Лена не вярваше на ушите си.

— Ще имаме нов шеф на отдела! – със страховит израз на лицето каза Ира.

Лена се откъсна от монитора и хвърли поглед към колежката си.

— Е, случва се. И какво от това?

— Просто не знаеш кой е!

— Добре. – Лена се предаде и отложи работата си. – Кой?

— Синът на самия него! – Ира вдигна пръст нагоре и посочи към тавана.

Лена се замисли и съвсем цинично попита:

— Исус?

— Пфуу, глупости! Синът на Александър Михайлович!

— Така ли? Кажи направо, стига сочи към небето! – Лена се замисли и каза. – Чакай… нали е някакъв мажор? Учил в куп чужди университети, а после прахосвал живота си…

— Той го прахосваше още докато уж учеше. Накратко – синът е побъркал бащата от мажорщини. Та той решил да го „свлече на земята” и го назначил тук, като шеф на нашия отдел.

— Аз съм доволна! Но ти защо толкова се шашна?

Ира просто не обичаше промените. Малко ги побояваше. Предишният шеф, Владимир Степанович, също си имаше своите „таркани“, но вече бе свикнала с него, дори го чувстваше като част от екипа. Той отдавна бе казал: „Щом заработя пенсията си – изчезвам”. И, честно, не излъга.

Техният отдел се заемаше с продажба на апартаменти за строителя – готови, а понякога и не съвсем. Нищо сложно – само финализиране на сделки. Клиентите плащат, ти подготвяш документите им – примерно договор за резервация. Най-скрупульозните понякога ги съпровождаха до строителния обект – добре, че той беше на крачки от офиса. Ако някой искаше да се убеди, че сградата се строи – пълното му право.

Строителят, по-точно собственикът на строителната компания, беше Александър Михайлович Скворцов. Неговият син сега щеше да оглави малкия им отдел за продажби. Колективът в офиса беше опитен, специалисти, които знаеха работата си. Лена бе убедена, че дори някой като мажор може да се справи тук. Затова и не можеше да разбере паниката на Ира.

Новият шеф беше представен от Владимир Степанович:

— Е, момичета! Време е… Това е Михаил Александрович, моля да го уважавате.

Бившият шеф сияеше като лъснат самовар. Той имаше къщичка на седемдесет километра от столицата и вече предвкусваше пенсионерските си удоволствия. Планираше да вари бира и ракия, да ходи на риболов. А може би и на лов – в гората около селището имало лисици.

— Това е Елена. А това – Ирина. А това е Сергей. Ще се оправите.

— Добре. – мрачно отвърна новият, дъвчейки дъвка.

На вид беше на около тридесет и пет. Симпатичен, но доста пълен. Коремче, „дръжки на любовта”…

Новият шеф и старият влязоха в управленския кабинет, за да предадат документите. Айтишникът се върна на бюрото си. Жените останаха сами.

— Чуй ме, в тяхното семейство какво, въображение няма ли? Вечно ли ще въртят едни и същи имена – Александър Михайлович, после Михаил Александрович? – попита Ира.

— Не зная… — проточи Лена. – А ти видя ли колко мазнини си е събрал?! Къде ли толкова „живеел красиво”, че изглежда като бременна лелка?

— Ех, у тебе само това е в ума! – махна с ръка Ира.

Лена беше на четиридесет и четири години, хранеше се здравословно и ходеше на фитнес. Залата, между другото, беше съвсем близо. Почти всеки ден след работа прекарваше по няколко часа там. Така живееше вече три години. Дъщеря ѝ порасна, омъжи се и се премести в Приреченск. С мъжа си Лена отдавна се бе разделила. Възхищатели наоколо липсваха, но Лена искаше да бъде красива за себе си. След четиридесет започна да забелязва как тялото ѝ се променя. Не можеше вече да си позволи торта вечер – всичко се лепеше. И така се захвана със себе си… външният вид на новия шеф направо я ужаси! Как можеш да се запуснеш така на… колко всъщност е?

— На колко години е нашият Михаил Александрович?— А аз знам ли? Май е малко над тридесет. – отговори Ира.

Ужас. Кошмар. С такова симпатично лице и толкова занемарен. Лена потръпна, сви рамене и се захвана с рекламата. Това изобщо не беше част от задълженията им, но компанията плащаше допълнително. На Ирина за счетоводството – за да подготвя и предава отчетите в главния офис, а на Лена – за рекламата.

