Когато синът му е на три години, Андрей решава, че не може повече да търпи, и напуска семейството си. Той си представял бащинството по съвсем различен начин – искал спокойно дете, а не дете като Тимофей.

Тимофей се оказал изключително активен, своенравен и абсолютно неконтролируем. Алена, неговата майка, се опитва да се справи, води момчето на лекари, които поставят различни диагнози. Но въпреки това Тимофей бил умен и талантлив, макар и напълно неспособен да седи спокойно.

Къщата винаги приличаше на жужащ пчелен кошер. Беше невъзможно да оставиш момченцето само дори за няколко минути – то веднага намираше място, където да се покатери, и се излагаше на опасност.

Нощите също не бяха спокойни. Тимотей често се събуждаше от силни писъци, а къщата им отдавна беше забравила какво е нормален сън.

Основната тежест на грижите падаше върху плещите на Алена, но и Андрей неволно участваше в този хаос. Надяваха се, че от тригодишна възраст момчето ще може да ходи на обикновена детска градина, но лекарите не го позволяваха. Семейството чакаше на опашка за специализирана група, но облекчение не се виждаше.

Именно тогава Андрей решил, че всичко – му е достатъчно. Според него самата Алена е виновна за това, че синът е израснал толкова трудно. „Нека сега тя сама да се справи с това“, помисли си той. Андрей реши, че пред него все пак ще има деца, но съвсем различни – спокойни и послушни. И нека това дете си остане проблем на жена му.

Алена, разбира се, беше тъжна, но нямаше време за тъга. Тимофей изсмука всички сокове от нея. И ако преди съпругът ѝ да си тръгне, тя го водеше за няколко часа на уроци за такива деца, то сега тази възможност беше изчезнала. Защото Андрей отказа да плати за него.

– Ще плащам издръжка, но нищо повече от това – каза той.

– Но нали разбираш, че още не мога да ходя на работа. Не мога да си намеря дори дистанционна работа, защото не мога да я съчетавам с Тимофей – възмути се Алена. – А детето има нужда от тези занимания, а и аз имам нужда от тях! Поне да имам два часа седмично, за да си поема дъх.

– Ти сама си си виновна! – изкрещя Андрей. – Заради теб детето ни е извън контрол! Така че ще трябва да се справяш с това, както си искаш!

Мъжът си тръгна, оставяйки съпругата си в сълзи. Тимофей скочи към Алена с въпрос.

– Къде е татко?

– Той си тръгна – отговори Алена, като избърса сълзите си.

– Мамо, хайде да отидем да си играем, хайде… – Тимофей я дръпна за ръката.

Алена, като призрак, последва детето. Гледаше го как разтърсва играчките, как скача около тях, как ги разхвърля, и си мислеше, че не може да се справи.

Майката на Алена веднага каза, че няма да седи с внука си. Страхувала се, че няма да може да го държи под око. Андрей нямаше родители. Алена също нямаше братя и сестри. Тя не знаеше към кого да се обърне за помощ, за да може да има поне петминутна почивка.

Времето минаваше, а Андрей не променяше решението си. Те се разведоха и Алена остана сама с Тимофей.

Той беше все така неспокоен, както винаги. Не можеше да седи спокойно нито за минута. А към края на деня Алена просто падна от краката си. Беше невъзможно дори да се разхожда с него, защото Алена трябваше да го гони из цялата площадка, за да не направи нещо нередно.

Тимофей не спеше през деня, но и не си лягаше рано вечер. За щастие сега се будеше по-рядко през нощта; очевидно лекарствата, които Алена му беше дала, имаха някакъв ефект. Но той беше толкова минимален, че почти не се забелязваше в общия хаос.

Самата Алена беше пристрастена към успокоителните, защото силите и търпението ѝ просто не бяха достатъчни.

Особено трудно й беше, когато времето се променяше. Тогава Тимофей сякаш полудяваше. Лекарите казваха, че това е нормално, но за Алена това беше ад.

Тя беше останала сама с бебето в продължение на три месеца. Беше отслабнала, беше измършавяла. Вечната липса на сън, умората, невъзможността да прави каквото и да било – всичко това се усещаше.

И тогава, за неин късмет, заваля сняг. Големи, големи снежинки.

Днес Тимофей беше на крака. Разхвърляше апартамента, тичаше наоколо, тормозеше майка си. Едва не преобърна тенджера с гореща супа. Хвърляше всичко, което му попаднеше в ръцете. Апартаментът заприлича на бойно поле.

Алена се опитваше да го подмами по някакъв начин, да го успокои, макар да знаеше, че е безполезно. Но Тимофей сякаш изпитваше търпението на майка си. По някое време започна да хвърля играчки и удари Алена в слепоочието. Не издържала, жената напляскала сина си, но това само влошило нещата. Тимофей изпаднал в истерия и не искал да се успокои.

А Алена се отказала. Осъзнала, че просто не може да издържи повече. Не беше готова за това, мислеше, че ще бъде щастлива с майчинството си. А сега, гледайки крещящия си син, си мислеше, че дори не го обича.

Разбира се, предателството на съпруга ѝ също се усещаше. Това беше едно нещо върху друго.

Алена, като сомнамбул, се изправи и започна да се облича. Тимофей мълча известно време, наблюдавайки я с интерес. В края на краищата, ако майка му отиваше някъде, той щеше да отиде с нея.

