— Ирина, ние се развеждаме. Утре бъди така добра да напуснеш това място.

— Какво? Антон, да не съм чула грешно? Развеждаме се?

— Да.

— А защо трябва аз да напускам собствения си апартамент?

— Собствения? Грешиш, мила. Ето документите. Виж: единственият собственик съм аз.

На Ирина ѝ причерня. Днес си бе взела почивка от работа, прибра се по-рано вкъщи и реши да подготви изненада за съпруга си по случай годишнината от сватбата им. На готвила беше всичко, поръчала и храна за доставка… След час щяха да дойдат гостите. А сега изведнъж изненадата се оказа за нея — и то не от най-приятните.

— Почакай, нищо не разбирам. Това да не е някаква шега?

— Не, не е шега. Взех решение, — Антон гледаше високомерно към Ирина и очевидно се чувстваше над нея.

— Какво решение? — Ирина все още не можеше да проумее какво говори Антон.

— Повтарям още веднъж: събирай си вещите. До сутринта не трябва да си тук. В понеделник в 12:00 се срещаме в гражданското. Надявам се, че няма да правиш сцени.

Ирина стоеше в кухнята с миксер в ръцете си: току-що разбиваше крем за десерт. Остатъците от доброто настроение и тръпката от предстоящото събиране с приятели се стопиха, сякаш захарен памук във вода.

— Антон, какъв развод? Това шега ли е? Днес имаме годишнина! Приятелите ще дойдат всеки момент!

— Приятели? — Антон смръщи вежди, но после се развесели. — Прекрасно! Ще им покажем, че се разделяме цивилизовано! Но това не отменя развода. Не забравяй: утре сутринта няма да те има тук.

След час апартаментът, в който Ирина и Антон живяха щастливо почти 10 години, се изпълни с гласове на приятели. Топли думи, букети, подаръци — Ирина ги приемаше с благодарност, докато Антон подканяше да се запазят поздравленията за по-късно. Всички седнаха около масата и Антон вдигна първия тост.

— Искам да благодаря на жена си Ирина за 10 прекрасни години брачен живот. Всички знаете през колко неща преминахме с Иринка, колко трудно ни беше понякога. И на двамата ни се случваха възходи и падения, но винаги знаехме, че имаме един друг, — гостите аплодираха Антон, но той вдигна ръка, за да продължи. — Днес празнуваме последната годишнина: ние решихме да се разведем. Благодаря на Ирина, че винаги е била моя опора и обещавам, че ще запазя доброто си отношение към нея.

Гостите замълчаха. Всички погледнаха към Ирина. Тя, едва сдържайки сълзите си, си сложи приветлива усмивка и вдигна свой собствен тост.

— И аз благодаря на теб, Антон, че беше мой съпруг. Надявам се, че всичко при теб ще се нареди добре.

Гостите останаха изумени и безмълвни. Двойката на Антон и Ирина наистина беше смятана за идеална, затова приятелите бяха толкова шокирани, колкото самата Ирина преди час и половина.

Скоро Ирина се извини и, позовавайки се на главоболие, се оттегли в спалнята и затвори вратата. Какво трябва да събере? Дрехи за първо време, снимки, лаптоп, котката в преносимата ѝ чанта. Какво още? Чинии, мебели, одеяла? Не, това би било дребнавост. Да разреже ли половината одеяло и матрак? Да разреже ли шкафа или телевизора?

— Ех, Антоша, какви неща правите! За първи път присъствам на антисватбено парти! И как само Иринка се съгласи да го направи! — от коридора се чу гласът на Денис, един от приятелите на Антон и Ирина.

— Защото тя е невероятна жена! — с нескрита гордост заяви Антон.

— Знам, аз ви запознах, нали? Все още съжалявам за това, — намигна му Денис. — Иска ми се да имах такава като нея! Моята бивша все мърмореше: или пари няма, или внимание…

— Ми взимай и се жени за Иринка, тя почти е свободна! А ти си вече разведен.

Приятелите се разсмяха. В смеха на Денис се долавяше лека завист, а в смеха на Антон — самоувереност и гордост за това колко хитро се беше справил със ситуацията.

Вещите се оказаха съвсем малко. Гостите дори не забелязаха кога Ирина се беше облякла и си тръгнала от дома с чанта и котката в преносимата ѝ. Долу я чакаше такси.