После започнаха обажданията, и рядък поток клиенти се появи. Новият шеф не надникваше при тях, което всъщност не ги интересуваше особено.

— Може би вече си е домъкнал някое кашонче уиски и момичета в кабинета? – изкикоти се Ира.

При споменаването на „момичета“ във връзка с Михаил, Лена отново потрепери. Тя беше на четиридесет и четири, сама и отдавна. Но с такъв… хмм… мързеливец? Никога!

И тогава се случи нещо неочаквано. Михаил Александрович започна да ѝ показва особено внимание. Когато тя го осъзна, едва не припадна.

— Искате ли да ви закарам? – попита шефът, дебнейки я вечерта.

— Благодаря, живея наблизо.

— В нашия апартамент?

Ясно беше, че Михаил намеква за апартамента, построен от фирмата на баща му. Но прозвуча глупаво, и Лена доста високомерно поясни:

— В моя апартамент.

Тя си беше купила апартамент. Харесваше ѝ районът, където се намираше кварталът им. Близо до столицата, но чисто, имаше и река наблизо. Част от сградите вече бяха завършени и предадени, повечето апартаменти продадени. Други тепърва се строяха.

След това Михаил ѝ донесе цветя. Ирка глупаво се кикотеше. Лена се ядосваше. Между другото, Ирина се притесняваше напразно – като шеф Михаил беше напълно безразличен. Работата върви? Новите сгради се продават? Е, значи всичко е наред! Той не се закачаше нито с Ира и Лена, нито с IT специалиста Сергей, който седеше в третия кабинет.

Но Лена не можеше да сподели радостта на колектива, който беше облекчен, че уж разглезеният шеф е адекватен. Причината? Именно на нея той не даваше мира. Ситуацията се влошаваше. Тя вече не знаеше какво да прави. Дали да се обади на Скворцов-старши? Някъде все още пазеше номера на собственика на фирмата, но Лена едва го познаваше – той почти не се занимаваше с делата на фирмата. Всичко се управляваше от специално наети хора. Александър Михайлович се беше появявал на обекта два-три пъти и бе влизал в офиса по продажбите, но дотам.

Михаил упорито ѝ носеше цветя и подаръци, канеше я на срещи. Ирка полу-шеговито каза:

— Слушай, ти какво, на шестнадесет ли си? На четиридесет и четири си, и не се вижда опашка от кандидати. Какво тогава не ти харесва?

— Може би защото не ми допада? – изсумтя Лена. – Писна ми! Защо ме задява тоя хлапак?

— Ленко, голяма си глупачка! Осъзнаваш ли въобще колко пари има семейството му?

— Не, Ира, ти си глупачка! Този момък си е наумил нещо и просто иска да спи с мен. Какво общо имат парите на семейството му в случая?

Един ден Михаил извика Лена в кабинета си. Тя предусети нещо лошо. Почувства го с кожата си. Лена влезе в стаята и умишлено остави вратата открехната.

— Напразно. – каза шефът. – Няма да те изнасиля, уверявам те.

— Надявам се…

— Ще те уволня, ако не излезеш с мен на среща. – заяви Михаил.

Лена въздъхна и седна на стола. Погледна го със съжаление.

— Миша, на колко години си?

До този момент тя разговаряше с него подчертано учтиво и строго на „вие“.

— Тридесет и три. – отговори той. – А какво?

— А аз съм на четиридесет и четири. Имаш прекрасна възраст, Миша. Възрастта на Исус Христос. Тъкмо на тази възраст го разпънаха. А ти, виждам, си достигнал до извода, че всичко и всички могат да бъдат купени. Нали?Той се изправи на стола и погледна Лена.

— Може. Всичко и все имат цена.

— Не.

— Да. И ти я имаш. Преди щях да те купя просто ей така, но татко ми затвори “доларопровода”. И сега съм принуден да седя тук… с вас. А аз не съм бавачка!

— Не ни трябва бавачка, Миша.

Тя стана и се приготви да излезе от кабинета.

Миша прояви нечувана стремителност за своята тежест. Скачайки на крака, той пресрещна Лена на вратата, дръпна я обратно и затвори. После заключи. Тук тя наистина се почувства зле. Михаил стоеше точно пред нея, от очите му сякаш искри хвърчаха. Изглеждаше готов или да я удари, или нещо по-лошо. Но след малко той си пое дълбоко въздух и направи крачка назад.