Тимофей изтича до стаята си, за да донесе нещата си. И в този момент Алена просто излезе от апартамента.

Тя осъзна, че всичко може да се случи. И, за неин ужас, тя дори искаше нещо да се случи. Или с нея, или с бебето. Защото не можеше да живее повече така.

Вървеше по тротоара и гледаше как вали сняг. Преди обичаше зимата, но сега дори не забелязваше как се сменят сезоните. За нея животът е затворен в тези четири стени с вечните крясъци и бъркотия. С вечно напрежение и тревоги. Съседите винаги я гледат накриво, мислейки си, че има невъзпитано дете. Но Алена не искаше да боде всички в носа със сертификат с диагноза. Няма да обясни, че Тимофей не е приет в обикновена детска градина, че лекарствата не помагат много, защото има нужда от друга терапия. А за нея просто няма пари. А Алена няма повече сили.

Почти прави крачка встрани, защото изведнъж усеща, че някой рязко дърпа палтото ѝ.

– Какво правиш? Не виждаш ли, че колата е в движение! – чу се строг глас.

Алена замръзна и примигна няколко пъти, сякаш току-що се беше събудила от тежък сън. Осъзнаването я връхлетя с вълна от ужас: беше оставила сина си сам вкъщи, въпреки че никога не го изпускаше от поглед. И току-що почти беше заминала за другия край на света.

Пред нея стоеше възрастна жена, която я гледаше с очевиден укор, но и с известна доза загриженост.

– Какво е това? – Попита непознатата, сякаш усещаше състоянието на Алена.

– Аз… аз… – започна Алена, но изведнъж се разплака.

– Хайде, да отидем да си починем някъде – предложи жената, без да чака отговор.

– Имам дете вкъщи. Сама. То е хиперактивно, лесно може да се нарани! – Алена възкликна отчаяно.

– Тогава да отидем при вас, аз ще дойда с вас – каза твърдо жената.

Алена побърза да се прибере вкъщи, а сърцето ѝ се сви от страх. В този момент тя осъзна колко много обича сина си. Какъвто и да беше той, тя не можеше да си представи живота без него.

Алена влетя в апартамента заедно с онази жена и с ужас осъзна, че там е тихо.

– Тимофей! – изкрещя тя и се втурна в стаята.

Тимофей седеше до прозореца и очевидно търсеше майка си. После се втурна към нея.

Разбира се, след минута той отново галопираше из апартамента, но Алена изпита облекчение.

Тя сложи чайника на котлона, като искаше да благодари на спасителя си.

Без да осъзнава, тя ѝ беше казала всичко. Може би искаше да поговорят. Съпругът ѝ си беше тръгнал, майка ѝ се опитваше да не вижда нея и внука ѝ, защото той я дразнеше. Приятелите ѝ също са си отишли. Много е трудно да се срещат, когато Алена трябва да скача всяка минута.

– Аз просто работя с такива деца, отдавна – каза жената, чието име беше Елена Василиевна. – Аз ще ви помогна.

– Нямам с какво да ви платя – призна Алена.

– Не е нужно да плащате. Ще ми благодариш по-късно.

Елена Василиевна идваше три пъти седмично, като даваше на Алена два часа почивка. Самата тя прекарваше два часа с Тимофей, който, учудващо, дори я изслушваше.

Скоро по лицето ѝ се забеляза напредък. Лекарствата и заниманията със специалиста започнаха да дават резултати.

И Алена сякаш се съживи. Тези няколко часа седмично я спасиха от самоунищожение.

И скоро Тимофей получи място в градината, а Алена се зае с работа. От първата си заплата тя купи на спасителката си хубав подарък, макар че никакъв подарък не можеше да покаже колко благодарна ѝ е Алена.

До училище Тимофей беше станал почти нормален. Разбира се, все още имаше прекомерна активност, а и той все още не беше много активен, но като цяло изглеждаше като нормално дете.

Животът му постепенно се подобри. Алена се върна на работа, а Тимофей тръгна на нормално училище. Разбира се, учителите понякога се оплакваха от поведението му, но в сравнение с това, което бяха преживели преди, това беше нищо.

И изведнъж на хоризонта се появи Андрей. Решавайки, че вече е готов да бъде баща, той заяви, че иска да види сина си. Виждайки Алена с Тимофей след училище, той осъзна, че момчето е пораснало съвсем обикновено. Андрей приел провала в личния си живот като повод да си спомни за бившето си семейство.

Но Алена беше непреклонна.

– Искам да общувам със сина си! – каза той.

– Съдът ще ви помогне – спокойно отговори Алена. – Само предупреждавам, че ще представя всички доказателства за това как сте ни изоставили в труден момент. И не само пред съда – пред всички твои познати и колеги.

Андрей си тръгна. Осъзна, че никой не го очаква да се върне тук.

По това време Алена вече си имаше нов мъж. Той знаеше за всички трудности с Тимофей от самото начало и това не го плашеше.

Алена продължаваше да общува с Елена Василиевна, която им помагаше в най-мрачните моменти. Тимофей я обичаше като член на семейството и тя охотно му идваше на гости.

Много пъти Алена се е питала какво щеше да се случи, ако Елена Василиевна не се беше намесила в онзи труден момент. И всеки път стигаше до извода, че именно този човек се е превърнал в техния ангел-хранител, който им е дал шанс за нов живот.

Източник