Селото, в което живееха Валентина със съпруга си и тригодишната си дъщеря, беше голямо. Но работа за мъжете нямаше. Затова повечето пиеха. Мъжът на Валентина замина за града, за да заработва. В началото често се връщаше, носеше пари, подаръци, помагаше с градината. Но с времето започна да идва все по-рядко.
Валентина подозираше, че си има някого там, но мълчеше. Тежко е на един мъж да бъде сам. След едно от тези завръщания мъжът ѝ тя забременя. Отначало се зарадва, но после се уплаши. Как ще се справя сама с две деца? Едва изчака дъщеря ѝ да порасне малко, да свършат пелените, да спре да кърми. А сега всичко трябваше да започне отначало.
После си помисли, че едва ли ще успее да износи детето. Животът на село е тежък. Къщата е на нея, градината, а дъщеря ѝ е още малка, постоянно иска на ръце. И тя спря да се пази. Носеше пълни кофи с вода. Но въпреки всичко, роди навреме здраво и красиво момиченце, приличащо на ангел. То беше светлокосо, съвсем различно от Валентина и мъжа ѝ.
Мъжът ѝ пристигна, видя детето и направи скандал, дори посегна на Валентина.
— Нагулала си го? Мръснице! А аз там се трепя без почивка! — крещеше той.
— Бой се от Бога. Питай който искаш в селото, нищо срамно няма. Тя е твоя!
Но той не повярва, тръгна си и повече не се върна. Валентина моли участъковия от районния център да провери за мъжа ѝ, но той само сви рамене. Изчезна. И така Валентина отглеждаше дъщерите си сама.
Голямата ѝ дъщеря Аня беше тиха и скромна, навсякъде следваше майка си. Но на пет години започна да се оплаква от болки в гърба. Валентина я заведе на лекар в районния център. Там не намериха нищо сериозно и я насочиха към специалисти в града.
Лятото беше горещо. Как да замине? Градината трябва да се полива, а малката дъщеря? За нея се иска постоянен надзор. Как да остави всичко? Реши Валентина да отложи пътуването за есента.
Местната лечителка баба Нюра направи билков мехлем. Но нищо не помогна. Дъщеря ѝ ходеше накриво, прегърбваше се, едното ѝ рамо беше по-ниско. А после Валентина забеляза, че като че ли ѝ расте гърбица. Остави по-малката дъщеря на съседката и замина с Аня в града.
Лекарят я прегледа и каза, че трябват специални упражнения и процедури, с една дума – трябваше да бъде приета в болницата за известно време. Но какво ще стане с дома, стопанството, малката дъщеря? Валентина се върна обратно на село. А Аня остана с гърбица за цял живот.
Малката Наташа, обаче, растеше истинска красавица. Постоянно се въртеше пред огледалото, подскачаше. Завързваше дантелена завивка от възглавница като шлейф около кръста си, правеше си корона от хартия и се представяше за кралица – раздаваше заповеди на невидима свита, без никакво притеснение от майка си и сестра си.
— По-малката ти дъщеря ще стане артистка — казваха съседите на Валентина.
А когато поглеждаха Аня, въздишаха и отместваха поглед.
Всички в селото се чудеха. Две родни сестри, а толкова различни, като че ли от различни родители.
Когато Наташа порасна, момчетата не ѝ даваха мира. Но тя не обръщаше внимание на местните момчета. Мечтаеше да отиде в града, да стане артистка и да се омъжи за режисьор, който да я снима във филмите си.
— Защо се родих в село? Не можеше ли в Москва или Питер? — оплакваше се Наташа.— Там и без тебе артистки бол. На какво ще живееш? – поклащаше глава майката, опитвайки се да разубеди дъщеря си.
Но може ли да я спреш? Щом получи диплом, Наташа веднага замина за града. А Аня остана с майка си. Помощ от нея почти нямаше, но все пак не беше сама. Артистки с гърбица не търсеха, а и за женене не ставаше. Лятото Аня береше гъби и плодове, занесеше ги на гарата да ги продаде. Макар и дребни пари, пак помагаха.
Наташа не стана артистка. В селото не се върна, намери работа като чистачка в едно фризьорско ателие, а после се научи и да подстригва. Рядко идваше у дома. Мръщеше се на местните миризми и скучаеше. Но пък местните се редяха на опашка да ги подстригва – Наташа така се упражняваше и беше доволна.
После майка им почина. Простуди се и не се оправи. Наташа дойде за погребението, погледна майка си в ковчега и не я разпозна. Там лежеше чужда, напълно променена жена.
— Една сълза не пророни Наташка, — шушукаха съседите.
Но Аня плачеше неудържимо.
— Може би да поживееш малко с мен? – предложи тя на по-малката си сестра след погребението.
— Не, трябва да отида. Не мога да отлагам с аборта.
— Бременна си? – зарадва се Аня.
Наташа разказа, че се влюбила в красив мъж, загубила ума си. Надявала се, като разбере за детето, да се оженят. Но той ѝ казал, че вече е бил женен и му стига да плаща издръжка. Изоставил я.