***

След половин час Ирина седеше в кухнята на майка си, Валентина Ивановна, и плачеше.

— Ира, дъще, какво се е случило? — Валентина Ивановна не беше виждала дъщеря си толкова нещастна от 25 години — откакто бащата на Ирина беше починал.

— Мамо, всичко беше грешка. Той предложи развод. Каза, че апартаментът е негов. И че трябва да си тръгна оттам.

— Кой, Антон? — Валентина Ивановна каза това и веднага покри устата си с ръка: не можеше да повярва, че любимият ѝ зет е способен на такова нещо!

— Да. Не знам защо.

— И какво направи?

— Събрах нещата си и си тръгнах.

— Дъще… — майката поклати глава.

Ирина седна в любимото си кресло. Шокираната от внезапното преместване котка веднага скочи на коленете ѝ и се притисна уплашено към нея. Жената галеше пухкавата ѝ козина и си припомняше най-ярките моменти от живота си.Още в училище Ирина започна да работи. Намираше временни занимания, където плащаха веднага: раздаваше листовки, провеждаше анкети, лятото плевеше градските цветни лехи и градинките на съседките от вилата. Валентина Ивановна не можеше да се нарадва на своята дъщеря-помощница. Част от спечеленото Ира слагаше в касичка, а част от даваше на майка си. Майката, без да казва на дъщеря си, също събираше тези пари, за да може Ира един ден да си купи апартамент.

— Мамичке! Приехах на държавна поръчка! — радваше се Ирина, още вчерашна ученичка.

— На кой факултет избра да учиш?

— На икономическия. Нека парите привличат още пари!

— Точно така! Толкова съм щастлива, че ще получиш добро образование!

— Мамичке, само едно нещо не ти казах… Ще уча не във филиала на университета в нашия град, а в главния университет. В приемната комисия ми предложиха, и аз се съгласих.

— Какво означава това?

— Че ще бъда надалеч от теб…

Валентина Ивановна тогава се разплака: толкова не ѝ се искаше да пусне дъщеря си! Но перспективите бяха многообещаващи…

В трети курс Ирина и една приятелка наеха апартамент, за да могат да учат и почиват в по-спокойна обстановка. После приятелката се омъжи, а Ирина намери нова съквартирантка — защото за двама е по-изгодно!

— Мамичке, обичам те много, но ще живея самостоятелно. Ще наема апартамент с някого, както правех в университета — заяви Ирина, когато се върна в родния си град.

— Дъще, но имаш къща — учуди се майка ѝ.

— А ти имаш собствения си живот — усмихна се Ирина. — Така е, нали се омъжваш, а младоженците трябва да живеят отделно от децата! Така че — съвет ви давам: любов и разбирателство, а за мен — хубав апартамент и читави съседи!

— Колко мъдра е моята дъщеря! — засмя се Валентина Ивановна.

Ирина действително си намери работа и скоро нае апартамент заедно с една колежка. Личният живот на момичето обаче не се получаваше: имаше някакви романтични истории, но нищо сериозно. За сметка на това, колежката ѝ се омъжи само след половин година. Следващата съквартирантка също беше колежка — и тя скоро се омъжи. Така сред техните познати Ирина стана известна като талисман: „Ще поживееш при нея малко и личният живот ще ти потръгне!“

— Ирка, ти си най-добрият ми приятел! — Денис опаковаше куфарите си и искрено благодари на бившата си съквартирантка за помощта. Честно казано, той самият беше влюбен в Ирина, но тя никак не отвръщаше на жестовете му. — Ако не беше ти, никога нямаше да срещна любовта на живота си!

— Хайде, Ромео, към своята Жулиета! — разсмя се Ирина. — И ми помогни да намеря нов съквартирант.

— Вече съм намерил. Имам един колега, Антон, страхотен тип! — усмихнат като начистен самовар, Денис вдигна палец нагоре. — Чист, културен, никакви проблеми няма да имаш!

Антон наистина се оказа интересен мъж. Той беше с три години по-възрастен от Ирина, работеше в компания с добра репутация и бързо вървеше нагоре по кариерната стълбица.

— Антон, защо не си наемете апартамент сам? Защо ви е стая със съквартирант? — попита Ирина една вечер, докато вечеряха в кухнята.

— А вие защо не живеете сама? Доколкото знам, сте съосновател на фирма за счетоводен аутсорсинг.

