— И как смее тя! — долетя до слуха на Алина възмутеният глас на съпруга ѝ от чакалнята. — Това е живо същество, а не играчка!
Алина подскочи, откъсвайки се от монитора.
За четиринайсет години брак не бе чула Илия да повишава глас на клиент.
Дори когато пияният съсед довлече кучето си в клиниката с искане „незабавно да го излекувате“, Илия остана спокоен и уравновесен.
Нещо оглушително се стовари в чакалнята. Шишенцата на полиците звъннаха.
Алина бързо записа последния превод и се втурна от малкия си кабинет.
— Ще съжалявате за това, млади човече — изрече ледено високата дама в норкова шуба, притискайки огромен оранжев котарак до гърдите си. — Не разбирате с кого си имате работа.
Котаракът, който висеше в ръцете ѝ като чувал картофи, гледаше на света с философско безразличие.
Лъскавата му козина проблясваше с меден отблясък под светлината на луминисцентните лампи.
— Не, вие не разбирате — Илия стоеше, опря ръце на масата за преглед. Скулите му се напрягаха. — Няма да измъчвам животно заради вашия каприз. Това е престъпление.
— Ах, така ли! — разсмя се театрално дамата. — Значи престъпление? А да откажете на съпругата на кмета, не е престъпление?
Алина замръзна.
Съпругата на кмета?
Самата Виолета Маркушина, за която шепнеше целият град?
Е, ясно откъде идваше тази аристократична надменност и разглезената поза на примадона.
— Няма значение чия съпруга сте — отряза Илия. — За мен е по-важно здравето на животното.
Лицето на Маркушина се наля с червенина. Ноздрите на благородния ѝ нос се разшириха като на бясна кобила.
— Така ли значи… — изсъска тя през стиснати зъби. — Добре, млади човече, сам избрахте пътя си.
Константин Владимирович много ще се наскърби от вашето неуважение към семейството му.
Тя рязко се обърна, почти закачайки Алина с краищата на шубата си. Котаракът в ръцете ѝ измяука тихо, сякаш с укор.
— Довиждане, докторе — хвърли зад себе си Маркушина. — Или по-скоро сбогом.
Вратата се затръшна с неочаквана сила. Алина се хвърли към съпруга си:
— Илия, какво стана?
Илия се строполи тежко на стола и прокара ръка по лицето си.
— Искала е… — усмихна се той горчиво. — Представи си, довлече котарака и настоява да го подстрижа като „лъв“.
Казва, че щяло да бъде забавно. А навън е минус петнайсет!
— Господи… — прошепна Алина. — А сега какво ще правим?
Илия сви рамене:
— Нищо добро, това е сигурно. Но нямаше как да постъпя по друг начин. Ти знаеш.
Алина знаеше. Именно заради това го обичаше — за тази непоколебима принципност, за готовността да отстоява това, което смята за правилно.
Сутринта започна с телефонно обаждане.
Алина тъкмо правеше кафе, когато Илия вдигна слушалката.По начина, по който лицето му се изпъна, по това как побеляха кокалчетата на пръстите, стискащи телефона, тя разбра — беше се случило непоправимото.
— Да, разбира се, разбирам — изрече той глухо. — Не, няма да предявявам претенции. Още днес ще прибера вещите си.
Той бавно остави телефона на масата.
Алина застина с джезвето в ръце, страхуваше се да попита, макар че всичко ѝ беше ясно.
— Уволниха ме — съобщи Илья с безцветен глас. — „Съкращения“.
Главният лекар дори се извини уж — натиск отгоре, нямало какво да направи.
Алина остави джезвето и прегърна съпруга си през раменете.
Той потрепери от докосването, тик в бузата го издаде.
— Няма нищо — прошепна тя. — Ще се справим. Нали си най-добрият ветеринар в града, в друга клиника ще те грабнат веднага.
Но и двамата знаеха — няма да го грабнат.
В тяхното малко градче всички се познаваха. И всички се страхуваха от гнева на семейство Маркушини.
И така се и оказа.
Седмица обикаляне по клиники не доведе до нищо.
Навсякъде едно и също — съчувствени погледи, неловки извинения или направо отказ:
— Извинявай, Илья Сергеевич, но не ни трябват проблеми.
Валентина, като разбра за случилото се, само вдигна рамене:
— Абе, защо така, татко, се заинати? Голямо нещо – да подрежеш на котката козината. Това ли е проблемът?
— Мълчи си — сряза я Алина. — Не разбираш — не се меси.
Дъщеря им обидено изсумтя и се заключи в стаята си. А вечерта, сякаш нищо не се е случило, поиска пари за нови ботуши.
— Няма пари — изморено отговори Илья. — Нека отложим покупката.
