Дъждът, който валя цяла последна есенна седмица, най-накрая спря. Слънцето сутринта плахо надничаше иззад облаците, а към обяд набра смелост и огря всичко наоколо с топлите и нежни лъчи.

Мария гледаше през прозореца и се радваше:

– Е, най-после малко светлина. Калта и влагата навън вече ми омръзнаха, след работа изобщо не ми се минава никъде, искам по-скоро вкъщи, на топло. Днес е събота, така че Анюта ще мине да ме вземе след час и ще отидем при нея на вилата да изпратим есента. Мъжът ѝ от вчера е там, наглежда нещата, обеща сауна и шишчета, а освен това приятелката ми каза, че ме чака някаква изненада там. Интересно, каква ли ще е изненадата?

Запя музика от телефона ѝ – Анюта звънеше:

– Машенка, готова ли си? Скоро ще мина да те взема. Моят Мишка се обади да кажа, че трябва да стигнем малко по-рано. Иначе ще им е скучно там.

– На кого „им“? – не разбра Мария. – Ще има още някого? Аз мислех, че ще сме както винаги тримата.

– Ох, не се притеснявай, Маш, кого – кого? – бъбреше приятелката ѝ. – Айде, приготвяй се, ще мина след двадесетина минути.

Чантата на Мария беше готова. Още от вечерта я беше събрала, защото добре познаваше приятелката си – ако бяха уговорили да тръгнат в три следобед, Анюта задължително щеше да се обади и да каже, че всичко се е променило и тръгват по-рано. Така че Мария, като истински пионер, винаги беше готова.

На своите четиридесет и седем години изглеждаше добре. Ходеше на плувен басейн два пъти седмично, посещаваше козметик и се грижеше за себе си. Беше стройна, имаше малко излишни килограми, но те въобще не ѝ пречеха – и тя го знаеше. Симпатична жена, мъжете ѝ обръщаха внимание, но съдбата така и не бе на нейната страна. Беше омъжена три пъти и реши повече да не се обвързва с брачни възли. Щом не ѝ върви, няма за какво да настоява. От първия си брак имаше син, който наскоро се ожени и сега замина със съпругата си на Далечния изток. Решиха да вземат един от „далекоизточните хектари“ земя и планираха да започнат бизнес.

А Мария? Тя вече живееше за себе си – работеше и се наслаждаваше на живота.

Сега беше доволна от спокойния си живот, но преди…

С първия си съпруг, Андрей, живяха седем години. А след това всичко се обърка. Свекърва ѝ постоянно подклаждаше огъня. Всичко, защото Андрей беше „мамино синче“. Това Мария осъзна по-късно, но в началото – любов и розови очила, не забелязваше нищо. Живееха младите в апартамента на свекървата, тоест на майката на Андрей. Бабата на Андрей почина рано и апартаментът остана на него, макар че майка му не го беше прехвърлила официално на негово име.

– Че недай си, Боже, сине, да попаднеш на някоя измамница, и ще те изчисти до шушка – казваше майка му на Андрей, а той слушаше и се съгласяваше.След това почина свекърът, той беше сдържан и спокоен човек, винаги се съгласяваше с жена си, но накрая правеше каквото си е решил. Това не се харесваше на жена му, тя често го упрекваше и критикуваше. Той мълчеше и не отвръщаше. Но един ден получи сърдечен удар, който не успя да преживее. Скоро след погребението, свекървата дойде при Мария и Андрей и заяви:

— Аз ще живея с вас. Самичка ми е тежко, а ако ми стане лошо? Представете си, пак ще получа пристъп и ще умра! Вашият синак е малко шумен и палав, но ще го изтърпя. В тристайния апартамент място ще има за всички. А моя апартамент ще дам под наем, може да си докарам някой лев, няма да е излишно.

Мария беше шокирана. Свекърва ѝ беше труден човек: не обичаше да готви, налагаше навсякъде своите правила и постоянно се намесваше в чужди дела.

— Разбира се, мамо, премести се при нас — каза Андрей учудващо радостно, — и внука можеш да наглеждаш междувременно.

— Ама как, аз искам да си почивам, не да гледам внука! — отвърна категорично свекървата.

Мария издържа две години и се раздели със съпруга си. Взе сина си и нае апартамент. Свекървата правеше всичко възможно да я изгони от апартамента. Колкото и да опитваше Мария да реши ситуацията, така и не успя.

