Артем, въпреки молбите на майка си, смяташе за под достойнството си да се сприятелява с такива деца.

– Артем, обядът е готов! – за пореден път Оля се опита да извика сина си, но бе невъзможно да го откъсне от телефона.

– Чу ли какво каза майка ти? Идвай на масата! – повтори след нея баща му, повишавайки тон.

– Какво пак искате? – недоволно измърмори Артем, неохотно откъсна поглед от екрана и се насочи към масата.

– Обядваме! – казаха едновременно родителите.

– Пф, пак супа! Яжте си я сами! Колко пъти да казвам – не искам да ям тази евтина гадост. Поръчайте ми бургер или ще си поръчам сам! – избухна Артем, блъскайки чинията.

– Това на кого го каза? – бащата рязко се изправи, стискайки юмруци.

– Саша, спокойно, ще се справя, – Оля го спря, слагайки ръка на рамото му. След това стана и погледна сина си строго. – Артем, да тръгваме.

– Пак ли нещо си измисли? Докога ще търпя това? – възмущаваше се той, влачейки крака след майка си към стаята си.

Оля мълчаливо се приближи към гардероба, извади спортната чанта и започна да я пълни с неговите вещи – маратонки, пуловер, спортен екип.

– Ей, какво правиш? – с недоумение попита Артем.

– Събирам ти нещата. Преместваш се, – студено отвърна майка му. – Една смяна дрехи ще ти стигне ли за седмица? Или да сложа още?

– Къде се местя? – възмути се той.

– У съседите. Тези, дето живеят през една къща. Имат седем или осем деца. Ще живееш там, ще видиш как другите се оправят без бургери и джаджи. И между другото, ще се превъзпиташ.

– Полудя ли? Няма да отида никъде! – изкрещя Артем.

– Не ти решаваш. Хайде, събирай се! Сам ли ще излезеш, или да те изхвърля? – Оля затвори чантата и се насочи към вратата.

– Мамоо! Сериозна ли си? – гласът на Артем затрепери.

– Напълно, – твърдо отговори тя. – Омръзна ми всичко. Хайде, върви!

Оля гледаше как синът й унило се влачи през двора, влачейки спортната чанта, чиято цена бе равна на половината от месечния доход на семейството на съседите. Това семейство бе известно из целия квартал. Как и от какво изкарваха прехраната си, никой не знаеше. С майката на това семейство, Люда, Оля бе учила в училище. И тогава ситуацията не бе по-различна.

Наблизо до апартамента, където в детството си живееше Оля с родителите си, имаше къща, в която се гушеше многодетно и бедстващо семейство. Децата, вечно мръсни и гладни, се опитваха да учат в училище, макар че условията за това бяха абсолютно неподходящи. Състрадателни съседи редовно събираха дрехи, храна, обувки и ги носеха на това семейство. По-голямата част от тази „хуманитарна помощ“ родителите успешно пропиваха. Периодично социалните служби посещаваха семейството и отнемаха децата. Но, по някакъв начин, след време ги връщаха обратно. В това семейство с Оля в класа учеше едно момиче – Люда. Тя не се представяше добре в училище, не полагаше особени усилия, а начина на живот на родителите си смяташе за напълно нормален.

За разлика от по-големия си брат, Люда нямаше стремеж към по-добър живот, учене или подобряване на условията си. Старшият й брат бе единственият в семейството, който учеше прилежно, не пиеше, не пушеше и работеше усилено. Той бе ярък пример за човек, успял коренно да промени съдбата си.

Как потръгна животът на останалите деца от това семейство, Оля не знаеше. Завръщайки се в родния си град след завършването си, тя бе чула, че цялото семейство се бе изнесло нанякъде. Остана само Люда, която към този момент вече беше омъжена и имаше няколко деца. По странно стечение на обстоятелствата Люда с мъжа си се заселиха в съседната къща. Един от синовете й учеше в същия клас с Артем.

Явно момчето бе наследило качествата на вуйчо си. Усърден, умен, трудолюбив – той бе най-добрият ученик в класа на Артем. На всяка родителска среща учителите го възхваляваха, особено подчертавайки в какви скромни условия живее. Докато Артем бе в началния етап на училище, Оля не обръщаше особено внимание на другите деца и техните успехи. Но колкото по-голям ставаше синът й, толкова по-болезнено й се струваше да вижда пълното му безразличие към всичките й усилия.

