Марина предупреди Игор, че майка ѝ е жена със странности, но той не подозираше, че е чак толкова.​

​— Събирай си парцалите и марш при майка си. Вие двете сте като две капки вода, — извика Игор, хвърляйки дрехите на Марина от балкона, без да крие гнева си.​

​— Игор, моля те, обещавам, че тя повече няма да прави такива неща, — хлипаше Марина, без да забелязва как роклите ѝ падаха на прашния двор, докато любопитни съседи протягаха вратове от другите балкони.​

​— До тук! Писна ми да бъда унижаван и да ме третирате като изтривалка! — каза той категорично, оглеждайки стаята, за да се увери, че е изхвърлил всичко.​

​— Ами сватбата? Парите са похарчени… гостите чакат…​

​— Каква сватба? Вече взех молбата. Празнувай сама, аз нямам място там.​

​— А нашето дете, Игор? Искаш ли да расте без баща?​

​— Това го обсъди с майка ти, нека тя си гледа внука, — отвърна Игор и затръшна вратата на балкона.​

Марина осъзна, че годеникът ѝ няма да промени решението си. С размазани сълзи и потекъл грим по лицето тя започна да събира разхвърляните из двора вещи. Майка ѝ е била права: нито тя, нито детето са нужни на Игор.​

Марина си спомни деня, когато баща ѝ напусна семейството. Тогава беше на седем. Майка ѝ открила за изневярата му и вдигнала скандал.​

​— Сега знаеш истината и това ти е за добро! — извика баща ѝ, напускайки апартамента.​

​— Остани! Ще ти простя, — умоляваше го Светлана, боса, тичайки след него по локвите и дърпайки ръцете му.​

​— Няма какво да се прощава, — отвърна той студено и си тръгна, без да се обърне.​

Тогава Марина гледаше тази сцена от балкона. Под втренчените погледи на съседите тя почувства срам за родителите си, сякаш искаше да потъне в земята. Майка ѝ беше така разгневена на баща ѝ, че намрази всички, които ѝ го напомняха. Тя категорично забрани на дъщеря си да общува с роднините на баща ѝ.​

Добре че баба ѝ, майката на Светлана, беше мъдра жена. Тя тайно организираше срещи на Марина с баща ѝ и неговата майка.​

Светлана Юриевна обожаваше дъщеря си. Разглезваше я както можеше, беше готова на всичко за нея. Марина растеше тиха, спокойна и податлива като тесто: каквото каже майка, това прави.​

​— Само ще разглезиш момичето и ще я провалиш, — караше се баба на дъщеря си.​

​— Момичетата трябва да се обичат, — настояваше жената.​

Когато Марина порасна, майка ѝ неуморно ѝ повтаряше:​

​— Никой никога няма да те обича така, както те обича майка ти. Не вярвай на мъжете, те ще те предадат, ще те изоставят, ще ти причинят болка.​

Марина слушаше и вярваше. Майка ѝ не би я посъветвала зле.​

Игор беше година по-голям в университета. Красив, силен, интелигентен. Той галантно я ухажваше, без да бърза със събитията.​

Марина, наслушана на предупрежденията на майка си, не бързаше да приеме вниманието му. Но за нейно учудване Игор не изглеждаше като злодей. Напротив, в негово присъствие ѝ се искаше да пее, да танцува, да се смее.​

За връзката си Марина мълчеше. Знаеше, че майка ѝ няма да одобри. Затова пък баба ѝ беше наясно с любовния роман на внучката. И когато Игор ѝ предложи брак след завършването на университета, бабата беше първата, която научи.​

​— Каза ли на майка ти за Игор? — строго попита баба ѝ.​

​— Не. Знаеш я, щеше да ме заключи в къщи, — усмихна се Марина.​

​— Първо подайте заявление в гражданското, а после ѝ кажи, — съветваше бабата.​

​— Какво може да направи? На двайсет и една съм. Не може да ми забрани да се омъжа, — учудваше се Марина, но все пак послуша съвета на баба си.​

Марина трепереше като есенно листо. Всеки момент Игор трябваше да пристигне. Вече бяха подали заявление, и днес предстоеше запознанството с бъдещата тъща. Само че майка ѝ още не знаеше за визитата на годеника.— Марина, отвори, глуха ли си? Звънецът направо се скъсва! — Светлана Юриевна точно подреждаше масата. С дъщеря си се канеха да обядват.

Разбира се, момичето чуваше. Тя със сигурност знаеше, че звъни именно Игор.

— Кой е? Пак някакви търговци ли?

Майката надникна в коридора. Щом видя непознат младеж с букет цветя, се напрегна.