— Ето! — избухна Валентина. — Всичко е заради твоята глупава упоритост! Сега аз да ходя боса ли?
Тя излезе от кухнята, хлопвайки силно вратата.
Илья трепна, наведе глава.
— Може би наистина сгреших… — измърмори той. — Сега и вас подведох.
— Престани — Алина седна до него и хвана ръката му. — Направи това, което беше правилно.
— А Валька… Тя е просто разглезена, ще порасне и ще разбере.
В събота Илья отиде при майка си в селото — да помогне, докато имаше време.
Върна се замислен и странно оживен.
— Знаеш ли — каза той вечерта, когато останаха сами в кухнята, — може би всичко, което се случи, е за добро.
Алина учудено повдигна вежди:
— Как така?
— Там, в Озерки — Илья се наведе напред, а в очите му блесна отдавна угаснал огън, — спомняш ли си, имаше една изоставена ферма?Ето, един предприемач, Борис Анатолиевич, я изкупи. Сериозен човек, делови.
Развъртя се с фермата – истинско чудо! И представи си, точно търси ветеринар. С жилище и добра заплата.
Алина замръзна, осмисляйки чутото.
– А Валя? – изрече тя основния въпрос. – Нали има колеж, приятелки…
– До града е само час с кола – бързо отвърна Иля. – Ще пътува за учебни часове.
А после…
Слушай, Али, ами ако наистина е съдба?
Винаги съм мечтал за своя ферма. А сега този шанс!
Алина замълча, гледайки през прозореца към разпръснатите градски светлини. Ами, може би наистина е съдба. Нали казват – всяко зло за добро.
– Добре – каза тя решително. – Нека опитаме. По-зле няма да стане.
И двамата знаеха – Валя ще бъде вбесена. Но изглежда, нямаше друг избор.
Борис Анатолиевич беше як мъж около шестдесетте, с умни и внимателни очи и характерни, сякаш изваяни от глина черти на лицето.
Той ги посрещна на портата на фермата, здраво стисна ръката на Иля и галантно се поклони на Алина.
– Хайде, да видим стопанството – предложи той, а в гласа му прозвуча гордостта на домакин. – И ще си поговорим.
Фермата поразяваше с мащаба си – просторни сгради, ново оборудване, добре поддържана територия.
Алина, която никога преди не беше стъпвала на модерна селскостопанска ферма, само клатеше глава от удивление.
– Ето – Борис Анатолиевич отвори вратата на ветеринарния пункт, – тук ще бъде вашето царство, Иля Сергеевич.
Всичко е по последна дума на техниката.
А там – махна с ръка към един хълм, – къщата за специалистите.
Двуетажна, с всички удобства. Вторият етаж е свободен, точно за вашето семейство.
Алина погледна тайно към мъжа си. Очите му светеха като на дете. Такова въодушевление тя не беше виждала у него отдавна.
– Кога мога да започна? – попита Иля, гласът му леко потрепваше от вълнение.
– Още утре, ако искате – усмихна се Борис Анатолиевич. – Но не бързайте. Оглядайте се. Това не е работа за един ден.
На връщане се прибираха мълчаливо. Всеки мислеше за своето, но техните мисли сякаш съвпадаха – как да се решат на такъв голям обрат в живота си?
– Знаеш ли – прекъсна мълчанието Алина, – наистина е хубаво място. И хората са приятелски настроени.
Докато говореше с Борис Анатолиевич, аз поговорих с местните – всички го хвалят.
Казват, че е вдигнал селото от нищото.
Иля кимна:
– Да, сериозен човек е. С такъв човек е удоволствие да работиш.
– А тази къща! – продължи Алина. – Просторна, светла. Може градина да си направим, и…
Тя спря, спомняйки си за големия препъни камък.
– Валя – тихо изрече Иля. – Как да ѝ го кажем?Дъщеря им реагира точно така, както са очаквали.
— Какво?! — писна тя, скачайки от масата. — На село? Вие луди ли сте? Няма да отида!
— Валентина, — строго започна Илия, но тя го прекъсна:
— Не! Няма да живея в тази дупка! Имам учение, имам приятели! Какво ще правя там, ще доя крави ли?
— А ти какво си мислеше? — не издържа Алина. — Тук няма с какво да живеем. Баща ти е без работа, спестяванията изчезват. Хайде предложи друго решение!
Валентина се спря и замигна объркано.
— Но… но как… — тя се строполи обратно на стола, а гласът ѝ изведнъж пресекна със сълзи: — Мамо, тате, вие наистина ли?
Там от скука ще умра! Какво ще кажа на момичетата? Ще ме подиграват!
— Никой няма да те подиграва — уморено каза Илия. — До града е един час път, ще можеш да ходиш на занятия.
А лятото… може пък и да ти хареса.