Артем растеше като слаб и често болнав. От самото си раждане имаше изключително капризен апетит и майка му буквално трябваше да прави чудеса, за да го накара да хапне нещо. Това придирчиво отношение към храната се запази и в тийнейджърските му години. Често се налагаше Оля да готви отделно за нея и мъжа си и отделно за сина им. Обикновени супи или котлети Артем не можеше да търпи. Всеки път тя трябваше да измисля нещо различно. С порастването синът започна често да си поръчва доставка на нездравословна храна. И тя се примиряваше, защото Артем можеше от инат да обяви гладна стачка, докато не се случи неговото.

На този фон Оля все по-често започна да обръща внимание на семейството на Люда. Децата й, точният им брой сякаш не знаеше дори самата Люда, се открояваха с невероятен апетит. Докато Оля тичаше по лекари, опитвайки се да повиши хемоглобина на вече болния Артем, медицинската сестра с изумление забелязваше, че при децата на Люда този показател беше отличен.

– Виждам ви – купувате специална храна, давате препарати с желязо на сина си, а резултатът е нулев. А тук има едно семейство с пет деца. Живеят на чисти макарони. И знаете ли, бузите на децата са като ябълки. Анализите им – перфектни. Това са най-здравите деца в нашия участък. И то при положение, че майката е безотговорна, а бащата не изтрезнява. Често се налага да ходим до тях вкъщи, за да им поставяме ваксините.– Да, познавам това семейство. Тази майка учеше с мен в училище. И тя самата е израснала в такова семейство. Явно е решила да повтори.

– На вас ви се „пада късметът“ да наблюдавате второто поколение.

Олга искрено се чудеше как децата, които се хранят каквото има, не боледуват, имат чудесен апетит и винаги са весели. Един ден през зимата, докато Артьом беше в болница заради поредната пневмония, след като го беше продухало в училище, Олга се приближи до прозореца и видя децата на Люда да играят. Къде беше Люда – не се знаеше, но и петимата ѝ наследници, на възраст от две до осем години, се забавляваха на детската площадка. В есенни якета, някои без шапки, по тънки чорапогащи, спокойно тичаха из преспите и играеха на снежни топки. Освен тези малчугани, навън нямаше други деца, защото се надигаше снежна буря и студът се усилваше. След два часа Олга вече беше готова сама да излезе и да прибере децата. Накрая, разбирайки, че никой не се грижи за тях, тя реши да ги отведе обратно при майка им. Набързо събра пакет с плодове и бисквити и излезе навън.

– Деца, а не ви ли е студено да играете толкова дълго?

– Не. Мамата каза да играем, докато тя не ни извика. Прави генерално почистване. И още не ни е викала.

– Може би е забравила? Хайде да ви придружа до вкъщи – предложи Олга, оглеждайки зле облечените деца.

– Добре – отговори най-големият, Максим, връстник на Артьом, който беше удивително подобен на чичо си, единственият брат на Люда, който беше успял да избяга от бедността и сега беше доста успешен.

Когато стигнаха до апартамента на бившата ѝ съученичка, Олга чу силна музика, донасяща се зад вратата. Не успя да се добие до отговор и затова влезе сама. Децата, като пиленца, се криеха зад нея, страхувайки се, че майка им ще ги нахока за това, че са се прибрали без разрешение.

– Люда! Людмила! Тук ли си? – Олга се опита да види нещо из апартамента, чиито прозорци бяха затъмнени с нещо, наподобяващо пердета. В далечната стая на леглото лежеше Людмила, без да обръща внимание на силната музика.

Олга явно реши първо да почерпи децата с донесените лакомства, а после да говори с майка им.

– Деца, измийте си ръцете и сядайки на масата, ще ви почерпя.

– Нищо не ни трябва, имаме всичко – бързо отговори Максим с предварително заучена скороговорка.

– Та аз просто искам да ви почерпя. Ако искате, няма да казвам нищо на майка ви – каза заговорнически Олга, докато слагаше бисквитите на масата.