— Да, прав сте. Нашата фирма е все още млада…

— …но много известна! Чувал съм за вас, казват, че имате доста клиенти.

— Прав сте — усмихна се Ирина. Беше ѝ приятно, че нейният съквартирант оценява това, което тя прави. — Спестявам за апартамент, затова ми е по-удобно да деля жилището с някой друг.

— И какви ви бяха предишните съквартиранти?

— Изключително интересни и почтени хора!

Антон се усмихна и неочаквано каза:

— Знаете ли, Ирина, вече седмица живеем заедно в един апартамент. Вие сте прекрасна съквартирантка. Мисля, че е време да минем на „ти“!

— Съгласна съм!

Само след няколко месеца Ирина осъзна, че е влюбена в новия си съквартирант. Подобно нещо никога не ѝ се беше случвало. Всичко в Антон ѝ харесваше: очите му, усмивката, ароматът на парфюма му, чувството за хумор. Сутрин и вечер, когато графиците им не съвпадаха, те оставяха един на друг по нещо вкусно в кухнята.

„Направих пай, но цял не мога да изям. Знам, че ще се върнеш късно, хапни!“ — такива бележки и покрити с кърпа пайове често оставяше Антон.

„Това е закуската ти: овесена палачинка с извара и парче риба. Напиши ми дали ти е харесало?“ — Ирина отвръщаше със същото, когато тръгваше за работа преди Антон.

— Ирка, мисля, че съм се влюбил — каза един ден Антон.

Ирина за първи път трябваше да потисне сълзите си, когато чу тези думи от Антон. За другите си съквартиранти винаги се радваше искрено, когато намираха любовта. Но този път тя самата беше влюбена.

— Ясно — отвърна тихо Ира, навеждайки глава, за да скрие напиращите сълзи. — Значи от утре започвам да търся нов съквартирант.— Глупачке, на теб — произнесе изненадващо Антон и за първи път докосна ръката й. Това докосване сякаш прониза Ирина с ток. — Но ако чувствата са едностранни, наистина ще трябва да си търсим нови съседи.

— Няма да се наложи…

Спомените й бяха прекъснати от телефонно обаждане. „Любими“ — така Антон все още беше записан в телефона на Ирина.

— Ирина, какво означава това?! Къде си? – разтревожено извика той в слушалката.

— При мама съм – отговори хладнокръвно жената.

— Как може така? Защо изостави гостите? Как смееш да си тръгнеш, докато имаме гости? Разбираш ли изобщо в какво положение ме постави?!

— Сам каза да освободя апартамента до сутринта.

— Да, но не по време на празненство! Сега всички ме гледат странно…

— Наистина ли? — театрално се учуди Ирина. — И какво казват?

— Ами какво мислиш? Че съм те изгонил!

— И това е истината! Изгони ме от моя апартамент.

— Не, помолих те да се изнесеш от МОЯ апартамент — нарочно подчертал Антон.

— Антон — гласът на Ирина трепереше от възмущение. — Много добре знаеш, че апартаментът е изцяло мой успех! Аз спестих 70% от първоначалната вноска. И всички последващи плащания също бяха направени от мен.

— Да, разбира се, припомняй ми колко съм неспособен. Че не успях да се извъртя като теб, да си спечеля висока позиция. Че ме изместиха, че си загубих работата. Знаех си, че един ден ще ми напомниш всички провали и ще ме съдиш на стари години за всяка коричка хляб!

— Какви стари години? Още нямаш четиридесет! — Ирина се изсмя ядосано.

— Именно! Наближавам четиридесет, искам семейство, деца. Но с теб това е невъзможно…

Антон прекали с обвиненията. Ирина стисна устни и прекъсна разговора. Деца… Имаше инцидент и те загубиха единствената си дъщеря. Антон, наблюдавайки съкрушената си съпруга, заяви, че на двамата им трябва много време, за да се осмелят отново да станат родители. Но колкото и да намекваше Ирина, че иска да чуе детски смях в дома отново, мъжът й всеки път отбягваше темата.

Антон се обади отново.

— Не смей да ми затваряш! — извика той.

— Не ми викай — отговори тя възможно най-спокойно.

— В понеделник те чакам в службата за гражданско състояние!

— Не, Антон, в съда.

— Как така?

— Няма да ти оставя апартамента.

