Как можа да бъда толкова сляпа толкова време?

— И какво да правя? Живея заради децата. Само „дай, дай, дай“. Уморен съм, просто нямам вече сили да доказвам нещо. Всички разговори са като в празнота.

Светла застина на прага, неволно подслушвайки емоционалния разговор на мъжа си с някого по телефона. Усети как в нея завира гняв, направи крачка към кухнята. И тогава мъжът ѝ разбра, че вече не е сам в апартамента. Тя само успя да чуе как той кратко каза „чао“ на някого. Влезе, сблъсквайки се с изненадания му поглед и кристално честните му очи.

— Отдавна ли си тук?

— Не. С кого говореше току-що?

— Аз ли? Привидяло ти се е. — каза равнодушно мъжът и се запъти към хладилника. Бавно извади тенджера, отвори капака. Тя го наблюдаваше мълчаливо, докато всичко в нея се обръщаше от напрежение.

— Чух ти отлично, че с някого говореше. И се жалваше от мен.

— Привидяло ти се е.

Той го изрече така решително, сякаш забиваше пирон. Безметежността му я вбесяваше. Устните ѝ се свиха, зъбите ѝ неволно се стегнаха. Цял живот тя потискаше емоциите си, пазейки семейството. Затова с усилие на волята се овладя и ясно произнесе:

— Дай ми телефона.

— Защо пък това? Какво е това изнервяне?

— Казвам ти още веднъж, дай ми телефона.

Кирил мълчаливо ѝ подаде телефона. Жената бързо провери всички входящи и изходящи обаждания. Празно. Последният разговор беше с майка му преди час. Прерови съобщенията. Чисто. Усещаше, че полудява. Но тя ясно чу разговора със собствените си уши. Ясно, всичко е изтрито моментално.

Нямаше на кого да се оплаче. Майка ѝ искрено вярваше, че за мъжа трябва да се бори, да го угажда и уважава. Тя не я осъждаше, помнейки какъв властен човек беше баща ѝ, а още повече дядо ѝ. Дори сега, когато майка ѝ беше вдовица, тя не промени възгледите си: боготвореше зетя си и постоянно укоряваше Светла. Казваше ѝ, че не се старае достатъчно за мъжа си и внимавай, да не си тръгне.

Кирил отдавна беше обядвал и се беше прибрал в стаята да гледа филм, децата се бяха заели със своите неща, а тя продължаваше да върти в главата си неволно подслушания разговор. Спомняше си отношението си към мъжа ѝ, анализираше, размишляваше. Значи има някоя друга? Ревността не ѝ позволяваше да прави нищо, разтърсваше я, не ѝ се искаше да се захване с нищо.

Те се ожениха рано, когато бяха само на по 20 години. Тя — студентка, той — обикновен електротехник във фабрика. Живееха като всички, защото в младостта силите и енергията стигат за всичко. Да, в началото беше трудно, живееха при нейните родители. После стана по-лесно. Светла завърши образованието си, а по нейно настояване мъжът ѝ също започна задочно обучение в института. После се роди дъщеря им, веднага след това синът им.Беше различно – понякога трудно, понякога не чак толкова. Тя не се оплакваше, не се караше, напротив, стараеше се да окуражи съпруга си, да го утеши. С времето събраха пари за апартамент. После дойде преместването, ремонтът. И всичко правеха заедно, винаги един до друг. Понякога, слушайки историите на приятелките си, тя им завиждаше. И на нея ѝ се искаше да се изплаче, да тропне с крак, но когато си спомняше погледа на майка си, преглъщаше натрупаните обиди, опитваше се да намери изход от ситуацията и да изглади острите ъгли. И ето, сега такъв удар под дих!

„Заради децата, заради децата“ – мисълта в главата ѝ се въртеше без край. Да, те имаха хубаво семейство и децата обожаваха баща си. Кирил винаги се грижеше за тях, намираше време за разговори от сърце, за прегръдки, за да намери подход към всеки от тях. Когато бяха по-малки, тъкмо той им помагаше с уроците. Светла не можеше – след половин час ръцете ѝ започваха да треперят. Тя отговаряше за чистотата, готвенето, пазаруването. И семейният бюджет беше в нейните ръце, затова можеха да си позволят почивки, големи покупки и развлечения.

