Защо не ми се обади? Аз чаках.
Един ден тя се обади от чужд номер.
– Андрей?
– А кой друг да е? Все още ли си в Англия? – попита той.
От другата страна на слушалката настъпи мълчание.
– Къде си? Да не би да ни разделиха? – измърмори той.
– Ще се омъжвам… – тихо каза Милена.
Тя добави още нещо набързо, но той не успя да разбере. В слушалката прозвучаха къси сигнали.
Андрей веднага ѝ се обади обратно, но Милена беше изключила телефона. „Омъжва се… Какъв дявол? Аз трябваше да се оженя за нея!“, – Андрей едва не заплака от обида и безсилие.
***
Майка му готвеше нещо още от сутринта в кухнята. От ароматните миризми на Андрей му потекоха слюнките.
– Мамо, искам да ям, може ли поне да опитам? – молеше той, влизайки отново в кухнята за пореден път.
– Издържи малко, скоро ще дойдат гостите, ще седнем на масата и тогава ще опиташ.
– Ама кога ще дойдат? – недоволно измърмори Андрей.
– Изяж едно ябълко засега. От него няма да загубиш апетит, – каза майка му, като кимна към вазата с плодове на масата.
– Аха. От него още повече ще ми се прияде, – въздъхна Андрей, но все пак взе ябълка и отиде в стаята си, затваряйки плътно вратата след себе си.
Андрей вече беше на девет години, но изглеждаше не по-голям от ученик в първи клас. Всеки възрастен, когото срещнеше, чувстваше задължение да се изкаже за ръста му:
– Колко си малък…
– Сигурно не ядеш достатъчно…
– Тази година тръгваш на училище? Вече ходиш? Ученик в трети клас? Не може да бъде!
И всички му съветваха да яде повече.
Съучениците му му се подиграваха и го дразнеха. Когато прекаляваха, Андрей избягваше училището. Преструваше се, че е болен. Но странното беше, че гърлото му наистина се зачервяваше, а температурата му се покачваше. Майка му викаше лекар. Но щом се върнеше в училище и срещнеше присмеха на съучениците си, всичко се повтаряше.
Андрей учеше добре, но пропуснатите занятия даваха своето отражение върху успеха му. Майка му се тревожеше и го водеше по лекари.
– Докторе, защо синът ми е толкова малък? Въобще не расте. Ние с баща му си сме нормални, а той…
– Няма отклонения в развитието. Всички хора са различни и растат по различен начин. Ще настигне връстниците си, не се притеснявайте, – отговаряше поредното медицинско светило.
– Ще дойде време и ще пораснеш. Нали си чувал за Сталоун? Когато бил дете, и на него му се подигравали. Започнал да тренира, да развива мускулите си. И се превърнал в звезда, – каза друг.На Андрей му предписаха витамини, разходки на чист въздух и добро хранене.
Така щяха и да излекуват бедното момче, ако един умен лекар не беше обяснил състоянието на Андрей като психосоматична реакция на организма и не беше посъветвал родителите му да намерят по-подходящо училище или да премине на обучение вкъщи. Андрей започна да учи у дома и спря да „боледува“.
Андрей ядеше ябълка и гледаше как момчетата на двора гонеха топката. Никога не го приемаха в играта.
– Не ни се пречкай под краката. Ако те ударим, родителите ти ще ни се карат. Това ни трябва? Разкарай се доброволно.
И той си тръгваше, натъжен, с наведена глава. Но с кого да играе? Не и с малките деца. Андрей нямаше приятели.
Той толкова силно искаше да навакса връстниците си. Никой не разбираше колко страда. Всяка нощ, докато заспиваше, се надяваше, че на сутринта ще се случи чудо и ще се събуди пораснал. Но чудото така и не се случваше.
Андрей още не беше изял ябълката си, неспирайки да страда заради дребния си ръст и жестокостта на живота, когато на вратата се звънна. Най-накрая пристигнаха гости. Но той остана на мястото си. След малко майка му надникна в стаята.
– Андрей, ела, сядаме на масата.