— Никога! — Валентина отново скочи, обръщайки стола. — Мразя ви! Целия ми живот разваляте!
Тя излезе от кухнята с трясък на вратата. Алина тежко въздъхна:
— Е, започна се…
— Ще преживее — каза строго Илия. — Вече не е малка, трябва да разбере.
Но в гласа му прозвуча несигурност. И двамата знаеха, че с характера на Валентина това преместване може да се превърне в истинско изпитание за цялото семейство.
— Знаеш ли — замислено каза Алина, — Борис Анатолиевич не напразно бърза.
Пролетта е пред нас, ще започне най-напрегнатото време в стопанството. Трябва да решим.
Илия кимна:
— Да, не можем да отлагаме. Вдругиден ще замина да подпиша договора. А после… каквото стане.
Замълчаха, заслушани в приглушените ридания от стаята на дъщеря си.
Пред тях стоеше нов живот — неизвестен, страшен, но може би точно такъв, за какъвто са мечтали.
Селският въздух замайваше като младо вино.
Алина стоеше на прага на новия им дом, вдишваше аромата на разцъфващия люляк и си мислеше дали наистина всичко не се оказва за добро.
През този месец след преместването за първи път усети как тревогите от последните седмици започват да я напускат.
— Ще се намери ли чай? — чу зад гърба си насмешлив глас. — Вашата красавица-дъщеря пак си върти носа, не можеш я извика дори.
Алина се обърна.
На прага стоеше Роман, синът на Борис Анатолиевич — висок, широкоплещест, с внимателния поглед на баща си.
— Влизай, разбира се — усмихна се тя. — Само че Валя не го прави нарочно. Трудно ѝ е да свикне.
— Личи си — измърмори Роман, влизайки в къщата. — Вчера видях как тичаше от обора с запушен нос. Сякаш е принцесата върху граховото зърно!
Валентина наистина не можеше да се примири с преместването.
Всяка сутрин започваше с драма — тя тряскаше вратите демонстративно, отказваше закуска, а на автобуса към колежа отиваше с такъв вид, сякаш я изпращат на каторга.
— Селяндури! — изсумтяваше тя в отговор на всеки опит за разговор с местните. — С кого сте ме накарали да общувам?Всичко се промени в онзи ден, когато на фермата започна масовото отелване.
Валентина, връщайки се от колежа, случайно се озова в обора и завари Роман, който помагаше на млада крава да роди първото си теле.
— Ела тук! — нареди той, забелязвайки силуета ѝ на вратата. — Подръж фенера.
И тя — сама не повярва после — послушно пристъпи напред.
Може би от изненада, а може би в гласа му имаше нещо такова, на което не можеш да не се подчиниш.
Два часа се мъчеха с кравата. Валентина държеше фенера, подаваше инструментите, а накрая дори помогна да избършат новороденото теле.
И когато малкото, залитайки на несигурните си крачета, за пръв път протегна муцуна към майчината вимя, тя неочаквано се разплака от умиление.
— Ето така, — засмя се Роман, като гледаше заплаканото ѝ лице, изцапано навсякъде, — а говореше, че си градско момиче…
От този ден всичко се промени.
Валентина започна да се задържа на фермата след занятията, помагаше във ветеринарния пункт, където работеха баща ѝ и Роман.
Вечерите прекарваше с тях късно, учейки заедно от учебници по ветеринарна медицина.
А когато дойде време да избира къде да провежда практиката си, тя, за изненада на родителите си, заяви:
— Ще правя практиката си в нашето училище. Тук е близо до фермата, а и децата са страхотни.
— В нашето? — попита Алина, обръщайки внимание на онова „нашето“. — Нали уж планираше да отидеш в града?
Валентина леко поруменя:
— Ами… Тук е по-интересно. И освен това, — тя се поколеба, — с Роман решихме, че мога да преподавам биология тук на децата.
А после, виж ти, може би ще организираме кръжок за млади натуралисти. На базата на фермата.
Алина се спогледа с Иля. Той ѝ намигна едва забележимо — виждаш ли, нямаше повод за тревога!
Вечерта седяха на верандата, любувайки се на залеза. От обора се чуваше мукане, въздухът беше изпълнен с аромат на прясно окосена трева и току-що издоено мляко.
— Знаеш ли, — замислено каза Алина, — май наистина съм благодарна на онази Маркушина.
Ако не беше тя, дали щяхме да се осмелим на такава промяна?
Иля я прегърна през раменете:
— Изглежда, не случайно тогава настоях. Всичко се оказа за добро.
От фермата се чу смях — Валентина спореше за нещо с Роман, размахвайки ръце.
Алина се усмихна.
Какво пък, не винаги „където си се родил, там и ще си полезен“. Понякога щастието те чака съвсем на друго място.
Само трябва да се осмелиш да направиш първата крачка.
