
– Разбираш ли, когато Антон ми донесе онази нещастна червена хайвер, толкова се зарадвах: ти все ме хранеше с диети. А това беше толкова вкусно! И дори се чувствах добре.
– Естествено, защото с диетите поддържахме тялото ти!
– Това го разбрах чак после. Антон ме убеди, че се занимаваш с мен само заради наследството. А на него нищо не му трябва, само искаше да ми помага. Даже ме водеше на балнеолечение.
– Затова ли прехвърли къщата на него?
– Е, в началото след твоите посещения започнаха да изчезват разни неща. После Антон каза, че ти ги крадеш. Аз съпоставих всичко и реших, че той ме защитава от всички.
– А после?
– После подписах договора. Според него къщата трябваше да остане на Антон след смъртта ми. А дотогава той поемаше грижата за мен.
– Грижеше ли се?
– Да, но за кратко. Първо идваше по веднъж на ден, после веднъж седмично. После веднъж на две седмици. Преди два месеца изчезна. Наскоро дойдоха някакви хора. Казаха, че имам дългове за ток, вода, за всички комунални услуги. Казаха още, че къщата е заложена в банката.Обещаха да се върнат и да опишат имуществото.
– Бабо… – простена Людмила.
– Не знаех какво да правя. Толкова се притесних, че се разболях. После застудя, настинах. Продуктите свършиха. Топлина няма. Внучке, какво съм направила?
– Успокой се, Леонид ще се погрижи…– Благодаря на Леонид, между другото – той ме убеди тогава да не подписвам договора за дарение. Може би всичко ще се нареди?
Людмила поклати глава. Не, няма да се нареди. Всичко бе отишло твърде далеч. На следващия ден тя замина за дома на София Ивановна, за да вземе някои вещи. Първото, което й направи впечатление, беше отворената врата.
– Кой е там? Ще извикам полиция! – извика Луда от портата.
– Недей, сестричке – от къщата излезе Антон. Лицето му беше покрито с двуседмична брада, а погледът – като на уплашено куче.
– Какво правиш тук?
– Проверявам баба – Антон прикриваше ръцете си зад гърба с гузен вид.
– Какво държиш там?
– Нищо, ей така.
– Я покажи!
За първи път в живота си Людмила се хвърли на братовчеда си и изведнъж видя в ръцете му бабината брошка.
– Значи, ти ли си този, който крадеше бижутата й?
– А какво искаш?! На бабето не й пука кой ще й носи продуктите – Антон отново се превъплъти в самоуверен нахалник, какъвто Люда познаваше.
– Бабето?! Не я наричай така!
– Айде моля ти се. Стара и глупава е. Договор за покупко-продажба й донесох, а тя изчезна някъде – изведнъж Антон се разозърта объркано.
– Какъв договор? – попита Людмила ужасена.
– Разбираш ли, отчаян съм. Бизнесът не върви. Трябват ми пари. Ще продам бабината къща, ще се разплатя с дълговете и всичко ще се оправи! – каза Антон с мазен тон.
– А тя къде ще живее?
– Еее… при теб може да живее!
Неочаквано на верандата се чу шум, и тогава се обади гласът на София Ивановна.
– Не, Антон, аз ще живея в дома си. А Леонид ще ми помогне да се справя с всичко това.
– Да, Антон, и те чака съд – Леонид гледаше Антон с презрителна усмивка. – Ако, разбира се, София Ивановна не промени решението си.
– Съд? Какъв съд?
– За неизпълнение на задълженията ти като попечител – нали това претендираш да бъдеш? – Леонид пак се подсмихна.
– Какъв попечител той е?! Заряза собствената си баба в студена къща, без ток, без храна. Постоянно идват някакви непознати и й заплашват. Как можа!
– А какво, по-добре ще е те да заплашват мен?!
Людмила не продължи да слуша глупостите на братовчед си и извика полиция.
София Ивановна дълго се извиняваше на внучката си, а близките, когато разбраха, че Людмила е дошла да помогне на баба си и е осуетила плановете на Антон, се изумиха. Все пак София Ивановна почти цяла година я оплюваше – и зад гърба й, и в очите й. Но Людмила намери сили да прости.
– Бабо, ти си ми най-близкият човек. Много ме болеше, когато не ми вярваше. Но сега съм щастлива, че всичко се уреди.
– Людочке, ти май си най-мъдрото момиче в семейството, и се гордея, че имам участие във възпитанието ти.
Антон получи заслуженото си наказание. София Ивановна отново живее спокойно в дома си и вече от нищо не се страхува. А между Людмила и Леонид сякаш започва да припламва романтична искра – трудностите наистина сближават хората.