– Няма да дойда. Сега пак ще започнат с въздишките: „В кой клас си? Как така си толкова малък? Нищо не ядеш ли?“ Омръзна ми!
– Никой няма да каже нищо, обещавам. Колега на баща ти дойде с жена си и дъщеря си. Сигурно си гладен, хайде.
Андрей остави огризката от ябълката върху перваза и неохотно излезе от стаята, защото беше ужасно гладен. Не всеки ден майка му приготвяше толкова вкусни ястия.
– Това е Андрей, нашият син — каза майка му и го насочи към свободния стол на масата.
Сякаш майка му беше предупредила всички, защото никой не каза нищо. Красива жена, седнала срещу него, му се усмихна окуражително. До нея седеше необикновено момиче, което много приличаше на жената. Андрей от време на време повдигаше поглед от чинията си и тайно я наблюдаваше. Изглеждаше с две години по-голяма от него. Понякога погледите им се срещаха и сърцето на Андрей спираше от вълнение. Тя имаше очи с цвета на морската вълна в слънчев ден и дълга руса коса.
– Андрей, вероятно не ти е интересно да слушаш нашите възрастни разговори? Покажи на Милена твоите албуми. Знаете ли, нашият син се увлича по фотография. Според мен, се справя отлично – каза майка му.
„Милена“, повтори наум Андрей това толкова необикновено име, както беше необикновено и самото момиче. А Милена вече се беше изправила, очаквайки Андрей да я заведе в стаята му. Беше висока и стройна.
– Седни тук. – Андрей посочи дивана, когато влязоха в стаята му.
Той взе фотоалбум от рафта на шкафа и седна до нея. Показваше й снимките и разказваше къде и кога ги беше направил.
– А защо на твоите снимки няма хора?
– Не знам. Обичам да снимам природата. Виж как залезът подчертава всяко стръкче трева, всяко клонче.
– Да, наистина е много красиво. А можеш ли да ме снимаш? – изведнъж попита Милена.
– Мога, разбира се, но светлината вече е лоша. Слънцето залезе.
– Няма нищо. Сега ще пробваме! – Момичето седна удобно и си оправи косата. – Готова съм.
– Точно така. Стой така. – Андрей извади камерата и погледна през обектива. – Отпусни се и се усмихни леко. Отлично. А сега обърни глава към прозореца – командваше той, докато натискаше затвора на камерата.
– Може ли да видя как изглеждам? Уау, колко съм красива. Ще разпечаташ ли? Ще я сложа в рамка и ще я закача на стената. Никога не съм имала толкова красива снимка.
– Ще те снимам още по-добре друг път – обеща Андрей, доволен от похвалата й.
Изведнъж всичко стана лесно. Оказа се, че обичат да четат едни и същи книги, да гледат едни и същи филми. Милена също почти нямаше приятели. Андрей дори престана да се притеснява за ниския си ръст. Милена много му харесваше. Когато майка му погледна в стаята и каза, че е време да си тръгват, защото родителите й се приготвяха да си ходят, Андрей наистина се натъжи.Той качи снимките от камерата в лаптопа си и цялата вечер ги разглеждаше, слагаше различни филтри. Не усети, кога в стаята влезе майка му.
— Красива девойка — каза тя.
Андрей потрепери.
— Родителите ѝ ни поканиха на гости другия уикенд. Ще дойдеш с нас? Мисля, че трябва да разпечаташ и сложиш този кадър в рамка, да го подарим на Милена. Имаш талант — добави майка му и го погали по косата.
От този ден Андрей и Милена започнаха да си говорят по телефона.
— Когато порасна, ще се оженя за нея — каза веднъж Андрей на майка си преди да заспи.
Майка му го погледна тъжно, но не отвърна нищо, само оправи завивката му. Изключи лампата и излезе от стаята. Андрей остана дълго буден, гледайки в тавана и си представяше как пораства висок и силен като Сталоун, и тогава Милена също ще се влюби в него.
В шести клас Андрей се върна в училище, прекарваше часове на тренажорите. След осми клас родителите му го изпратиха на спортен лагер за две смени.
— Колко си пораснал! — възкликна майка му, когато се върна.