— Какво ме интересува колко години имаш? Влюбих се, разбираш ли?

Лена беше шокирана и мълчеше.

— Не знам какво да правя! Защо ме отблъскваш? Разбрах, че не си омъжена. И приятел нямаш.

— Съжалявам… Просто не си мой тип.

Лена се хвърли към вратата и започна да върти резето. Очевидно го завърташе в грешната посока, защото вратата не се отваряше. Усети ръката на Миша върху своята – той завъртя резето и отвори вратата.

— За уволнението… това беше шега. Извинявай. – чу тя, докато вече тичаше надолу по коридора.

На следващия ден в офиса пристигна управителят, за да представи новия ръководител – Андрей Кирилович.

— А Михаил Александрович къде е? На Малдивите, сигурно? – подхвърли Ира язвително.

Новият началник не прие шегата.

— Размениха ни. Той сега е на трети Лермонтовски. Работим, дами, без мотаене! Апартаментите няма сами да се продадат.

И си тръгна. Беше ясно, че този не е като Миша. Този щеше да се меси навсякъде и във всичко.

— Е, благодарим ти, Ленка! – изправи се Ира и направи театрален поклон. – От сърце ти благодарим! Прогони Миша ни, а сега този ще ни вгорчи живота.

— И какво, трябваше да спя с него ли? – сопна се Лена.

— Вчера вечеряхме с него в едно кафене след работа. – каза Ирина. – Пийнахме си.

— С кого? – очите на Лена се разшириха от изумление.

— С Миша, естествено… Какво си мислех? Мислех си, че ти си го отблъснала и той се е насочил към мен. Ама, да бе! Размечтах се!

— А той… какво?

— А той си пада по теб. Влюбил се, казва. Е, аз му казах, че си цяла спортистка и не излизаш с дебели момчета. Не исках да ти петня репутацията, не му казах, че всъщност не излизаш с никого. Колко време вече? Пет години?

— Хайде, разкарай се! Какво ти хрумна въобще да казваш на човек, че е дебел? Полудя ли, Ирка?

— За да не се надява. – махна с ръка Ирина. – Ама не очаквах, че ще напусне.

Андрей Кирилович наистина се оказа взискателен началник. Но понеже всички работеха добре, нямаше за какво да се хване. Въпреки това обстановката в офиса се промени. Там, където преди с предишните двама началници беше леко и светло, сега стана напрегнато и мрачно.След шест месеца Лена беше все така сама, ходеше както преди на фитнес след работа. През уикендите излизаше някъде, в зависимост от времето. Понякога пътуваше до Приереченск, да види децата. Или до Кленово, на разходка. Няколко пъти се беше качвала в планината. Какво удоволствие е да се разхождаш в планините, усещайки живината на природата с всяко полъхване на вятъра! Красиво, трудно, свободно… просто страхотно!

Един ден, излизайки от фитнес клуба, Лена чу как някой я повика. Обърна се към познатия глас. Гледаше и не можеше да познае човека. Миша я наблюдава няколко секунди, а после се засмя.

— Ами, аз съм. Аз!

— Но… как?

— Тихо. Броих калориите, започнах да тичам. Спрях да пия. Сега си позволявам по нещо веднъж месечно и то с мярка.

— Невероятно, Миша. Просто невероятно!

Лена неволно се възхити на момчето. Винаги беше забелязвала, че лицето на Миша е симпатично. Но теглото му го правеше малко подпухнало. Сега пред нея стоеше млад, стегнат красавец. Веднага й направи впечатление колко добре и стилно е облечен. По-рано, вероятно, също беше скъпо, но как да оцениш хубави дрехи, когато са размер „тройно Х ел“?

Миша стоеше и гледаше Лена, а тя изведнъж се почувства още по-стара, отколкото преди пет минути. Боже мой! Колко е щастлив. Малко над тридесет и щастлив. Млад. Красив. Лена въздъхна и насили усмивката си:

— Радвам се, че те видях, Миша. Но трябва да тръгвам.

Лицето му се протегна:

— Е, а сега пък какво?

— Какво имаш предвид?

— Ами, преди бях дебел. А сега какво?

— За какво говориш?

— Абе, аз, между другото, започнах да се променям, за да ти подхождам. На твоята форма. Оправих се и какво? Пак съм неподходящ?

— Миша, ти си внушаваш! Не ме обичаш… за какво ти е такава стара жена?