В малкия двустаен апартамент нямаше никакви условия за деца. Дори легла нямаше. В ъгъла на една стая стоеше голям диван, до който като купчина бяха струпани стари дюшеци. В другата стая на леглото спеше Люда.

Очевидно „генералното почистване“ беше останало само на думи. А и за децата също беше забравила.

– Люда, събуди се. Люд, доведох децата. Защо не гледаш за тях?

– А? Какво? Какви деца? Нека си играят, навън е топло – измърмори жената, без да отвори очи.

– Люда, навън е снежна буря. Доведох ги, защото ще настинат, така облечени.

– Нищо няма да им стане. Цялото си детство съм тичала с гумени ботуши. Ето, пораснах.

– Нима искаш същото за децата си? – ахна Олга.

– Слушай, пък ти защо си дошла? Кой те е викал? Какво ти е до моите деца? – най-накрая Люда седна.

– На мен нищо, ама ми е жал за тях. А и е студено навън.

Виждайки как Люда пак се отпуска да спи, Олга със съжаление погледна децата и се прибра вкъщи.

Вкъщи тя прегледа дрехите на сина си, отдели тези, които можеха да станат на децата на Люда, бързо отскочи до магазина и купи няколко шапки и шалове. Вечерта, като отново видя децата на площадката, ги покани при нея.

– На нас ни е забранено да ходим на гости при чужди хора – отговори отново най-големият, защитавайки по-малките.

– Как така съм ви чужда? Аз с майка ви учих в училище. Искам да ви поканя вкъщи, да ви почерпя с чай. Синът ми е твоят връстник. Може да станете приятели.Артем отказа да играе с гостите, затвори се в стаята си.

– Няма да играя с тези! После приятелите ще ми се смеят. Мамо! Да не съм те видял повече да ги водиш в къщата!

На Олга ѝ стана неудобно заради сина ѝ. Но все пак реши да почерпи децата с чай и вечеря. Преди да ги върне у дома, им предложи да вземат приготвените предварително неща. Малките се зарадваха на новите дрехи, но Максим категорично отказа.

През следващите няколко седмици Олга периодично се опитваше да помага на семейството на Люда. А когато синът ѝ тръгна на училище, опита да го сдружи с най-големия син на Люда, Максим. Въпреки пълната липса на условия за учене, Максим беше най-добрият ученик в класа, постоянно участваше в спортни състезания, олимпиади. Изглеждаше, че всичко, за което се захваща, му се получаваше с лекота. И дори останалите деца от семейството показваха добри резултати в училище. У дома им, разбира се, никой не се занимаваше с тях. Репетитори никога не бяха наемани. Дори за училище децата бяха подготвяни от добри хора, защото Люда напоследък пиеше още повече, а съпругът ѝ изобщо бе изчезнал.

Артем обаче, въпреки молбите на майка си, смяташе за унизително да се сприятели с такива деца.

– Мамо, той дори няма нормален телефон. Облича се като бедняк. А и е ботаник. Искаш приятелите ми да ми се смеят? – възмущаваше се синът ѝ, когато тя повдигаше темата за Максим.

– Но той е отличник, капитан на училищния отбор по ски и лека атлетика. А на олимпиадите винаги печели награди – допълни майка му.

– Ах, да, още по-зле – ботаник! Идеално съчетание! Мамо, остави ме. Няма да общувам с него. И не води неговите братя и сестри у дома. Не ми трябва приятелите ми да видят как водиш този „клоповник“ у нас!

– Артем, престани. Това са добри, чисти деца.

– О, знам аз колко са „чисти“. Те дори нямат къде да спят. Живеят като в обора.

Въпреки че момичетата се стараеха да поддържат ред в апартамента, майка им постоянно водеше свои приятели за пиене, които устройваха скандали и отново превръщаха жилището в хаос.

Олга гледаше към семейството на приятелката си и я обземаше завист. Живее, както ѝ харесва, без да се тревожи за нищо. Все ѝ е едно, че децата ѝ са гладни и зле облечени. Важното е да си намери пари за бутилка и да ѝ върви животът. А Олга се бореше с липсата на апетит на сина си, лежеше с него по болници заради многобройните му здравословни проблеми, а когато тръгна на училище, даваше пари на репетитори, само и само да успее да вземе тройки. В същото време в Максим Олга виждаше истинско желание за развитие и успех. А в собствения си син – само потребителство.

