— Най-добре ще е да се изнесеш за известно време. Имам нужда да се справя със себе си. — заяви мъжът ми с сериозно изражение на лицето.
— Да се изнеса от апартамента, който купих със собствени пари и за който плащам ипотеката?
— Е, формално е на двама ни, — сви рамене той. — И, между другото, при развод имуществото се дели наполовина.
Отвътре нещо сякаш се скъса.
Застанах до входната врата, стискайки в ръце торба с продукти.
От апартамента долиташе силен смях на Антон. Странно, обикновено по това време той гледа безкрайните си видеа в пълна тишина.
Подтикнах вратата с коляно и веднага забелязах, че на любимото ми кресло лежеше небрежно непознато мъжко яке.
— Представяш ли си как реагира? — разнасяше се гласът му от кухнята, прекъсван от пристъпи на смях. — Не, абсолютно трябва да видиш това!
Свалила бавно якето си, го закачих в шкафа. На пода бяха разхвърляни опаковки от чипс, а въздухът беше пропит със миризмата на бърза храна.
Значи, пак не беше приготвил вечеря, въпреки че обеща. Напоследък обещанията му са празни като разхвърляните по пода чорапи.
— Антон, нали се разбрахме…
Влязох в кухнята и видях как мъжът ми, удобно излегнат на стола, увлечено разговаряше по телефона, докато гледаше поредното си видео на таблета.
— А, здрасти! — той дори не вдигна поглед към мен. — Чакай малко, гледам това супер яко видео… Веднага щом свърши.
На масата се трупаха кутии от пици и бургери. Мивката беше пълна с мръсни съдове, а на печката нямаше и следа от обещаната вечеря.
— Говорихме за това сутринта, — опитах се да запазя спокойствие. — Каза, че ще направиш кюфтета. Специално не обядвах в офиса.
— О, хайде, няма нужда от драми, — най-накрая откъсна поглед от екрана. — Какво толкова, не съм готвил. Поръчах храна! Даже бургер оставих за теб.
— Студен бургер вместо нормална вечеря? И чие е якето в хола?
— А, това е на Димчо. Дойде за час, да ми покаже новата игра. Между другото, страхотна! Искаш ли да видиш?
— Не, искам нормална вечеря след работния ден. Чиста кухня. И съпруг, който спазва думата си.
— Пак започва, — Антон извъртя очи. — Току-що се прибра и веднага претенции. Ако нещо не ти харесва — разведи се. Не смятам да давам отчет за всяка своя крачка.
**Парти у приятели**
Запознах се с Антон преди пет години на парти при общи приятели.— Аз знам точно какво искам от живота. След пет години ще имаме свой дом, може би дори извън града. Ще започна собствен бизнес, ще пътуваме. Ще направя всичко, за да си щастлива.
Той изглеждаше толкова устремен, че не се съмнявах — заедно ще преобърнем света.
Вярвах.
Антон се стараеше да впечатли родителите ми, организираше романтични срещи, правеше грандиозни планове.
Купихме апартамент — основно с моите спестявания и помощ от семейството ми, но тогава това не ми се струваше важно. Нали той обещаваше, че ще компенсира всичко.
— Маша, слънце, — казваше той, прегръщайки ме вечер, — ще видиш, скоро всичко ще се оправи. Намерих страхотна възможност. След половин година ще живеем съвсем различно.
Но нищо не се промени. Антон сменяше работа след работа, без да се задържа никъде повече от няколко месеца.
— Там шефът е идиот, — обясняваше той поредното уволнение. — Не оценява инициативата. А тук колективът е токсичен. Условията са ужасни. Няма никакви перспективи.
Постепенно всичките му стремежи угаснаха и той се съсредоточи върху едно наистина „възрастно“ занимание — компютърните игри.
Първо си купи усъвършенстван геймърски компютър, после — скъпи слушалки, нов монитор, специална клавиатура.
Парите изчезваха като вода между пръстите.
— Ти не разбираш, — ядосваше се той на моите укори, — това не са просто игри, това е инвестиция в бъдещето! Мога да стана професионален стриймър. Или киберспортист. Сега това е много перспективно.
А после в живота ни активно се намеси майка му, Валентина Петровна. Властна жена с железобетонни убеждения за това как трябва да се държи една правилна съпруга.
— Трябва да разбираш, че мъжът е този, който осигурява прехраната. Не бива да бъде натоварван с битови дреболии. Готвенето, чистенето, създаването на уют — това е женско задължение. А ти, май си изоставила дома?