След около година срещна Павел. Запознаха се в трамвая, когато се прибираше от работа. Мария гледаше през прозореца към пробягващите покрай нея сгради и дървета. На една от спирките мъж се качи и седна до нея, леко я закачи с лакът. Тя се обърна раздразнено, но срещна неговия топъл поглед.

— Извинявайте, извинявайте, неволно стана! Трамваят тръгна рязко, не успях да се задържа. Моля за извинение.

Той я погледна с невинния си, молещ поглед, толкова искрено, че накрая тя не издържа и се усмихна.

— Нищо, случва се.

След това той я изпрати, после започнаха да се срещат. Именно Павел я привикна да ходи на басейн. Ходеха заедно и взимаха сина ѝ със себе си. Наскоро Мария се премести в своя двустаен апартамент. Родителите ѝ я бяха подкрепили. Те продали къщата си в селото, взели баба ѝ да живее при тях и парите дали на Мария. Тя взела и кредит, за да купи апартамента, а родителите ѝ ѝ помагат с изплащането. Мария беше щастлива, защото вече не зависеше от никого — имаше свой собствен дом.

Скоро Па̀вел се премести да живее при нея. Но отново възникна проблем. Майката на Павел живееше с мъж и започна да наминава често на гости при Мария, когато си поиска. Мария беше отлична домакиня — готвеше прекрасно, поддържаше ред и чистота в дома. Майката на Павел не предупреждаваше, идваше когато реши, винаги придружена от своя партньор.

— Ох, Машенка, колко вкусно готвиш! Много е слука Павел да те има. И ние късмет извадихме с тебе — у бившата му като идехме, нищо не можеш да похапнеш там.

Така продължи почти две години. Особено през уикендите Мария прекарваше задължително часове в кухнята. Нейната приятелка Анюта често ѝ се караше:

— Ох, Машуня, ама ти каква си наивна! Защо ти е това? Ще си храниш свекървата и нейния мъж ли? На твое място отдавна бих ги изгонила. Имаш свое семейство!— Ох, Машуня, колко си наивна. Това нужно ли ти е? Трябва ли да храниш тази свекърва и мъжа й? Аз отдавна бих ги изгонила. Имаш свое семейство.

— Нищо не казвай, Анюте. Вече и аз се замислям, казвах на Пашка, но той мълчи. Какво му е на него — той не готви. А пък майка му идва заедно с мъжа си, когато Паша го няма вкъщи. Разхожда се из моя апартамент все едно е неин, налива си чай, налива и на него, после рови в хладилника, вади каквото й хареса и си ядат двамата, без дори да питат. Може пък това да е за сина ми. А идват винаги с празни ръце, поне един хляб да донесат, ама не. А когато веднъж я попитах защо без предупреждение рови в хладилника, тя ми отговори: „А какво те засяга, аз съм дошла при сина си“, — оплака се Мария на приятелката си.

— Абе, Маш, защо изобщо им отваряш вратата? Или поне ги карай да звънят и после решавай дали да ги пуснеш. Най-добре въобще не ги допускай на прага. Направо наглост! — изнерви се Анюта и започна да учи приятелката си.

Не издържа Мария, скара се с Павел, който беше твърдо на страната на майка си, и накрая го изгони от апартамента.

След това се появи Вадим, колега от работата. Отдавна й хвърляше погледи, но не се решаваше да подходи. Щом разбра, че е сама, най-накрая събра смелост. Ходеха на разходки, кино, той беше разведен. Обичаше да кара ски, но Мария не можеше. Бояше се от височината. В началото пътуваха заедно, той караше ски, а тя се разхождаше или седеше в кафето. Предложи й брак, а тя бързо се съгласи, сама не разбирайки как стана това. Ожениха се без сватба, само поседяха в кафе с малък кръг приятели и това беше.

Живяха заедно три години и Мария започна да забелязва, че през зимата Вадим всеки уикенд заминаваше да кара ски, без дори да й предложи да отиде с него. Колеги от работата й я предупреждаваха:

— Видяхме мъжа ти на ски пистата с друга жена. Погледни си мъжа, че ще го откраднат.

Мария не обръщаше внимание, шегуваше се. Но веднъж, когато Вадим се подготвяше от вечерта пак да кара ски, тя попита:

— Вадик, защо не ми предлагаш да дойда с теб? Или с някой друг ще ходиш?