Все ѝ е малко, все ѝ е зле… А онази отвратителна фраза изгаряше дупка в главата ѝ. Погледна украдешком към огледалото: къса прическа от най-евтиния салон, кожата сива от умора, потиснат поглед. Пести за всичко, включително за маникюра и педикюра, които сама си правеше. Малко ѝ било? На нея щеше да ѝ стигне, но мъжът ѝ искаше хубава кола, а и децата постоянно растат и всичко, което им купува, бързо ставаше малко. Кога да похарчи поне нещо за себе си? А се оказва, че на НЕЯ е малко, именно на НЕЯ.

И сега какво? Ясно е, че той има някого. Ето причината за закъсненията в работата, за заяжданията и нелепите скандали. Светла винаги действаше осмислено, но сега самообладанието ѝ се пропука. Искаше ѝ се да събере нещата на предателя и просто да го изхвърли от апартамента при неговата обожавана дама. Но беше права – а децата? Карайки се за наложените от майка ѝ принципи, прехапа устни и горчиво заплака.

Постепенно решението узря. След като децата заспаха, повика мъжа си на балкона за разговор. Държейки чаша в ръката си, отпи за смелост и изрече:

— Знам, че имаш друга. Не се отричай и не ме прави на глупачка. Ако искаше развод, щеше вече да си го поискал.

— Не, какво си измисляш пак? – веднага започна да отрича той. Бузите му се зачервиха, а очите започнаха да шарят наоколо като котарак, който е видял мишка.

— Знам, че имаш друга. Не се отричай и не ме прави на глупачка. Ако искаше развод, щеше вече да си го поискал.

— Не, какво си измисляш пак? – веднага започна да отрича той. Бузите му се зачервиха, а очите започнаха да шарят наоколо като котарак, който е видял мишка.

Неочаквано я отпусна. Току-що негодуваше, всичко ѝ кипеше отвътре, а сега – щрак, и ѝ стана все едно. Равнодушно каза:

— Не мисля да споря с теб. Прав си, имаме деца. Най-голямата след няколко години ще кандидатства, синът ни е в пубертета. Не им трябват нашите скандали.

Кирил беше толкова изненадан, че не знаеше как да реагира. Когато жена му заяви, че знае за извънбрачната му връзка, всичко в него се стегна от предчувствие за див скандал. Той знаеше, че жена му го боготвори. А тя толкова спокойно обсъждаше бъдещето без него, че това го ядоса. Значи, тя изобщо не се интересува от него? Седи като снежна кралица, спокойно пие шампанско и говори с него, сякаш се познават случайно. Сдържайки гнева си, равнодушно попита:

— И какво предлагаш?

— Как какво? Отделен бюджет. Какъв е смисълът все да пестя за някакво неясно бъдеще? Отделно ще се разпределяме за децата, ще готвя само за тях и за себе си. Сметките – наполовина. Ти си живееш твоя живот, аз – моя. Никакви скандали, нервите на децата са важни.

— И как си го представяш? Ти вечеряш, а аз – не?

— Повярвай, аз чудесно ще им обясня всичко. Просто вече не съм ти прислужница. Искаш – спи там, само кажи по-рано.

Обиден от равнодушния тон на жена си, Кирил също отпи от чашата си, а после с яд попита:

— И ти просто ще ме пуснеш така?

— А какво очакваш аз да направя? Да изпадам в истерия? Децата ще пораснат, ще се разотидат, и край. Засега – ще живеем като съквартиранти.Чувствайки, че главата му ще се пръсне от мислите, които го разкъсваха, Кирил успя само да изрече:

— Имаш ли някого?

— Реши да прехвърлиш вината от болната глава на здравата? Казах ти вече, няма да разследвам нищо. Това, което чух, ми е достатъчно.

— Реши да прехвърлиш вината от болната глава на здравата? Казах ти вече, няма да разследвам. Това, което чух, ми е достатъчно.

— Но ти нищо не си чула! Просто ти се е сторило! Няма да живея с теб като съквартирант и няма да се развеждам! Измисляш си неща, преувеличаваш! Никакви „съседи“, обичам само теб! Успокой се!