— Здравейте, Светлана Юриевна, аз съм Игор. И искам да се оженя за дъщеря ви! — заяви решително той и, без да чака домакинята да дойде на себе си, ѝ подаде голям букет рози и торта.

Жената объркано поглеждаше ту към дъщеря си, ту към младия мъж. За нея новината гръмна като буря от ясно небе.

— И… от колко време, Игор, се срещаш с дъщеря ми? — попита тя, за всеки случай.

— Четири години — усмихна се широко младежът.

Майката стисна устни и прониза дъщеря си с поглед. Тя наведе очи към пода.

— Браво, красавице моя — прошепна тя ядно. — Не предполагах, че змия съм отгледала.

Виждайки реакцията на бъдещата си тъща, младежът реши да поеме удара върху себе си.

— Светлана Юриевна, да седнем на чай, аз ще ви разкажа за себе си — предложи гостът, опитвайки се да разчупи напрежението.

Домакинята се обърна мълчаливо и се запъти към кухнята. Подареният ѝ букет тя демонстративно хвърли на прозореца, а тортата — на масата.

— И ти откъде се взе… Игор!? — отсече майката, кръстосвайки ръце на гърдите си.

Макар да го пуснаха в кухнята, домакинята никак не бързаше да налее чай. Марина, хвърляйки предпазливи погледи към майка си, извади три чаши и пусна чайника.

— От института — опита се да запази бодър тон младежът.

— Някъде съм те виждала — жената присви очи и впери поглед в него. — Да не си от Орловите?

Игор се обърка.

— На мама моминската ѝ фамилия е Орлова… А защо? — по изражението на лицето на домакинята беше ясно, че нищо добро няма да последва.

— Майка ти да не е Ирина? — изскърцваше с зъби тя.

— Не, леля Ирина е по-голямата сестра на мама, а моята мама…

Младежът замълча. Светлана Юриевна, гледайки го, първо пребледня, после бавно се изправи от мястото си.

— Вън оттук — прошепна тя студено. — Марина, да не съм го видяла тук повече! Забрави как му е името!

— Светлана Юриевна, какво съм ви направил? — не разбра младежът.

Марина беше предупредила Игор, че майка ѝ е странна жена, но той не очакваше чак такова нещо.

За разлика от годеника си, Марина моментално разбра каква е причината. Преди четиринайсет години баща ѝ я беше напуснал заради Ирина Орлова. Тя дори не подозираше, че тази, заради която родителите ѝ се разделиха, е родна леля на годеника ѝ.

Макар самият Игор и семейството му да нямаха вина за нищо, за майката цялата им фамилия беше змийско гнездо.

— Виж ги, какво са намислили! Първо ми взеха мъжа, сега искат и дъщерята да ми вземат! — крещеше жената, избутвайки младежа до входната врата.

— Кого сме ви взели? — Игор искрено не разбираше защо изведнъж попадна в немилост.

— Игоре, тръгвай, после ще ти обясня всичко — прошепна Марина. Сълзи се стичаха по бузите ѝ.— Кого сме ви откраднали? — Игор И категорично не можеше да разбере защо внезапно е попаднал в немилост.

— Игорчо, върви си, после ще ти обясня всичко — прошепна Марина, докато сълзи се стичаха по нейните бузи.

— Няма какво да се обяснява! — процеди майката с ярост. — А и ти никак не си за пример, зад гърба на майка си въртиш романи. Аз живота си ѝ посветих, повторно не се ожених, а тя…

— Не викайте на Марина! — Игор категорично отказваше да стои и да мълчи. Вече започваше да му просветлява защо Светлана Юриевна е толкова раздразнена от семейството му. Марина беше споделила за развода на родителите си.

— Всички са еднакви. Ще се наиграе с теб и ще те захвърли.

— Нямам намерение да изоставям никого! — възмути се Игор. Запознанството с бъдещата тъща очевидно не вървеше по планирания сценарий.

Игор беше в шок. Вече не беше на 100% сигурен, че този брак му е чак толкова нужен. Ако приемеше на сериозно мъдростта „Погледни тъща си и ще разбереш каква ще бъде жена ти на стари години“, то тогава нещата изглеждаха доста мрачни.

— Мамо, недей да викаш на Игор! — Марина, изглежда, за първи път през тези години си издигна гласа. — Искаш или не, аз ще се омъжа за него, и между другото, ние ще имаме детенце!

Игор и Светлана Юриевна мигновено замръзнаха с ококорени очи. За първи път момчето чуваше, че неговата любима чака дете.

— Разбрах тази сутрин — отговори тя на мълчаливия въпрос в погледа на годеника си.