— Ами ти не можеш и те е страх. А какво, задължително ли е да ходя с някого?

Но когато Мария настоя, мъжът й се смути и призна:

— Заминавам утре с Катя, тя е моята бивша съседка и съученичка. Там се срещнахме случайно. Просто сме си приятели от детинство. Живеехме в един двор. Помниш, разказвал съм ти за нея, нали?

— Вадим, ти сериозно ли? Нали ми беше говорил колко ти е противна, че не можеш да я търпиш. В двора се карахте, а допреди наскоро дори не се поздравявахте, камо ли да общувате… — удиви се жена му.

Вадим обаче се опита да обясни, че тя просто преувеличава и няма нищо лошо в това. Били приятели от детството и Катя карала добре ски, а той, горкият, нямал с кого друг да кара.— Тогава и аз утре ще дойда с теб — каза Мария.

— Нямаш ли какво да правиш, че какво ще правиш там? Ще седиш в кафе и ще гледаш?

— Е, поне да се разходя на чист въздух, какво, не може ли?

Така, без да постигнат някакво разбирателство, легнаха да спят. А сутринта Вадим, без да говори с жена си, се оправи, скочи в колата и замина. Когато се върна късно вечерта, тя го попита:

— Находи ли се? А що се върна толкова късно?

— Находих се. Отидох да закарам Катя до дома.

Мария се обиди и каза на мъжа си, че не му вярва.

— Какво раздухваш скандал от нищото? Не можеш да караш, а аз пък нямам с кого. И изобщо, Катя — тя е истински приятел.

Сутринта Мария стана и излезе в кухнята, а телефонът на Вадим беше забравен на масата. Пристигна съобщение, Мария го отвори и прочете:

— Вчера беше великолепен. Много ми хареса! Следващия път няма да те пусна от прегръдките си. Благодаря за всичко, скъпи мой. Целувки. Твоята Катеня.

Какво друго можеше да се каже? Всичко беше ясно и без думи. Мария събра вещите на мъжа си и ги остави в коридора. Това, което му оставаше, беше просто да ги вземе и да отиде при Катя. Ето как на Мария пак не ѝ върви с мъжете.

Тя взе чантата си и слезе пред входа, а Анютка тъкмо паркираше отпред.

— Здрасти, Машуня. Нали знаеш, при нас винаги нещо се обърква. Моя Мишка не умее да разпределя правилно времето, все бърза нанякъде, и сега звъни, че шашликът изстива. А има и изненада за теб!

— Анют, каква изненада? Кой още е при вас на вилата?​— Аааа, мъжът ми не ми разрешава да ти разказвам, но как ще се сдържа? Това е съученикът на Мишо. Наскоро пристигнал тук при баща си, майка му починала, бащата е сам, болен, не иска да го оставя сам, вече е възрастен. А и Гошо е хирург, да не говорим, че е разведен. Та Мишо каза, че ще ти хареса, — говореше приятелката, без да дава възможност да се намеси.

— Анюта, защо с Михаил ми уреждате съдбата? Знаеш, че не ми върви с мъжете. Вече дори не искам да се запознавам. Чувствам се добре така, живея за себе си.

— Е, нали нищо не губиш, ако не ти хареса. Никой не те кара насила.

Когато Мария слезе от колата заедно с приятелката си, към тях бързо се приближиха Михаил и симпатичен мъж със спортен вид.

— Георги, — каза мъжът, гледайки я с кехлибарените си очи, леко присвивайки ги и накланяйки глава.

— Мария, — докато подаваше ръка, отговори тя. — Виж какъв джентълмен, — помисли си тя, но премълча.

Съботният ден и вечерта минаха неусетно. Шишчетата бяха чудесни, сочни и не загорели, заслугата беше на Георги. На Михаил обикновено му загарят прекалено. Посетиха сауната, попариха се, после се веселиха. В неделя следобед Георги предложи на Мария:

— Ела да те закарам, трябва да тръгвам. Трябва да видя баща си.

— Добре, хайде, — съгласи се тя без преструвки, а Михаил и Анюта ги изпратиха.

Оттогава минаха десет години. Мария и Георги често са на вилата на приятелите си. Отдавна са женени и живеят в къща близо до града. Георги работи в болница, а Мария вече не работи. Тя се наслаждава на това да бъде домакиня, да се грижи за цветята в двора и да посреща любимия си съпруг от работа.

Дереккөз