— Глупачке! — разсмя се Антон. — Всеки съд само ще погледне документите и ще те осмее. Аз съм единственият собственик!

Антон беше прав. Когато решиха да купят апартамент, той предложи да не се занимават с формалности и апартаментът да бъде записан само на негово име. Казваше, че няма значение чие име фигурира в документите, защото те са семейство. И Ирина някак си му повярва.

— Но… — опита се тя да възрази.

— Какво „но“? Аз имам по-голяма нужда от апартамента. Ще се оженя веднага след развода и след половин година ще имаме бебе. Никой няма нужда от твоите глупости!

Ирина отново прекъсна разговора. След половин година?! Значи, докато тя се трудеше като животно, съпругът й се е срещал с друга? Няма да му остави нищо. Ще се бори до последната си сила. Умората и отчаянието изчезнаха като с магическа пръчка.

***

— Вячеслав Борисович? Здравейте, аз съм Ирина, съпругата на Антон Сергеев, помните ли го, работеше при вас? — Ирина се обърна към шефа на компанията, където доскоро работеше мъжът й.

— Ирина, здравейте, разбира се, че помня съпруга ви, и вас също — високият възрастен мъж уверено й подаде ръка, а след това посочи две кресла, където можеха да поговорят неформално.

— Това е чудесно. Имам нужда от вашата помощ.

— Какво мога да направя за вас?

— Характеристика за Антон.— Ирина, познавам ви като отличен професионалист и, извинете за откровеността, много красива жена. Много мои познати са клиенти във вашата фирма. Затова, позволете ми да говоря директно.

— Разбира се, — Ирина се изненада.

— Не мога да дам положителна характеристика на Антон.

— Защо? — Ирина, колкото и странно да изглежда, очакваше именно такъв отговор и той я зарадва.

— Разбирате ли, той напусна без скандали само заради вас. От уважение към вашия професионализъм не исках да уроня репутацията му.

— Какво означава това?

— Малко преди кадровите промени Антон беше хванат в измама. По-добре е да не знаете за какви суми става въпрос. А след като напусна, направих някои проверки – навсякъде, където е работил, Антон се е опитвал да организира нечисти схеми.

— Наистина ли? — зарадва се Ирина.

— Да, — мъжът изумено гледаше Ирина. — Мога да заявя това пред всеки съд!

— Вячеслав Борисович, благодаря ви, точно това исках да чуя. Ще можете ли да свидетелствате в съда?

— Това необходимо ли е?

— Да.

— Добре, — сви рамене Вячеслав Борисович. — Нямам какво да крия, аз водя бизнеса си честно.

Колкото повече свидетели намираше Ирина, толкова повече се ужасяваше. Изглеждаше, че изобщо не познава собствения си съпруг! Да, за приятелите си той беше чудесен човек. На всяко ново работно място служителите се поддаваха на чара му, но след това се откриваха липси. Единствено Вячеслав Борисович беше успял да го хване, останалите не можеха да намерят доказателства. Така че аферата с апартамента беше само върхът на айсберга.

— Ирина, мислех, че знаеш, — с извинителен тон разказваше в съда Денис, приятел на Антон: той никак не можеше да повярва, че Антон е постъпил така с Ирина. — Той превеждаше огромни суми на майка си. Попитах го дали си наясно за това, а той ми отговори, че, разбира се, знаеш.

— Не, не знаех. Мислех, че Антон страда, защото не му увеличават заплатата, не му дават бонуси, а след това го „подпират“.

— Какво? — засмя се Денис. — Когато работехме заедно, наистина му завиждах: една и съща позиция, същите резултати, а той взимаше повече.

— Той ми казваше точно обратното.

— Няма как. Явно и аз съм грешил за него.

— Искам обратно апартамента, ще ме подкрепиш ли в съда?

— Да, разбира се, Ирина, — обеща Денис да бъде до Ирина, докато тя не оправи всичко.

Заедно с адвокат Ирина успя да намери няколко свидетели, чиито показания бяха достатъчни за образуване на наказателно дело.

Няколко дни преди съдебния процес за разделяне на имуществото Антон поиска среща с Ирина. Уговориха се да се видят в кафето, където той ѝ беше предложил брак. Ирина се усмихна: миналия път той беше предложил ръка и сърце, а сега вземаше и сърцето, и цялото имущество, натрупано за десет години, купено в голямата си част с нейните пари.