— Защо? Просто ще запазим привидността на щастливо семейство заради децата. Никакво „просто ти се е сторило“. Или мислиш, че ще стигна до шпиониране и контрол? Вече беше достатъчно унизително да поискам телефона ти. Да следя собствения си мъж е под достойнството ми.

— Погледни сама, нямам никого. НИКОГО! Каква муха те е ухапала?

Кирил не искаше да слуша и уверяваше Светла, че е невинен като сълза на бебе. Настояваше, че всичко ѝ се е привидяло. С времето тя въздъхна и се съгласи, че може би е прекалила. Мъжът ѝ я прегърна спокойно, и семейният живот си продължи по старому.

Ако можеше… Светла отлично разбираше, че Кирил просто я е успокоил и не възнамерява да променя нищо. Но той така ѝ доказваше, че греши, че тя постепенно започна да се съмнява в чутото. Няколко пъти прекрачи себе си и нощем проверяваше телефона му. Чисто.

Но само след няколко седмици забеляза, че Кирил е сложил телефона си на безшумен режим. Унесен в игра на „Мафия“ с децата, той не видя как телефонът му светна. Тихо го взе в ръцете си и отвори съобщение. Само едно.

— И аз горя цялата.

Кръвта ѝ мигновено кипна, но едва се овладя. По навик стисна зъби, пое дълбоко въздух няколко пъти. Направи скрийншот и го изпрати на своя телефон. Изтри следата от това действие. Започна да наблюдава. С известно време след това Кирил взе телефона, написа нещо и го остави.

— Слънце, дай ми телефона си.

— Заповядай, — подаде му абсолютно спокойно Кирил мобилния си. Както и очакваше, всичко беше чисто. Бавно извади своя телефон. Мълчаливо му показа изпратения скрийншот. Измененото му лице ѝ каза всичко.

— Анатолий Иванович „гори“. Ще ходиш ли да го „потушаваш“?

— Това не е това, за което си мислиш, — мъжът започна да заеква леко. Светла мълчаливо се зае със задачите си, оставяйки Кирил при децата. Те нищо не разбраха и го подтикваха да продължи играта. Вечерта тя тихо взе завивките си и се премести в хола. На учудения поглед на сина ѝ спокойно отговори:

— Татко хърка силно, не се наспивам добре. Главата ме боли постоянно.

Сутринта всичко беше както обикновено, с изключение на това, че Светла приготви закуска само за трима. Децата не обърнаха внимание на това, но Кирил го забеляза. Търсеше повод да поговори насаме с нея, но тя се правеше, че не го забелязва. Накрая, улавяйки удобния момент, попита:

— Това развод ли е?— Не, нали ти казах, просто съседите.

— Ясно.

— Какво, раздяла ли е?

— Не, нали ти казах, просто съседите.

— Ясно.

Колкото и странно да звучи, трудно ѝ беше само първия месец. Сърцето ѝ биеше като лудо, болката беше остра и пронизваща — ледена празнота се разстилаше от гърдите ѝ. По навик искаше да сготви това, което обича съпругът ѝ, в магазина едва се въздържаше да не купи любимата му напитка. Мислите ѝ я разкъсваха, всяка минута се въртеше около него. Хващаше се, че се ослушва за неговите движения, за звуците от телефона му. Когато за първи път той не се прибра да преспи и сухо ѝ написа, че е зает, тя прекара цялата нощ в ридания, захапала възглавницата и раздирайки тялото си до кръв.

Времето минаваше, изминаха седмица, втора, трета. Малко по малко ѝ ставаше по-леко; вече не ѝ се искаше да го прегръща, да се притиска към него. Престана да мисли и да се тревожи с кого е той. Най-накрая успя умело да раздели бюджета, и Света започна да живее за себе си. Какво ѝ пука, че трябва да се купуват зимни гуми или да се оправя осветлението в гаража? Това не са нейни проблеми, тя пътува до работа с автобуса. Разходите за храна значително намаляха, но, вярно, няколко пъти ѝ се наложи да влезе в сериозен спор с Кирил. Той по навик искаше да изяде нещо от нейната полица или да вземе от нейните почистващи препарати.

Децата, естествено, забелязваха всичко. Опитаха се няколко пъти да поговорят с родителите си, но те умело избягваха отговорите. Постепенно те се успокоиха. Животът потече по странно русло, с някакво тревожно очакване. И неочаквано за самата себе си, Света се запозна с един мъж.