Андрей действително беше пораснал. Все още изоставаше по ръст спрямо връстниците си, но вече не изглеждаше дребен. Отиде на фризьор и си поръча модерна прическа. Косата му беше гъста, кестенява. Младата фризьорка дълго се чудеше, пробваше различни варианти, накрая махна косата от тила му, а отгоре остави доста дълга. Получи се обемно и красиво.
— Колко си пораснал — каза майка му. — А къде си тръгнал?
— При Милена. Не мога да я набера. Телефонът ѝ все е изключен.
— Чакай. Не ходи при нея. Не е в града.
— Как така? След седмица започват учебните занятия.
— Разбираш ли, родителите ѝ се разведоха. Новата му съпруга го убеди да изпрати Милена да учи в Англия, за да не пречи. Там ще завърши училище и ще постъпи в колеж. Майка ѝ е в болница. Тя много преживя развода…
— Но защо не ми каза нищо?
— Не ѝ беше до това. А в колежа има много строги правила. Разрешени са обаждания само веднъж в месеца и само на родителите. Така че…
— Но защо не ми каза? — извика Андрей и очите му се напълниха със сълзи. Той прие мълчанието на майка си като предателство.
— Чуй ме, щеше да научиш, и какво после? Какво можеше да направиш? Тя ще се образова и непременно ще се върне. А ако майка ѝ се оправи, Милена ще дойде за ваканциите.
— Майка ѝ е в лудницата?
— Не в лудницата, а в психоневрологична болница…
— Каква е разликата? Баща ѝ е гадняр. Всички вие… — гласът му се прекъсна.
— Андрей! — извика майка му, но той вече излетя от апартамента и трясна вратата.
В класа вече не му се подиграваха. Момичетата го гледаха с интерес. Но той не направи модерната прическа за тях, а за онази, която сега беше далеч, в друга държава.
Когато беше в десети клас, Милена неочаквано се обади.
— Върна ли се? — зарадва се Андрей.— О, какъв глас имаш! Не те познах.
— Вече съм метър шестдесет и седем — каза гордо Андрей. — Значи се върна?
— Някой идва. — Милена понижи гласа си до шепот. Андрей едва я чуваше. — Съжалявам, че ти се обаждам без разрешение. Ще ме накажат и няма да ми позволят да се обадя следващия път… — в слушалката се чу сигналът за край на разговора.
Но въпреки това настроението се вдигна. Тя му се обади! Помни го!
Бащата на Милена повече не се вестяваше при тях. Андрей нищо не знаеше за нея, а нямаше кого да попита. След като завърши училище, Андрей влезе в университета. Според неговите изчисления Милена отдавна трябваше да се е върнала. Един ден тя му се обади от чужд номер.
— Андрей?
— А кой друг? Още ли си в Англия? — попита той.
В телефона настана тишина.
— Къде си? Да не ни прекъснаха? — промърмори той.
— Ще се омъжвам… — каза тихо Милена.
След това добави нещо бързо, което той не разбра. В слушалката отново се чу сигнал за край на разговора.
Андрей й позвъни обратно, но Милена беше изключила телефона. „Омъжва се… Какво по дяволите? Тя трябваше да се омъжи за мен.“ — Андрей едва не се разплака от обида и безсилие.
Две години по-късно той се ожени за красива жена, която донякъде му напомняше на Милена. Но тя говореше само за дрехи, маникюр и как трябва да си коригира носа. За деца дори не искаше да слуша, страхуваше се, че това би развалило фигурата й. Не обичаше да готви и дори не можеше. Сандвичи и яйца — това беше цялото меню. След година се разведоха.
Майка му неведнъж започваше разговор за внуци, казваше, че първият опит често е неуспешен и че около него има толкова други момичета. Но Андрей вече не искаше да чува за женитба.
Работеше и с помощта на родителите си купи апартамент. Колата успя да си купи сам. Един ден му се обади майка му и каза, че при тях минала Милена. Върнала се.
— И какво от това? — попита равнодушно Андрей. — През всичките тези години не се намери нито веднъж да ми се обади.