Разбира се, тя беше планирала да съобщи тази радостна новина в по-спокойна и подходяща обстановка. Но разразилият се скандал между майка ѝ и Игор беше променил плановете.

— Ти нормална ли си?! — изкрещя майката още по-силно.

— Имам си пълното право да решавам сама за кого да се омъжвам и кога да родя деца! — Марина също се поддаде на всеобщата тенденция да крещи. — И изобщо, вече сме подали заявление в службата за регистрация на бракове!

— Ако се омъжиш за него, можеш да ме забравиш завинаги!

Марина знаеше, че майка ѝ не говори празни приказки. Не беше готова за такъв обрат.

— Е, добре — включи се в спора Игор. — Събирай си багажа! — Решително я побутна към стаята.

Светлана Юриевна без почивка ръсеше проклятия по адрес на дъщеря си и нейния годеник. Марина събираше нещата си. Прибираше само най-необходимото, уверена, че майка ѝ ще се ядосва ден-два и после ще се укроти.

— Ако сега преминеш прага на този дом, можеш да забравиш за мен завинаги! — заяви жената категорично.

Марина колебливо се спря на вратата. Тогава Игор нежно я побутна към изхода.

— Хайде, тръгваме — прошепна. — Всичко ще бъде наред. Ще се оженим и ще си живеем с нашето бебче.

Марина излезе. Те се нанесоха в апартамента на Игор и започнаха да се подготвят за сватбата.

Противно на очакванията на Марина, майка ѝ изобщо не планираше да се успокои. Тя не спираше да звъни на дъщеря си, за да ѝ крещи.

— Блокирай я най-накрая! — ядосваше се Игор, гледайки как годеницата му плаче след поредния разговор с майка си.

— Не мога, това е майка ми — плачеше Марина.

— Каква е вината на Игор, че някаква негова роднина се оказала такава? — опитваше се и бабата да вразуми майка ѝ.

– От трън да пламне портокал няма как да стане! — отговаряше Светлана и продължаваше да упорства.

— Свето, сериозно ли? Не Игор ти е пречката в живота — укоряваше я нейната майка.

Четири дни преди сватбата Светлана Юриевна изведнъж омекна.

— Добре де, утре ще ви дойда на гости — измърмори по телефона. — Ще се примирим.

Марина беше на седмото небе от щастие. От сутринта Игор се въртеше около печката, приготвяйки любимите си ребърца за бъдещата тъща.Тя се появи точно навреме.

– Тук ли ще живееш след сватбата? – подметна с пренебрежение, докато оглеждаше скромното жилище на годеника. – Дъще, това си е барака, не апартамент.

Марина ококори очи. Изобщо не изглеждаше майка ѝ да е дошла с добри намерения.

– Мамо, – изсъска тя.

– О, стига, годеникът ти не чува, – отвърна пренебрежително майката.

– Между другото, някакъв невзрачен годеник си си намерила. Ако ще се жениш, поне за богат. А този какво? Всичко му е евтинийка, дори перденцата – от китайски разпродажби…

Майка ѝ се захили доволно на собствената си шега.

– Напразно говорите така. Всъщност тези завеси баща ми ги донесе от Италия. Той цял живот беше дипломат, посетил е много места, – Игор вече стоеше в рамката на вратата и наблюдаваше поведението на бъдещата си тъща.

Светлана Юриевна направи големи очи.

– Упс, колко неудобно стана. Извинявай, зетко, – каза фамилиарно и го потупа по рамото.

– Мамо, хайде да обядваме. Игор приготви обед, – усмихна се насила Марина, опитвайки се да смекчи напрежението.

– Ооо, Игор бил сръчен? – възкликна възторжено жената, като зърна сложената маса.

Игор не отвърна. Той вече не смяташе опита да се сближи с бъдещата си свекърва за удачна идея.

– Господи, Игор, какво е това, което си сготвил? – жената се намръщи. – Това не може да се яде. Месото е сладко, мазно…

– Мамо, това е меден сос, – извика почти със сълзи на очи Марина.

– Ама какъв глупак слага мед на месо, да ми кажеш? – възмути се тя.

– Впрочем те се комбинират повече от добре, – сухо отвърна Игор.

– Игор, някой те е излъгал. Повярвай ми, разбирам от месо… – Светлана Юриевна държеше нахакания си тон.

Гостенката така енергично размахваше ръце, че събори чаша със сок от масата. Макар че на домакина му се стори, че го направи нарочно.

– Господи, колко съм непохватна! – каза преувеличено, сякаш във филм, и се хвана за главата. – Маринче, дали ще бъдеш така добра да почистиш?

