Сутринта започна с лъч слънце, който се прокрадна през леко дръпнатите завеси и сега упорито се опитваше да събуди Настя.
— Настюш, стана ли вече? Ставай, любима! — тихо влезе в спалнята Димка, нейният обичан съпруг.
— Добро утро, Димуле, — изпряна от сън, протегна се Настя като мъркаща котка.
— Мама е приготвила закуска, така че бързичко се измий – всички само теб чакат!
Всичко това бе ново за Настя: семейството, грижата един за друг, съпругът, свекървата, която я обичаше въпреки предвижданията на приятелки. За първи път в живота си Настя се чувстваше спокойна, защитена и уверена. Най-накрая имаше някой, който беше готов да направи всичко, за да я направи щастлива!
Детството на Настя бе ужасно. Родила се в неблагополучно семейство. Майка ѝ някога имала хубава работа в голяма компания, но всички проблеми разплиташе с бутилка в ръка. В крайна сметка загубила престижната си работа, продала апартамента в града и купила малка къща. Кой е бил бащата на Настя, майката дори не знаеше.
— Ох, ти, мой дребничък човек, — баба галеше Настя по кльощавия ѝ гръб, събираше редичките ѝ коси в опашка и се опитваше да я изхрани. Малката, различно от повечето деца, ядеше всичко: и каша, и риба, и салатки.
— Бабо, може ли допълнително? — Настя буквално облизваше чинията си, а баба ѝ слагаше ту кюфтенца, ту малки питки.
Баба ѝ беше единственият човек, който я обичаше. Но когато Настя беше едва на шест години, баба ѝ почина. Оттогава момиченцето почти оцеляваше: вкъщи храна почти нямаше. В деня на помощта от държавата майка ѝ, бършейки сълзи с мирис на алкохол, ѝ купуваше торбичка бонбони „за радост на детето“. Но Настя ненавиждаше тези бонбони и би ги разменяла с удоволствие за една обикновена филия хляб. За щастие, поне в училище я хранеха безплатно като дете от бедно семейство.
— Здравейте, идваме на проверка, комитетът по образование ни задължава… — малко неудобно поздрави класната ръководителка на Настя.
— Влезте, — момичето ги покани вкъщи, увито в тънък шал. — Мама спи.
— Защо е толкова студено? Не палите ли печката?
— Няма дърва. Няма въглища. Всичко е свършило.
— Как така няма? Нали в училището се занимавахме и ви докараха през септември, — учудено попита учителката.
— Мама… ги продаде… — на Настя ѝ беше неудобно, че се оплаква от майка си.
— Ясно, — жената в униформа гледаше момичето спокойно. — Настя, събери, моля, нещата си.
Настя послушно събра багажа си, качиха я в кола и я откараха. Първо в болница, после в приют. Няколко дни по-късно майка ѝ, която дори не бе усетила изчезването на дъщеря си, случайно предизвика пожар. Така Настя стана сираче.
В дома за деца тя за пръв път от дълго време спеше в чисти чаршафи, ядеше почти толкова вкусно, колкото при баба си, и не се будеше нощем от крясъците на пияната компания на майка ѝ. Заедно с приятелки тя влезе в кулинарен колеж, завърши с отличие и си намери работа първо в кафене, а после в модерен ресторант.
— Извинете, сменили ли сте готвача? Може ли да го извикате, моля! — попита Дмитрий, който имаше свой бизнес и два пъти седмично обядваше в този ресторант.
— Здравейте, вие искате да говорите с готвача? — пред Дмитрий застана слабо момиче с огромни очи.
— Да, вие ли приготвихте това? — очевидно беше, че Дмитрий само бе опитал ястието, но не го бе изял.
— Да, нещо не е наред ли? Не ви ли хареса?
— Напротив. Толкова съм впечатлен, че се страхувам, че ще искам допълнително. Смятам, че ресторантът много е спечелил с вас!
— Благодаря, — Настя се изчерви. Тя така и не можеше да свикне с възторжените отзиви на клиентите.
Дмитрий започна често да идва в ресторанта. Той обожаваше вкусната храна. Един ден случайно срещна Настя в търговския център, не се сдържа и я покани на разходка. Така започна тяхната връзка, продължила година. Дмитрий, познат женкар и веселяк, неочаквано се промени: за него съществуваше само това очилато момиче.
— Настя, ти стана мой любим човек. Дори не знам как съм живял без теб досега.
— И аз, — бузите на Настя поруменяха.
— А и не мога да си представя бъдещето си без теб. Ще станеш ли моя жена?Сватбата решиха засега да не правят. Димитрий премести Настя от наетия апартамент в апартамента на майка си, а след това по случай този повод отпразнуваха в ресторант. И така започна животът, който момичето отдавна си бе мечтало. Димитрий продължаваше да бъде внимателен, грижовен и нежен, а и отношенията със свекървата вървяха доста добре.