Междувременно основните разходи като ипотеката, сметките за комунални услуги и покупката на храна останаха изцяло на моите плещи.
От първоначалните ни уговорки за равностойно участие в семейния бюджет нямаше и следа.
Все по-често се улавях, че се чувствам не като съпруга, а като спонсор на чужди развлечения.
И все пак продължавах да се надявам, че онзи Антон, който беше целеустремен, любящ и внимателен, все още е там, вътре някъде. Просто трябва да изчакам малко и той ще се върне.
Колко много грешах…
В онзи ден се прибрах от работа по-рано от обикновено. На масата в коридора лежеше касова бележка от магазин за електроника. Сума с пет цифри.
— Антон! — влетях в хола, където той разопаковаше огромна кутия. — Какво е това?
— О, ти вече си вкъщи! — каза той с широка усмивка. — Гледай каква красота! PlayStation 5, последният модел. С допълнителен геймпад и пълен комплект игри. Разбираш ли колко е реалистична графиката?
Гледах тази кутия и вътре в мен всичко се обръщаше.— Нали се разбрахме да събираме пари за почивка? Откъде са тези пари?
— От общия бюджет, — сви рамене той. — Маша, ама това е страхотна инвестиция! Ще можем да играем заедно, да организираме турнири с приятели.
— А може би е по-важно за семейството да изплатим част от ипотеката? Или най-накрая да отидем някъде заедно? Три години вече никъде не сме ходили!
— Пак започваш, — намръщи се той. — Вечно нещо не ти е наред. Просто не разбираш съвременните забавления. Хайде…
Не успя да довърши — звънецът на вратата прекъсна разговора. На прага стоеше свекърва ми с куфар в ръка.
— Мамче! — Антон грейна. — Колко се радвам, че дойде!
— Сине, реших да поживея малко с вас, — влезе тя в апартамента, хвърляйки критичен поглед наоколо. — Да помогна да подредим дома. Гледам, всичко е съвсем запуснато.
Оказа се, че той предварително е планирал това. Поканил я, без дори да се допита до мен.
— Виждам, че изобщо не поддържаш дома. Завеси — прашни, подът — отдавна немит. Съвсем си занемарила Антон. Но не се притеснявай, аз ще те науча как да бъдеш добра съпруга.
Валентина Петровна методично променяше всичко по своя преценка: разместване на мебели, преглеждане на шкафовете, изхвърляне на вещи без мое позволение, които тя наричаше „боклуци“.
— Къде е бележникът ми? — попитах една вечер. — Този със синята корица?
— А, онези стари хартии? Изхвърлих ги, естествено. Не може да затрупват дома. Сега всички контакти се съхраняват в телефона.
В този бележник имаше важни служебни контакти, лични записки, дори стихове, които бях написала в специални моменти от живота си.
Но обясненията бяха безсмислени.
— Антон, трябва да поговорим, — опитах се да го накарам да ме чуе. — Майка ти прекрачи всички граници.
— Ти сама си виновна — не можеш да намериш общ език с нея. Мама е права: истинската съпруга трябва да умее да се разбира със свекърва си.
Скоро след това открих, че парите от нашата обща сметка са изчезнали. Всички спестявания, които събирахме за почивката — по-точно, които аз събирах.
— Купих нов телефон на мама, — съобщи Антон съвсем спокойно. — Нейният стария изобщо не работеше вече.
— Без да ме попиташ? Това са нашите общи пари!
— Мама е по-важна от някаква си почивка. Тя ми е дала толкова много! А ти мислиш само за себе си.
Не след дълго заяви, че трябва да си намеря допълнителна работа.
— Маше, трябва да допринасяш повече за семейството. Мама казва…
— Спри! — не издържах. — Какъв още принос? Аз плащам ипотеката, сметките, храната. Ти купи конзола с общите пари, изхарчи нашите спестявания за телефон за майка си. А сега ми говориш за моя принос?— Ето! — тържествуващо възкликна Валентина Петровна, надничайки от кухнята. — Казах ти, Антоша! Никакво уважение към съпруга. Само парите брои.
Започнах да оставам на работа до късно — просто за да прекарвам по-малко време вкъщи.
Връщах се изтощена, а там ме чакаха нови изненади. Ту скъпа аудиосистема, ту поредния джадж.