— Ира, не бъди глупава, нито един съд няма да остави апартамента на теб. Най-много да получиш някакво обезщетение, което ще ти плащам.

— Сигурен ли си?

— Да, научи законите, — бившият съпруг леко докосна носа ѝ с пръст.

— Е, ако загубя, ще можеш спокойно да доведеш новата си жена в МОЯ дом.

— В МОЯ дом, — поправи Антон. — Между другото, искаш ли нещо да вземеш оттам? Някакъв битов уред или мебел?

— Не, не искам.

— Правилно. На теб нищо не ти трябва, а на нас — да. Но съм щедър: предлагам ти 200 000 рубли като обезщетение.

Ирина вдигна изненадания си поглед, отвори уста сякаш да каже нещо, но след това избухна в звънлив смях.

— Ох, не мога! Обезщетение! 200 000! Каква нечувана щедрост! — Ирина се смя толкова силно, че от очите ѝ потекоха сълзи.

— Колко си… — възкликна ядосано Антон. — Няма да получиш нищо – сама отказа.

***

Да се докаже, че Антон няма принос към покупката на апартамента, се оказа изключително лесно. Адвокатът предостави документи за движението на средствата по сметките на Антон и Ирина, намери доказателства, че именно тя е платила първоначалната вноска, както и че тя е финансирала ремонта и обзавеждането на дома. Показания дадоха Вячеслав Борисович и още няколко души.— Така, не разбрах. Това какво ще рече: нямаш апартамент? — бъдещата съпруга на Антон, вулгарна и груба особа, спретна скандал директно на улицата.

— Получава се, че нямам — Антон стоеше пребледнял и не можеше да повярва в решението, което съдът беше взел.

— И къде мислиш, че ще живеем? — в гласа на момичето не се чу нито ирония, нито шега, а студен сарказъм.

— На първо време — у вас — предложи Антон все така тихо.

— О, не и това. У нас няма да те пусна дори на прага. После ще обявиш, че апартаментът ти принадлежи, и ще ни изхвърлиш с бебето като лисицата зайчето от колибката!

— Значи, ще наемаме.

— Да, ти ще наемаш. Аз ще си живея у дома. Чакай приставите след половин година. — Неосъществената съпруга на Антон се обърна рязко и гордо се отправи към колата си.

— Те няма да докажат нищо! Не сме женени! — хвана се за спасителна мисъл Антон.

— Първо, ДНК-тестът ще покаже чие е детето. И второ, днес поне 10 души чуха как признаваш, че ще се жениш за мен и че ще имаме бебе.

В този момент Антон забеляза Ирина: тя вървеше заедно с Денис. Бившата жена и бившият приятел. Предатели!

— Как посмя да постъпиш така!

— Как? Да претендирам за апартамент, който сама си купих?

— Ти си измамница и предателка!

— Чакай, не ти ли беше този, който ми изневери и ме изгони от дома?

— Ти сама си тръгна!

— Да, след като каза: „Да не съм те видял утре тук!“

— Може би не бях прав — Антон сведе поглед, сякаш се извиняваше.

— Не „може би“, а със сигурност!

— Как смееш! Особено ти… от всички хора…

Ирина не изслуша останалите обиди. Тя и Денис спокойно влязоха в такси и заминаха. А Антон остана да стои самичък насред улицата.

***

Ирина се прибра в апартамента си вечерта след работа. В коридора светеше оставен за удобство светилник. До вратата, недоволно мърморейки, я чакаше котката — тя явно бе събудена насила, за да посрещне стопанката. Докато Ирина хранеше котката и се занимаваше с вечерята, вратата се отвори и звучен, топъл мъжки глас попита:

— Вече си у дома, скъпа моя?

— Да, любов моя! Преобличай се бързо и си мий ръцете — подгряла съм вечерята.

— Какъв късмет имам с теб! Ти си истинско съкровище!

— Тогава ме пази!

— Пазя те. Още повече, че скоро ще си имаме още едно съкровище…

Денис нежно прегърна Ирина и сложи ръка на заоблилия се корем.

— Рита!

— Разбира се! Знае, че го чакаме с нетърпение и го обичаме…

Щастието е, когато можеш да се довериш на някого с цялото си сърце и да знаеш: никога няма да те подведе.

Дереккөз