***
– Настя, май си се поспала малко днес – усмихна се Олга Павловна, когато снаха ѝ влезе в кухнята.
– Вчера беше голям банкет, освободихме се доста късно.
– Зная, сядай да закусваш.
Настя трябваше да изгражда отношения с Олга Павловна. Свекървата се държеше малко дистанцирано, но към момичето се отнасяше с топлота, подкрепяше я и ѝ даваше съвети по дреболии. Тя разбираше: Настя нямаше от кого да научи тънкостите на семейния живот, домакинството и други подобни неща. Но в кухнята снаха ѝ се чувстваше като кралица: там тя вече даваше съвети на свекървата.
– Момичета, на мен ми провървя и с мъжа, и със свекървата – казваше Настя всеки път, когато се срещаше с приятелките си.
– Е, не знам, не случайно казват, че свекървата ти изпива кръвта – поклащаше глава приятелката ѝ Светка, която, между другото, работеше в общинската администрация.
– Може би… но мен ме сполетя щастие!
– Гледай, Настюша, да не направи някой номер твоята свекърва!
***
Мина година. В семейството всичко беше спокойно, но свекървата започна да намеква: нужен е наследник, какво е това семейство без деца! И когато Настя разбра, че скоро ще стане майка, радостта нямаше край.
– Син! Ще имам син! – радостно извика Димитрий.
– О, Насте, бъди внимателна, храни се добре, пази внука ми!
– Ами ако е момиче? – усмихна се Анастасия.
– Не, как ти хрумна! В нашето семейство се раждат само момчета! – разсмя се Димитрий.
Настя бързо бе убедена да напусне работа: трябваше да се грижи за себе си и бъдещия наследник. Съпругът и свекървата ѝ не я ограничаваха в нищо, а за първи път Настя можеше да се наслаждава на такава грижа. Тя дори не си беше представяла, че някой може да я направи толкова щастлива!
– О, Димочка, мисля, че започна! – Настя се събуди посред нощ и разбра, че трябва да се отиде в болницата.
– Вече?! – Димитрий изглеждаше объркан, но бързо се събра и закара жена си в болницата. След няколко часа на бял свят се появи Павлика – дългоочакваният син.
Настя изцяло се потопи в майчинството: от Павлика се носеше мирис на спокойствие; дрезгавият му глас предизвикваше умиление у момичето, и тя искаше безкрайно да го държи, да го прегръща, да го целува. Бебето беше толкова крехко и беззащитно, че сърцето на Анастасия се свиваше от нежност.
– Настя, нещо съвсем си забравила Димата. Все пак той ти е съпруг! – веднъж с укор каза свекървата.
– Никой не съм забравяла! – Настя дори се учуди, когато чу тези думи.
– Как така… В кухнята не стъпваш, козметика изобщо не ползваш, напълняла си… Кога мислиш да отслабнеш? – Олга Павловна изглеждаше недоволна.
С презрение тя изгледа Настя от главата до петите. Момичето се почувства неудобно. Да, беше качила около пет килограма, но докторът ѝ каза, че ще ги свали по-късно. За момента трябваше да се възстанови.
– Освен това, видиш ли, си погрозняла – неочаквано заяви свекървата.
– Погрозняла?
– Да. Погледни се в огледалото. Носът ти се е разпльокал. Кожата ти е станала тъмна. Косата ти е някак си оредяла. Настя, заеми се със себе си! Отиди на фитнес, някой козметолог посети.
– Олга Павловна, Павлика е само на месец и половина! Не мога да го оставя за дълго. А и, между другото, всички минават през това. След няколко месеца пак ще бъда красавица – засмя се Настя.Но Оля Павловна се намръщи недоволно. Скоро Настя забеляза странности в поведението на Дмитрий. Той стана отдалечен, а когато беше у дома, или разговаряше с майка си, или за кратко вземаше сина им на ръце. С Настя обменяше само незначителни думи.
— Жено, днес няма да пренощувам вкъщи. С момчетата отиваме в дачата. Само мъже сме – не ме чакай.
— Добре, почини си хубаво, поговори си с приятелите — усмихна се Настя.
— И ти какво, просто ей така ще ме пуснеш? Дори няма да вдигнеш скандал? — Дмитрий изглеждаше недоволен.
— А защо? Знам, че работиш много и се уморяваш. Животът не трябва да се ограничава само с дома. Понякога трябва да се срещаш с приятели.
Дмитрий се усмихна загадъчно и си тръгна. От този ден срещите с приятели станаха ежеседмични. Това започна да тревожи Настя и тя сподели съмненията си със свекърва си. Но Оля Павловна само сви рамене: сама предложила това на Дима.