– Саша, ние май отглеждаме паразит! Детето ни няма никакви амбиции. Не може дори леглото си както трябва да оправи. Ако не му приготвя обяд, няма и да му хрумне да вземе нещо от хладилника. А ако го помоля поне да изнесе боклука, ще чуя хиляда протеста, че не ми е слуга. Къде сгрешихме? Защо Люда, която изобщо не се занимава с възпитание, има такива умни деца, а ние…?

– Ами и брат ѝ бил такъв. Може децата ѝ да са наследили него.

– Дано. Но ми е обидно, защо всички мои усилия отиват напразно?

– Може би трябва да му вземем телефона и да го оставим без него за седмица?

– Мислиш ли, че ще помогне?

– Е, винаги може да се опита. Или да го изпратим при Люда да го възпита! – засмя се мъжът ѝ.

След думите на съпруга ѝ Олга се замисли.

– Слушай, може би наистина трябва да го изпратим при тях за ден-два, да види как живеят другите деца. Той си мисли, че всички родители харчат толкова за децата си, колкото ние за него. Вярва, че е лишен от всичко. Айфонът му е остарял, а маратонките са само за пет хиляди. Искал за десет.

– Да, изпратим го при Люда, а после да се борим с въшки цял месец.

– Няма никакви въшки там. Децата наистина са чисти. Грижат се за себе си, опитват се да поддържат ред вкъщи. Гледам ги и се радвам, че търсят по-добро. А моят? Лентяй без никаква цел в живота!

В този момент телефонът на съпруга ѝ иззвъня.

– Татко, ти къде си? – недоволно попита синът ѝ, чийто тон можеше да чуе дори седящата до него Олга.

– У дома, защо?

– Не можеш ли да дойдеш да ме вземеш от училище? Да не би да трябва да вървя пеша?!​– На четиринадесет си, ще стигнеш пеша!​

​– Няма да тръгна! Дай пари за такси.​

​– С крачета ще стигнеш! – изрева той и затвори телефона.​

​След половин час недоволният син се прибра вкъщи. Захвърли обувките и раницата в коридора и демонстративно се заключи в стаята си, затръшвайки вратата толкова силно, че картина падна от стената.​

​– Сега ще му покажа! – кипна мъжът, докато ставаше от стола.​

​– Почакай, остави го. Ще се успокои сам. Учителката каза, че в училище не е ял. Гладът ще го накара да излезе.​

​Но дори един час по-късно синът нямаше никакви признаци на разкайване. Майчиното сърце на Олга не издържа и тя реши сама да го извика за обяд.​

​– Артьом, синко, ела да обядваш.​

​Тишина.​

​– Артьом, мама те вика, не чуваш ли?​

​– Артьом, всичко ще отмине! – Олга знаеше, че синът ѝ отново я тества.​

​– Веднага ще взема телефона му и ще го използвам за пирон, да закрепя обратно картината, която падна! – избухливият характер на мъжа ѝ не издържаше поведението на тийнейджъра.​

​– Почакай, ще се справя сама.​

​Олга стана и отиде в стаята на сина си. Щом видя майка си, момчето демонстративно се обърна с лице към стената. Олга събра нещата му, извади телефона от ръката му и спокойно се върна в кухнята.​

​– Дай ми телефона! Това е моя собственост, нямаш право!​

​– Аз го купих. Сега реших да го продам. А ти ще получиш обикновен с копчета. И то само ако се държиш както трябва.​

​– О, репресии! Старият съветски метод! – сарказмът на сина довеждаше до нерви дори Олга, но тя беше решена да издържи до края.​

​– Да, репресии. Щом не разбираш от думи, не ни цениш с баща си, не слушаш и не искаш да учиш, решихме да те изпратим да поживееш за няколко дни при Максим.​

​– Къде? При този бълхарник? Няма пък! Ще се обадя в полицията! – изкрещя Артьом.​

​– С какво? С мобилната лъжица? – подхвърли баща му, гледайки телефона в ръцете си.​