Дъщерята моментално скочи от мястото си.

– Да знаеш, палячо, дори да се ожениш за дъщеря ми, няма да ви оставя на мира. Ще ви разделя, – щом Марина излезе от кухнята, маската на веселие и безгрижие падна от лицето на гостенката.

– Ще разрушите щастието на собствената си дъщеря? – възкликна Игор.

– Не, искам само да я защитя от теб. Рано или късно ще я зарежеш. Затова нека това се случи колкото се може по-рано.

В този момент Марина се върна в кухнята.

– Ох, нещо гозбите ти, зетко, ми се струват безвкусни, че и скучни… – отново поде тя с предишната си интонация. – Май е време да си вървя. А вие си останете.

Игор седеше мрачен като буреносен облак. Дори не стана да изпрати майката на годеницата си.

– Грешиш така, – каза Марина, макар че майка ѝ явно мислеше другояче. Но бе чула всичко, което тя бе казала на Игор.

– Нищо, след десет години ще ми благодариш, – уверено отвърна майката и си тръгна.​Останалата част от деня Игор остана мълчалив. Между веждите му се беше свила напрегната бръчка.​

​На следващия ден Марина се върна от работа и завари странна сцена. Годеникът ѝ безцеремонно изхвърляше вещите ѝ от балкона. Те падаха наоколо — върху храсти, закачаха се по клони на дървета.​

​— Сватба няма да има, оттеглих заявлението, — обяви годеникът два дни преди тържеството.​

​— Защо, Игор? — плачеше Марина, стоейки под балкона.​

​— Майка ти няма да ни даде да живеем спокойно, — повтаряше като мантра младежът.​

​— Пусни ме да вляза, за да прибера нещата си, — молеше се Марина.​

​— Нямаш работа тук, — отсече вече бившият ѝ годеник.​

​Тя се скиташе из града, без да гледа накъде върви. Минувачите се обръщаха след нея с недоумение, но тя не забелязваше. Нямаше гняв към Игор, а майка ѝ също не бе виновна.​​

​​Не ѝ се връщаше у дома, но за щастие беше лято, а времето — чудесно. Тя вървеше без посока, само и само да не стои на едно място, само и само да не мисли за нищо.​

​— Аз съм несполучлива, — повтаряше в главата си една и съща мисъл.​

​Вниманието ѝ беше привлечено от нещо необичайно… отначало не разбра какво точно.​

​— Странно, защо онзи мъж прескача парапета на моста? Това е опасно, — автоматично помисли тя и погледна към мъжа, който стоеше отвъд перилата на моста. Той отчаяно гледаше към черната вода на бързата река. Нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере намеренията му.​

​— Какво, лош ден? — съчувствено попита Марина.​

​Мъжът я погледна изненадано. Кимна.​

​— Момичето ме остави, — измърмори той.​

​— Разбирам, а моя годеник… два дни преди сватбата, — Марина се облегна на перилата и погледна към бързите води.​

​Мъжът недоверчиво се вгледа в случайната си събеседничка. Погледът му премина по чантата ѝ и спря на леко изпъкналия ѝ корем.​

​— Ще скачате ли? — попита Марина делово.​

​— Трябва ли?​

​— Не знам, аз не бих го направила, — заяви тя.​

​Мъжът постоя още малко, мислейки, после се върна обратно през парапета.​

​— Андрей, — представи се кратко той.​

​След половин час вече седяха в уютно кафене, разделяха чай и сладкиши, разговаряха. Оказа се, че имат много общо.​

​— Ела с мен, — предложи внезапно Андрей. Той се връщаше у дома в Новостройск и идеята за пътуване заедно му се стори чудесна.​

​Така Марина реши да тръгне с него. С времето те имаха прекрасен син, когото Андрей отглеждаше като свой. А три години по-късно се сдобиха с обща дъщеря.​

​Игор повече не потърси контакт, нито се интересуваше от съдбата на детето си. Марина се чувстваше облекчена, осъзнавайки, че такъв слаб и зависим от чуждо мнение човек не е нужен нито на нея, нито на децата ѝ.​

​С майка си Марина също прекрати отношения, въпреки че тя често звънеше, жалейки се за живота си и умолявайки я да се върне. В миналото Марина вярваше в нейната любов, но с времето разбра — майка ѝ обичаше единствено себе си.​

​В същото време майка ѝ продължаваше да обвинява мъжете за всичките си неудачи.​

​Бабата на Марина, напротив, беше щастлива за внучката си и няколко пъти я посещаваше, за да ѝ помогне с правнука.​​

Дереккөз