С всеки изминал месец Дмитрий все по-рядко беше вкъщи и все по-малко обръщаше внимание на Настя. Тя, заета с малкия Павлуша, първоначално не забелязваше случващото се. Едва когато мъжът ѝ спря да отделя пари за домакинството и за сина (казвайки, че сам ще купи необходимото), тя започна да се тревожи.
— Настюх, аз ти казвах, че тук нещо не е наред. А как е с твоята свекърва? — попита Светка, приятелката от детството.
— И с нея сякаш всичко се развали — сподели Настя, която нямаше на кого друг да разкаже съмненията си.
— Мислиш ли, че има друга жена?
— Не знам… — Настя пребледня от самата мисъл, че Дима може да ѝ изневерява. — Ами сега? Ще ме изостави ли?
— Не преувеличавай, приятелко. Може би греша. Може би наистина е просто уморен от работа.
Минаха месеци. Ситуацията вкъщи се изостри дотолкова, че стоенето в дома стана непоносимо. Павлуша, който тогава беше на почти две години, заспа в количката след дълга разходка в парка. Настя и Света се разделиха, и младата майка тръгна към дома си. За да не събуди сладко спящия син, тя тихо влезе в апартамента, свали обувките си безшумно и се насочи към спалнята. Внезапно чу разговор между съпруга и свекърва си.
— Мамо, просто не мога повече с нея. Гледай я: косата ѝ винаги е разрошена, широка като разтопено желе. Мирише на борш, а не на парфюм. Разговорите ѝ са само за Пашка. Помниш ли колко беше красива? А сега?
— Но вие имате син! Знаеш, не ми беше лесно да те отгледам сама. И ти също страдаше без баща. Защо сега сам си готов да обречеш сина си на същото…
— Не мисля да го оставям. Ти знаеш, че обичам Ксюша. Ще се разведа с Настя и ще се оженя за нея. Но Ксюша не може да има деца. Така че Пашка ще остане при нас.
— Сине, съдът ще остави детето на майката…
— Не, няма. Спомни си, тя няма нищо. Нито жилище, нито работа. И това семейно минало… Да, синът ще остане при нас.
— А Ксюша иска ли го?
— Да, обсъдихме го. Тя каза: главното е, че това е дете от любимия мъж.
Настя, станала неволна свидетелка на разговора, едва не се разплака. За да не се издаде, тя силно тръшна входната врата. Малкият Павлуша се разсърди, Дмитрий излезе да го посрещне, взе го на ръце и го отнесe в спалнята.
— Трябва да предприема нещо. Но какво?! — Настя още нямаше представа откъде да започне.
***
— Приятелко, свекърва ти е права: съдът обикновено оставя детето при майката. Но в нашата ситуация може и друго решение да вземе.
— Добре, с работата ще измисля нещо. А жилището?
— Не се притеснявай за това. Нали и на нас като сираци ни се полага от държавата. Проверих наскоро: нашите редове най-накрая дойдоха. Бяхме по-настоятелни — щяхме да го получим по-рано! Помолих момичетата, които разпределят квартирите, те ни записаха съседки… Довършителните работи вече приключват. Всеки момент ще ти се обадят.
Настя се усмихна: колко е хубаво да има приятелка, която да обясни и подскаже всичко! Оставаше само да измисли план за бъдещето. Докато Павлуша не тръгне на детска градина, тя едва ли ще може да започне работа. Разсъжденията ѝ бяха прекъснати от телефонен звън.
— Здравей, Настя. — Звънеше управителят на ресторанта, където тя някога работеше.— Здравейте! Току-що си мислех за вас!
— Наистина? Тогава явно имаме телепатична връзка! Насте, имам едно необичайно предложение. Мислила ли си вече, кога ще се върнеш на работа?
— Мислила съм, но докато синът ми не тръгне на градина, няма как да стане…
— А желание имаш ли?
— Разбира се, но…
— Не ме прекъсвай. Работата е следната. Собственикът на ресторанта отваря частна детска градина. Той е готов да приеме децата на двама наши служители по бонусна програма. Може би… да опитаме?
— Наистина ли е така?!
— Да. Ти си ни нужна: гостите все още питат кога ще се върнеш.
Постепенно Настя се върна на работа. Поставиха я само на сутрешни и дневни смени, и с нейното завръщане броят на посетителите през тези часове се увеличи. Заплатата ѝ беше все още малко по-ниска отпреди майчинството, но се водеше официална. Един ден Настя я очакваше изненада.
— Излез в залата, пак те търсят гости — управителят ѝ се усмихна хитро.
— Има ли някакъв проблем?
— Върви, ще разбереш!
На масата седяха приятелките на Настя. Света, щом я видя, дори изпищя от радост.
— Настенце, одобриха ни дома! Ти обаждаха ли ти се?
— Да, обаждаха се, но вече беше отдавна — и точно тогава телефонът ѝ иззвъня.