​– Няма да отида никъде! – оплака се момчето.​

​– Ще отидеш. Ще видиш как живеят децата в други семейства. Където няма условия за живот, няма достатъчно храна, дори бюро, на което да си напишат домашните. И въпреки това се стараят. Сами изкарват петици без частни уроци.​

​– Прекрасно! Няма нужда да продължавате с нравоученията! Аз сам ще си тръгна, само за да не ви слушам! – Артьом взе раницата си и излезе на улицата. Олга гледаше как вървеше през площадката, влачейки чантата по калта.​

​– Залагаме, господа! Мисля, че час ще издържи нашето дете! – с усмивка каза мъжът.​

​– Струва ми се, че ще изкара поне два часа, – тихо отговори Олга, забелязвайки как синът ѝ се срещна с Максим, който водеше малката си сестричка от детската градина. Видя се, че момчето поздрави Артьом, но той не отвърна.​

​Целият вечер Олга беше на тръни. Наложи се да отмени частните уроци, а домашните останаха неписани, докато навън ставаше все по-тъмно.​— Саша, хайде да го потърсим. Ами ако нещо лошо е станало?

— Да вървим. Май нашият малчуган се е увлякъл в самостоятелността си.

В този момент на телефона на Олга пристигна съобщение. „Артем е при нас, не се притеснявайте за него. Максим.“

— Саша, почакай, изглежда, че за пръв път ни е послушал. Съобщението е от Максим. Пише, че Артем е при тях.

Синът се върна късно вечерта. Тих, мълчалив. Извини се, че го е нямало толкова време, бързо си изми зъбите, преоблече се и си легна да спи. Олга реши да не го разпитва.

Сутринта Артем мълчаливо закуси, приготви си раницата и замина пеша за училище. Такова нещо не се беше случвало отдавна. Обикновено подреждаше сцена, настоявайки да го закарат.

След училище Артем също се прибра пеша вкъщи. Този път сам реши да разкаже какво му се е случило предната вечер.

— Скитах из нашия квартал. Максим ме видя няколко пъти и накрая ме покани у тях. Мамо, как може така да се живее? Вечеряха само с макарони. Максим сам ги сготви и нахрани по-малките. Помогна на по-големите с домашните. Мен също ме нахрани. Не пожали храната, въпреки че и те нямат нищо…

— А ти нали не ядеш макарони?

— Той ги приготви вкусно – измъкна се Артем, но Олга знаеше, че той не е ял нищо цял ден и очевидно щеше да изяде каквото и да било. А вечерта те си легнаха да спят на пода, върху дюшеци. Дори без чаршафи! Имат само три одеяла, а децата са пет! Максим ми предложи да легна на неговото „легло“. Тогава реших да се прибера вкъщи. А вие защо не ме търсехте?

— Максим написа, че си при тях.

— Ето го него, лъжецът! Аз го помолих да не ти казва.

— Явно е решил, че ще се притеснявам.

— А аз исках да се притесняваш.

— А защо не остана при тях до сутринта? – попита Олга, като внимателно гледаше сина си.

Артем замълча, погледът му се отклони. Личеше си, че обмисля дали да говори.

— Какво се случи, сине? – меко го насърчи майка му.

— Изплаших се – най-накрая призна той. – През нощта майката се върна… пияна. Започна да крещи, събуди всички. Максим я заведе в кухнята, но тя крещеше толкова силно… После се чу как счупи нещо. Мамо, как може така? Там има деца… малки, а тя… – гласът на Артем затрепери. – Събрах си нещата и се прибрах вкъщи. Мамо, съжалявам… Ще се старая повече в училище. Наистина. Получих двойка. Но ще я поправя! Максим обеща да ми помогне.

— Значи не е лошо момче – отбеляза Олга.

— Той е страхотен – уверено отвърна Артем. – Грижи се толкова добре за по-малките. Знаеш ли, оставих му дрехите, които ти събра. Нали аз имам други, а той дори анцуг си няма. Може ли така?

— Разбира се, че може – кимна Олга.

Артем се прибра в стаята си, а Олга погледна към съпруга си. Те се спогледаха и се усмихнаха едновременно. Понякога е полезно да видиш живота от другата страна.

Дереккөз