— Ти не знаеш как е живяла там. Мъжът й се оказал комарджия и наркоман. Прахосвал всички пари. Често нямала дори за храна, камо ли за телефонни обаждания. Бедното момиче. Едва успяла да му избяга. Каза, че ще дойде пак. Извинявай, не се сетих да я попитам за адреса.
— Нали е при баща си сега? — попита Андрей с по-мек глас.
— Не. Младата му жена го разорила, взела му всичко, което можела. Той продал къщата и живее някъде в малък апартамент…
Срещнаха се точно преди Нова година в търговския център. И двамата избираха подаръци. Милена първа го разпозна и му извика. Беше се много променила — боядисала косата си и я оформяла по различен начин. Погледът й беше станал строг, а в ъглите на устните й се бяха появили горчиви бръчки.
— Милена? — попита той, не вярвайки на очите си.
— А кой друг? Много си се променил, пораснал си, изглеждаш респектиращо. А аз се върнах. Баща ми още навремето е открил в депозит на мое име. С него си купих апартамент и взех мама от клиниката. А ти как си?
— Защо не ми се обади? Чаках те. — Андрей беше едновременно ядосан и радостен.
— Ще разкажа някой път. А ти сам ли си? — попита тя.
На Андрей му се стори, че тя се страхува от отговора му и го гледа напрегнато.
— Сам. Женен бях, но не се получи. — отвърна той.— Отивах у вас вкъщи. Майка ти ми даде адреса. Но не посмях да вляза. Ами ако не си сам.
Настъпи неловка пауза. И двамата не знаеха какво да кажат.
— А още ли се занимаваш с фотография? – попита Милена.
— Отивай у дома, ще ти покажа, — предложи Андрей.
Милена не се противи.
Дълго разговаряха и пиеха чай, загубвайки представа за времето.
— Аз те обичах, — внезапно каза Андрей. — Още от първия ден, когато те видях. Помниш ли, като дойдохте у нас на гости?
— Разбира се, че помня. Когато заминавах за Англия, взех със себе си твоя снимка. Помниш ли, ти ме снима? Още е с мен. – Тя отиде до антрето, извади смачканата фотография от чантата си.
— Тя ми даваше сили да продължа, когато беше много трудно. Напомняше ми за онзи ден, в който се запознахме. Родителите ми още не се бяха развели, всички бяхме щастливи… Едва сега осъзнавам, че съм те обичала. Просто не го знаех.
— Там ми беше толкова зле, нямах никого до себе си. А после се появи той – красив, успешен, весел. Но след сватбата… сякаш се беше променил напълно. — Горчилката в погледа на Милена стана още по-дълбока.
— А откъде имаш такова име? – с дрезгав глас попита Андрей.
— Родителите ми искаха да ме кръстят на двете си майки, но не можеха да решат на коя. Едната беше Людмила, Мила, а другата Елена. Така се появи Милена – в чест и на двете баби.
Андрей се приближи към Милена. Тя стоеше по чорапогащник, без пантофи, така че очите им бяха почти на едно ниво.
— Какво значение има какво е било и с кого. Няма да те пусна никъде повече.
— И аз няма да замина никъде от теб, — отговори тихо Милена.
След това, уморени и щастливи от любовта, те лежаха един до друг, а Милена прошепна в гърдите му:
— Господи, колко време пропиляхме.
— Не, нищо не сме загубили. Целият ни живот е бил подготовка за този ден. Истинското щастие никога не е лесно. За да намериш една-единствена перла, трябва да се гмуркаш в дълбините на морето и да отваряш много празни черупки. Знаеш ли, още тогава казах на майка ми, че ще се оженя за теб.
— Това предложение ли е? Съгласна съм…
«Той разбра, че тя не само му е близка, но и че вече не знаеше къде свършва тя и започва той» – Л. Толстой „Анна Каренина“
„Любовта – това не е огледален езеро, в което можеш да се взираш вечно. Тя има приливи и отливи. И отломки от разбити кораби, и потънали градове, и октоподи, и бури, и сандъци със злато, и перли… Но истинските перли лежат най-дълбоко“ – Ерих Мария Ремарк „Триумфалната арка“