Лена самата не вярваше на собствените си уши. Ако някой й беше казал, че може да се изрази така за себе си, доскоро щеше да го нарече луд. Но в тази ситуация… трябваше как да му го обясни.

— Добре, разбрах! – каза Миша.

Лена се зарадва, мислейки, че той ще си тръгне, но вместо това Миша я хвана за ръката и започна да я целува. Хареса й… дори самата тя не очакваше. Стоеше и се целуваше с млад мъж пред фитнес клуба, а мисълта „Той е много по-млад от мен!“ ставаше все по-тиха в главата й, докато не изчезна напълно.

На работа на сутринта Лена се появи с пет минути закъснение. Измъкна се като мишка покрай кабинета на шефа и бързо седна на мястото си.

— Кирилыч не минава ли?

— Не, този път ти се размина. Но ти трябва да си хапнеш лимон.

— Какво? – не разбра Лена. – Какъв лимон? Защо?

— Ами, просто блестиш толкова, че веднага е ясно какво прави нощем. Миша идваше, нали?

Лена искаше да се възмути и да попита откъде й хрумват такива глупости на Ирина, но не го направи. Гледна бързо в малкото огледалце и се опита да придаде на лицето си по-работно изражение.

— Поддържате ли връзка? Как откъде знаеш всичко? – подозрително попита Лена.

— Писа ми наскоро. Питаше как си. И дали не си се омъжила.

Лена се замисли:— Струва ми се, че той не разбира на колко години съм…

— Може би просто не вижда това като проблем? И аз също не бих те съветвала да се фиксираш върху това. Съдейки по щастливото ти лице, ти си просто на седмото небе.

— Сега – да, в момента. А какво ще стане после?

А после, в събота, Миша заведе Лена да я запознае с родителите си. Още на входа тя внезапно се спря:

— Ох, само не им казвай на колко години съм!

— Ленке, ти работиш за баща ми! Мислиш ли, че за него ще е проблем да разбере на колко си години?

Тя зяпна от изненада. А вратата вече се отвори – там ги посрещна усмихната, млада на вид жена.

— Влизайте. Аз съм Марина, майката на Михаил.

А от къщата се носеше силен глас, сякаш идваше преди самия човек. Първо гласът, а после – Александър Михайлович:

— Хайде да видя онази жена, заради която сина ми стана човек! Покажете ми я!

На Лена ѝ стана неудобно. Но я посрещнаха толкова топло, че тя се успокои.

Когато седнаха на масата, при тях дойде момче на около десет години.

— Това е Никита. Синът ми. – спокойно каза Миша. – А това е Лена. Моята приятелка.

— Здравейте. – кимна момчето и седна до по-възрастния Скворцов.

Лена разбра, че Никита се възпитава от родителите на Миша. Почувства облекчение. Ето, значи той вече има син, няма да я измъчва съвестта, че му „краде“ годините. Годините, в които той можеше да се ожени за млада жена и да има деца.

След вечерята те излязоха с Миша на разходка из големия двор.

— Колко е земята тук? – попита Лена.

— Не е много. Може би два хектара, не знам точно.

— А къде е майката на Никита?

— Няма я. Отдавна. Когато се роди Никита, и двамата не бяхме в добро състояние. Но аз се стегнах. Знаех, че съм станал баща. Варя обаче не успя. Продължи с гуляите. В крайна сметка почина от свръхдоза алкохол и забранени вещества. Благодаря на родителите ми, че не ни изоставиха. Никита. И мен, всъщност. Баща ми дори сега не ме оставя. Уреди ме на работа. Ако ме нямаше тази работа, нямаше и да те срещна.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Лена попита:

— А може ли следващия уикенд да отидем в планината? Можем да вземем и Никита.

— Нямам нищо против. Където кажеш, там ще отидем.

Миша я прегърна за раменете. Те стояха неподвижно, наслаждавайки се на залеза. А Лена отново се сети за собствения си „залез“:

— Какво бъдеще имаме ние двамата? – каза тя тъжно. – Аз съм на четиридесет и пет, а ти си с единадесет години по-млад от мен…

— Нищо не знам за бъдещето. И никой нищо не знае. А сега погледни, нашето настояще е толкова красиво!

И той я притисна по-силно до себе си, метна ветровката си върху раменете ѝ. Слънцето залезе. Въздухът бавно изстиваше.

Дереккөз