Настя объркано слушаше жената от другата страна на линията, която изброяваше необходимите документи и ѝ обяви датата на връчването на ключовете.
— Света, това е истинско чудо… — думите просто ѝ се изплъзнаха.
— Не, никакво чудо не е, — мрачно каза Света. Тя седеше с поглед към вратата и видя как в ресторанта влезе Дмитрий с изискана дама.
— Случило ли се е нещо? — Настя усети тревога в сърцето си.
— Да. Ето го твоят мъж. И не е сам.
Настя бързо излезе от залата, преди мъжът ѝ да я забележи.
***
Ключовете от апартамента ѝ бяха връчени на тържествена церемония. Настя още не можеше да повярва, че вече има свой дом. Дом за нея и за сина ѝ. Оставаше ѝ само да събере малко средства за мебели и можеше да се премести. И тогава Света отново ѝ подаде ръка.
— Приятелко, защо не отдаваш апартамента за два-три месеца? Така и така няма да можеш да живееш там веднага. А така ще получиш допълнителен доход.
— Вярно е. Може ли да се отдава апартамент без обзавеждане?
— Разбира се. Между другото, имам позната, която търси нещо такова за няколко месеца.
— Страхотно! Запознай ни!
След три месеца наемателите се изнесоха, и Настя разбра: моментът беше настъпил. Предстоеше им сериозен разговор с Дима.— Хайде да поговорим, Дима. С всеки изминал ден се отдалечаваш от мен. Защо?
— Сама не разбираш ли?
— Не.
— Омръзна ми. Скучно ми е с теб. Стана грозна. В главата ти са само памперси, детски градини и други глупости.
— Дима, сега говориш за нашия син.
— Е, и какво? Ти си станала някаква квачка… И ще съсипеш и сина ми. Дай боже, да не излезнат гените на майка ти.
Димитър ставаше все по-раздразнен. Ксения отдавна настояваше за този разговор, но той все отлагаше: постоянно му се въртяха в главата думите на майка му за самотата.
— И какво предлагаш?
— Давам ти един месец. Ще се оправиш, ще станеш пак привлекателна – ще живеем заедно. Ако не – значи няма какво да се обсъжда.
— Добре. Тогава се развеждам с теб – гласът на Настя за първи път от дълго време беше твърд и спокоен.
— Развеждаш се? Ами и марш на четири посоки! – избухна в злобен смях Димитър. – Само че детето няма да получиш, не го очаквай!
— Грешиш, ти няма да го получиш – Настя се усмихна и излезе от стаята.
След това жената събра своите вещи и тези на сина си. Оказа се, че не са много. Повика такси и си тръгна. У дома. У своя дом.
***
Два месеца по-късно почти вече бившите съпрузи бяха поканени на съдебно заседание. Всички доводи на Димитър, че синът му трябва да остане с него, се разбиха като вълни в скали. Той беше сигурен, че бездомната и безработна Настя няма да получи детето. Освен това миналото ѝ и семейството ѝ го караха да мисли, че тя ще тръгне надолу.
Но се оказа, че Настя има собствен апартамент, който вече беше проверен от социалните. Има работа и препоръки от там. А освен това, тя изглеждаше просто прекрасно: за тези два месеца беше невероятно разкрасена. Докато Димитър беше отслабнал и посърнал – новата му приятелка се оказа любителка да тормози и да живее на чужда сметка.
— Настя, моля те, не ми отнемай внука – Олга Павловна изглеждаше смазана, когато молеше бившата си снаха за разрешение да вижда внука си.
— Но нали вие подтиквахте Дима към развод, съветвахте го да се отърве от мен. Заради „гените ми“. Те са същите и у вашия внук.
Олга Павловна се изчерви: не очакваше, че всичко ще се развие така. Внука си искрено обичаше, но Кристина, с която Дима в крайна сметка се ожени, силно я разочарова.
— Няма да ви забраня да виждате Павлуша. Още повече, че вие сте единствената му баба. Няма да ви преча за нищо.
— Благодаря ти, злато мое! – Олга Павловна беше готова да падне на колене и да целува ръцете на Настя. Разбира се, фигуративно казано.
— Но да не ви хрумне да настройвате Павлуша срещу мен или да опитвате да го отнемете по някакъв начин.
— Не, как можеш!
Олга Павловна спази думата си. Вечерите тя вземаше внука си, когато Настя беше на работа. С удоволствие го гледаше през уикендите. Сега живееше сама: Димитър беше задлъжнял тежко, за да купи апартамент за себе си и Кристина.
Настя продължи да работи в ресторант, получи повишение. В момента излиза с прекрасен мъж. Но вече не гради надежди или илюзии. Тя знае със сигурност: единственият човек, който може да я направи щастлива, е тя самата. А един стабилен мъж до нея е просто чудесно допълнение към вътрешното ѝ щастие.