— Не ми трябва дете. Кой ще ме вземе за жена с него?
— Наташа, не прави аборт. Роди го и ми го дай на мен, — молеше я Аня.
— Глупачке, за какво ти е? Как ще се оправиш сама с дете? – учудила се Наташа.
— И без дете никой не ме иска. Ще се справя. Съвсем сама останах, поне дете ще имам. Ще го обичам. След аборт може повече да не можеш да родиш… — убеждаваше по-голямата сестра.
Наташа се замисли и се съгласи. Взе със себе си в града паспорта на сестра си. На Аня той в селото не ѝ трябваше, а на Наташа можеше да послужи. На снимката не се виждаше гърбицата, лицата им си приличаха, а и разликата във възрастта не беше голяма. Лесно можеха да бъдат объркани.
Когато коремът на Наташа започна да расте, взе неплатен отпуск, като се оправда, че сестра ѝ е тежко болна и трябва да се грижи за нея. Нае квартира в друг квартал, където никой не я познаваше. Влезе на отчет в женската консултация с името на сестра си.
Момченцето се роди преждевременно, но здраво. По документи излизаше, че Аня е родила. Наташа занесе бебето на сестра си и замина. В селото разправяха, че Наташка е зарязала детето на бедната Аня и съвсем съвест нямала, но скоро забравиха. Всеки си има своите грижи.А Аня беше щастлива. Тя намери смисъл в живота си — сина си. Нарече го Михаил. Той постоянно си смучеше палеца, като мечка. Според документите Аня беше майка на Мишка. В селото хората малко пошушукаха, но бързо забравиха. На кого му пука? Всички си имат свои грижи.
Наташа не идваше в селото, но понякога пращаше малко пари на сестра си. Тя отново беше свободна и красива, работеше и изграждаше личния си живот. Скоро се омъжи, но неуспешно. Разведе се.
Втория път се омъжи за вдовец с дете, значително по-възрастен от нея. Жилището и колата я привлякоха. Ако само детето го нямаше… Но мъжът обичаше дъщеря си. А Наталия я понасяше само заради апартамента и колата. Купуваше ѝ дрехи, хранеше я, но нито любов, нито нежност даваше на момичето.
Когато стана на шестнадесет години, съпругът на Наталия почина. Тя отново се почувства свободна и се хвърли в търсене на своето щастие. Изглеждаше добре, мъжете я забелязваха, запознаваха се с нея. Това окончателно развали отношенията ѝ с доведената дъщеря.
Лера открито мразеше мащехата си заради това, че тя бързо забрави баща ѝ. Често се караха. Когато момичето навърши осемнадесет, откровено посочи на Наталия вратата. Започна скандал. Не е известно как щеше да приключи всичко, но на Наталия ѝ прилоша и тя припадна.
„Бърза помощ“ я заведе в болницата. Едва месец по-късно Наталия излезе оттам. От предишната ѝ красота нямаше и следа. Изглеждаше така, сякаш животът ѝ беше изцеден. Рак. За операция беше твърде късно, а химиотерапията само я влошаваше.
Наталия почти не излизаше от дома, постоянно лежеше. Доведената дъщеря вече не я гони от дома си, но демонстративно я игнорираше.
Един ден, когато се върна от химиотерапия, Наталия чу през вратата на стаята как Лера говори с някого по телефона. Тъй като не знаеше, че мащехата се е прибрала, говореше високо и без притеснение.
– Недей… Опасно е… Тя и без това скоро ще умре… Такъв ѝ е пътят. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Омръзна ми… – на моменти мълчеше, слушайки събеседника.
После се засмя и започна откровено да говори за любовта си и какво ще направи с човека на телефона, когато останат сами. Молеше го да търпи още малко.
Наталия разбра, че доведената ѝ дъщеря иска да се отърве от нея възможно най-скоро. Обзе я страх. Макар да знаеше, че е неизлечимо болна, все пак не искаше да умира преди времето си. Наталия излезе от апартамента така, както си беше, като тихо затвори вратата след себе си.
Но накъде сега? Нямаше никого, нито свое жилище. „Сестра ми!“ — внезапно си спомни тя. Роден човек, няма да я изхвърли на улицата. И Наталия се отправи към автобусната спирка. Стигна до гарата, взе билет за преминаващ влак. От станцията с автостоп стигна до селото привечер. Едва се държеше на краката си. Цял ден не беше яла, а от глад и слабост главата ѝ се въртеше.
Селото много се беше променило през годините. На мястото на старите къщи се бяха появили вили с високи огради. Наталия се уплаши, че няма да намери своя дом сред тях. Но щом го видя, се зарадва. Къщата беше почерняла, потънала в земята, но все така здрава, със завеси и саксии с мушкато на прозорците.
Наталия дори забърза крачка. Но когато стигна до вратата, се спря. На вратата висяха катинарчета. Краката веднага омекнаха, силите я напуснаха. Хвана се за вратата, за да не падне, и видя, че катинарът не е заключен, просто е окачен на вратата.