Преди няколко месеца тя би само подминала с пренебрежение такова предложение и дори не би приела предложението за чаша кафе. Макар, ако трябва да е честна, чудесно осъзнаваше, че тогава никой и не би я поканил. Твърде много се беше променила външно за този кратък период от време. Една вечер, връщайки се вкъщи с букет, тя се натъкна на изпълнения с ярост поглед на съпруга си. Той стоеше на вратата, кръстосал ръце на гърдите:

— Къде беше?

— Защо крещиш?

— Къде беше?

— Защо крещиш?

— Къде беше?

Стараейки се да говори колкото е възможно по-тихо, за да не я чуят децата, тя съвсем ясно отговори:

— Аз не те питам къде спиш понякога, нали? Свободен си.

Лицето на Кирил се изкриви от неприкрита злоба и ревност.

— А ти си се променила. Разхубавила си се, гледам, рокля си купила. Косата ти е друга, ухаеш приятно.— И какво? Това повече не би трябвало да те вълнува.

Сутринта мъжът изненадващо предложи да закара Света на работа. Докато подчертаваше устните си, тя изумена попита:

— Мен? Защо? Това е такъв голям завой, забрави ли? Постоянно го повтаряш. Благодаря, не е нужно.

— Нужно е, навън вали дъжд.

— Благодаря, — повтори тя с натиск. — Не е нужно.

Забеляза как го изгледа Кирил. Докато бързаше да хване автобуса, се замисли. Какво му става? Всичко беше уговорено и решено, какво сега го дразни? Но на обяд й донесоха букет. Изненадана, видя бележка. От мъжа й. След това — още. Вечерта той написа, че ще дойде да я вземе. Оттогава всяка сутрин той я караше на работа и се стараеше да я прибере. Нощите му навън престанаха. Един ден се случи чудо. Мъжът я взе от работа, а когато се прибраха вкъщи, тя ахна: розови листенца по пода, романтична вечеря.

Кирил беше сериозен както никога преди. Коленичи и й подаде кутия с пръстен.

— Хайде да опитаме отначало. Не мога така. Аз не съм ти чужд човек. Не мога да те прегърна, да те докосна, да те целуна. Хайде да се съберем?

Света стоеше, гледаше го и само се усмихваше. Жените са любопитни същества, каквото и да се каже. Колкото и да се кълнеше, че няма да падне до това да следи, това не беше така. Тя отдавна знаеше с кого се среща мъжът й. Това беше негова колежка. Обикновена жена, нищо особено, разведена с три деца. Ясно беше, че е само интрижка. Бяха й казали, че дори са имали интимност в офиса, няколко пъти на чужди вили и още два пъти у някого вкъщи.

Но най-много я порази друго. Научила, че това не е първата му афера. Списъкът не беше голям, но стоеше със зяпнала уста от шок. Оказа се, че може да научиш много интересни неща, ако наистина пожелаеш. Как беше толкова сляпа толкова години? След всичко това, иска й се дори да не го докосва, камо ли да дели легло с него. Защо би го правила?

Сепната от натрапчиви спомени, тя спокойна отговори:

— Благодаря, не искам. Животът е цикличен. Няма да бъда като майка ми, която години наред търпеше изневерите на баща ми, затваряше очи за нощните му отсъствия и измисляше оправдания. Децата скоро ще пораснат. Вече започнах да търся изгодни опции за разделяне на жилището. Не мисля, че можем да живеем като съседи, нервите ми са по-важни.

— Ти ще подадеш за развод? — попита със замаян вид Кирил. — След като цял месец се въртя около теб?

— Да, скъпи. И повече не се напрягай.

— Значи имаш друг? — избухна Кирил и с ритник преобърна масата. Чиниите се разхвърчаха. Намръщена, тя спокойно произнесе:

— Имам мозък.

Месец по-късно Света подаде молба за развод и разделиха апартамента. Децата се обидиха и временно се преместиха да живеят при баща си. Тя ги остави с леко сърце. Само няколко седмици по-късно Кирил не издържа и ги върна при нея. Да, беше им причинила тежка психологическа травма, но реши, че е време да помисли и за себе си. Реши – направи.

Дереккөз