— Без музика вкъщи е скучно — обясняваше Антон. — Освен това системата е страхотна, с такива басове! Отдавна мечтая за такава.
— Трябва да цениш щедростта на съпруга си — наставнически казваше свекърва ми. — Той прави дома по-уютен, а ти вечно си недоволна.
Един ден ми се обадиха от банката, за да уточнят подробностите по един заем.
Бях в шок — не бях вземала никакъв заем. Оказа се, че Антон е взел кредит на мое име.
— Да не ме следиш? — възмути се той, когато му показах разпечатката от банката. — Въобще нямаш ли ми доверие?
А след това започна да се задържа до късно, с тайствени обаждания, които приемаше в друга стая.
В телефона му случайно видях чат с някаква Алина. Съобщенията бяха повече от красноречиви.
— Това е просто приятелка — завъртя очи Антон. — Ревнуваш ли? Нямам ли право на приятели жени?
— Това е, стига вече! — гласът на свекърва ми се разнесе из апартамента. — Тази жена не заслужава да е част от нашето семейство. Никакво уважение, никаква покорност!
Това се случи след поредната семейна вечеря, когато Антон, сякаш между другото, заяви:
— Мисля да поживея отделно. Трябва да намеря себе си.
— Правилно, сине — подкрепи го Валентина Петровна. — Почини си от тази… атмосфера.
Мълчаливо събирах чиниите, когато чух следващата фраза на мъжа си:
— Маша, ще е по-добре, ако ти се изнесеш за известно време. Знаеш, докато аз… размишлявам тук.
Чинията се изплъзна от ръцете ми и се счупи на пода.
— Да се изнеса? — бавно се обърнах към него. — От апартамента, който аз купих със свои пари и за който плащам ипотеката?
— Ами, формално той е общ — сви рамене той. — И между другото, в случай на развод, имуществото се дели наполовина.
Нещо вътре в мен се прекърши в този момент.
— Вън — казах тихо.
— Какво?— Махайте се от дома ми. И двамата.
— Исках да направя изненада.
Два дни по-късно открих в чекмеджето на бюрото документи. Още един кредит, изтеглен без мое знание. Огромна сума. В папката имаше разпечатка — оферта за продажба на употребяван Мерцедес.
Обадих се на автокъщата. Мениджърът с удоволствие разказа, че клиентът се интересувал от колата за приятелката си Алина. „Искаше да направи изненада“, — добави той.
Всичко си дойде на мястото. Откраднати пари от общата сметка, тайни кредити, постоянни закъснения… Той планираше да купи кола за любовницата си. С моите пари.
На вратата се почука, докато събирах нещата му в картонени кутии.
— Как смееш да изгониш сина ми? — свекърва ми нахлу в апартамента. — Ще те дам под съд! За морални щети! За…
— Махайте се, — дори не повиших глас. — Незабавно.
Тя млъкна, за пръв път виждайки в очите ми не обичайната покорност, а стоманена решителност.
**Неосъщественият благодетел**
Антон ту заплашваше, ту опитваше да ме умилостиви. Валентина Петровна писа безкрайни жалби до всякакви институции.
Но аз вече не бях онази жена, готова да търпи всичко заради мнимото семейно щастие. Първата ми стъпка беше да се обърна към опитен адвокат.
— За щастие, — каза Елена Викторовна, след като прегледа документите, — апартаментът е на ваше име. Кредитите, изтеглени без вашето съгласие, могат да бъдат оспорени. Но ще се наложи да се потрудим.
Започнахме да действаме. Жалби към банките, събиране на доказателства, съдебни дела…
Антон отново се опита да предизвика съжаление.
— Маша, хайде да поговорим, — опита се да постави крак в процепа на вратата. — Осъзнах всичко. Честно. Мама също се престара…
— Не, — спокойно затворих вратата. — Всички разговори — само чрез адвоката.
По-късно разбрах, че животът с майка му се оказал за него истинско изпитание. Без моята подкрепа, без моите пари, неговата инфантилност се проявила в пълния си обем.
Алина бързо загубила интерес към неосъществения благодетел.
Постепенно животът ми започна да се подрежда. Получих повишение в работата — оказа се, че когато не изразходваш цялата си енергия за поддържане на инфантилен съпруг, можеш да постигнеш много в собствения си живот.
Смених бравите още в първия ден, след като ги изгоних. От такива хора можеш да очакваш всичко.