Огледа се. Наблизо нямаше никого. Свали катинара и влезе в къщата. Ноздрите ѝ на момента уловиха миризмата на детството. Всичко беше останало същото, сякаш никога не си е тръгвала. Само покривката на масата беше нова. Наталия се отпусна без сили на един стол. Пред очите ѝ всичко се замъгли от напиращите сълзи.
Внезапно зад нея се чуха стъпки. Обърна се, очаквайки да види сестра си на вратата, но в стаята влезе млад красив мъж.
– Здравейте – каза той, без дори да изглежда изненадан.— Здравейте, а вие коя сте? – попита тя.
— Михаил. А вие Наталия?
Сега беше нейният ред да се учуди.
— Разпознах ви. – Михаил посочи няколко снимки в рамки на стената. – Вие сте сестрата на мама.
Едва тогава Наталия си спомни… Тя почти беше забравила за сина си. Как не го позна веднага — той е точен образ на баща си.
— Вероятно сте гладна от пътуването? Сега ще се погрижа – каза младежът и отиде в кухнята.
— А къде е… майка ти? – попита Наталия.
Момчето чу въпроса, прекрати заниманията си в кухнята и излезе при нея.
— Тя почина преди половин година. Извинете, че не ви уведомих. Не знаех вашия адрес или телефон.
Той се върна в кухнята. Скоро покани Наталия на вечеря. Тя отиде до мивката и си изми ръцете с ягодов сапун, вдишвайки познатия и любим аромат от детството.
Гладна беше, но само от вида на храната ѝ прилоша.
— Какво, не ви харесва? — попита Михаил. – Няма нищо друго. В такъв случай пийте чай със сушени бисквити. – Той побутна към нея купичка.
— Благодаря. След химиотерапия почти нищо не мога да ям.
Михаил извърна поглед.
— Нямам вече къде да отида – каза внезапно Наталия.
— Това е и вашият дом. Знам коя сте. Мама ми каза преди да почине.
Виждайки нейния неразбиращ поглед, той добави:— Вие… сте моята биологична майка. Но истинската ми майка е вашата сестра. Преди да почине, тя каза, че ще дойдете.
Михаил служил в армията, работеше, строеше къщи. Наталия някак успяваше да се справи с домашната работа. Той не ѝ казваше по име, обръщаше се към нея на „Вие“.
Няколко пъти тя се опита да се оправдае, но той казваше, че не е нужно, че не ѝ е обиден. Майка му го обичаше много.
Как се случи така, че всички се отвърнаха от нея? А синът, от когото тя се отказа още преди да се роди, сега се грижи за нея, храни я. Аня го беше възпитала добре.
На чист въздух Наталия се почувства по-добре, по-рядко ѝ се случваше да се задъхва. Опитваше дори да помага в градината, но силите ѝ бързо се изчерпваха.
Един ден двамата с Михаил посетиха гробищата. Стоейки пред гроба на сестра си, Наталия му каза, че иска да я погребе до Аня. Михаил кимна.
— Млад човек си, защо не замина за града? – попита го тя на път към дома.
— Защо? Харесва ми тук. Вие заминахте, но когато стана зле, се върнахте. Тук е домът.
Имаше право. Наталия често разсъждаваше, обмисляше живота си. Гонеше щастието, а най-голямото щастие – синът ѝ, беше загубила. Ако можеше да започне отначало, със знанията и опита, които има сега, щеше да изживее живота по друг начин. Но нищо вече не можеше да се промени. Не я изгони и за това му беше благодарна.
В началото на септември Михаил копаеше картофите, а Наталия седеше обърната върху обратно кофа и го гледаше. Не забеляза веднага, че е паднала. Когато се приближи, сърцето на Наталия вече не биеше.
Михаил я погреба на местните гробища до сестра ѝ, както беше искала. Постави обикновен дървен кръст. Две майки – едната го родила, другата го отгледала. Два гроба, два кръста. И един син за двете. Стоейки пред новия гроб, за първи път я нарече мислено „майка“. Нямаше никакви чувства към нея. Беше чужда. Неговата майка беше Аня, по-голямата сестра на Наталия. Но все пак…
Изведнъж почувства теснота в къщата след погребението, самотата го притискаше. Някак преживя зимата, но с настъпването на пролетта стегна малко багаж, заключи дома и се отправи към гарата. Изглежда, гените на Наталия все пак го призоваха към нови хоризонти. Не се съмняваше, че ще намери работа. Навсякъде има нужда от строители.
Влакът го отнасяше далеч от дома към новия неизвестен живот. Най-напред тъгуваше, след това започна да крои планове за бъдещето, а накрая заспа под звука на колелата. Сънува майка си. Не можа да разбере коя от двете. Образите им се сляха в едно.
„Новият живот започва точно тогава, когато за стария вътре вече няма място…“ — Ошо.
„Човек пътува по света в търсене на това, от което се нуждае, и се връща у дома, за да го намери“ — Джордж А. Мур.
