— Мамо, не мога да разбера, какъв друг наследник може да претендира за апартамента на татко, когато той, освен нас двете, няма никого? — Марина погледна снимката, на която бяха тримата край езерото извън града.

Мама, татко и тя… о, колко прекрасно беше тогава.

Наскоро дори през ум не ѝ беше минавало, че може да го няма татко, а сега… всичко се промени изведнъж, в един миг. Той беше на работа, точно преди това заедно планираха уикенда, а после тромб се откъсна и край… всичко свърши…

— И изобщо, мамо, сега изобщо не искам да говорим за апартамента или за някакво наследство. Току-що погребахме татко, а и откъде се е появил този човек? Кой е той? — Марина отново беше цялата в сълзи, толкова беше свикнала да е с любимия си татко до себе си!

С него всичко беше спокойно и сигурно, а сега тя и мама останаха сами.

Марина погледна майка си и избърса сълзите си.

Татко нямаше да одобри това нейно разпадане, тя трябваше да е стойка и опора за мама. Мама винаги изглеждаше толкова млада, а сега изведнъж остаря — раменете ѝ се отпуснаха, устните ѝ трепереха, а краищата им бяха свити надолу. В очите ѝ застина болка и един безмълвен въпрос: защо това трябваше да се случи с нас?

— Кой е той? Марина, не забеляза ли на погребението на татко младия мъж, който стоеше настрани от всички?

— Да, помислих си, че не го познавам, може би е от работа на татко. И какво? Това беше той? Но кой е той, мамо? Нещо ли криеш от мен?

Светлана Сергейевна въздъхна тежко: — Марина, разбрахме с баща ти за него, когато ти беше на пет години, тогава беше още малка. Решихме по-късно да ти разкажем, но татко ти така и не се реши. Бояше се да не разруши щастието на нашето семейство, не знаеше как ще реагираш. Ти винаги си била неговото единствено и най-любимо Маришче…

— Мамо, плашиш ме, татко ти изневерил ли ти е? Не може да бъде, мамо. Недей да увърташ, по-добре кажи направо за какво става въпрос, щом си почнала! — прекъсна Марина майка си. — С тези увъртания ще разрушиш вярата ми във вашата любов и нашето семейно единство!

— Извинявай, права си, татко ти не ми изневерявал. Просто… това беше първият му брак. Преди мен той беше женен за своя съученичка — Инна. Ожениха се веднага след завършването на училище. Въпреки че родителите ѝ бяха против и двамата искаха да докажат нещо на света. Но първоначалната им любов бързо отмина. Инна беше разглезена, свикнала всичко, което иска, да ѝ се купува. А Виктор тогава не можеше да ѝ осигури такъв живот. Когато прехвърлиха бащата на Инна да работи в друг град, тя просто избяга с родителите си от трудностите… и от твоя татко. И подаде молба за развод.— И какво общо има това всичко?

— Татко не искаше ти да знаеш, че е имал друго семейство. И когато се оженихме, ме помоли да не споменавам за негова грешка от младостта.

— Ех, ама това семейство ли е, мамо? Направо като детска градина — усмихна се подигравателно Марина. — Те дори деца нямаха.

— Ето и нашият татко така мислеше. Но след няколко години, когато вече работеше като лекар в нашата поликлиника, случайно се срещнаха с Инна.

Тогава ти беше на пет, а до Инна стоеше едно момче, десетгодишно. Като две капки вода приличащо на нашия татко. Това се виждаше веднага, никакви съмнения. Инна веднага разбра, че той се е досетил за всичко, и изведнъж се разплака. Родителите ѝ тогава ѝ забранили да казва на този бедняк Виктор, че ще има дете. Обещали ѝ, че ще ѝ намерят „подходящ“ съпруг.

След няколко години изведнъж баща ѝ се сдобил с бизнес партньор. Валерий направил впечатление на всички, и затова бащата на Марина го приел за партньор, за да привлече инвестиции. А скоро след това Инна станала съпруга на Валерий.

Но това „щастие“ не продължило дълго. Валерий се замесил в злоупотреби, набутал бащата на Инна в неприятности, и той попаднал в затвора. След това едва се измъкнал, но с инсулт, вече инвалид. А Инна останала сама да отглежда сина си. Твоят брат по бащина линия се казва Олег.

— А татко призна ли го? — изненада се Марина, а в очите ѝ проблесна ревност.

— Да, татко го призна. — Светлана Сергеевна кимна. — Той дойде при мен и ми разказа всичко. Решихме заедно, че момчето не е виновно, и татко започна да му помага. Тогава той печелеше добре. Между другото, Олег също стана лекар, като татко. Живее с майка си в друг град. Никога не съм мислила, че ще се появи в живота ни, но… вчера ми се обади и каза, че иска да поговори с теб.

— Да поговори? За какво? И изобщо правихте ли тест?

— Разбира се, като знаем Инна, решихме да направим. Макар че Олег е досущ копие на Виктор, а бащинството — 99,9 процента потвърдено. Но за какво иска да поговори с теб, не знам. Може за наследството — в крайна сметка е син на татко. — Светлана Сергеевна се усмихна леко. — Знаеш ли, не искам да мисля лошо за хората, но този Олег дотогава не е проявявал интерес към нас. И сега изведнъж се появява. Лесно се прави извод. Квартирата беше на татко, принадлежала на родителите му. Може би Олег планира да си поиска дял? Аз просто не мога да повярвам. А и как ще разделим нашия апартамент — двустаен? Просто нямам идея.

— Мам, ние винаги сме вярвали в честността и добрите намерения. Но знаеш какви хора има. И аз искам да вярвам, че синът на татко и моят, както се оказва, брат, е нормален човек. Трябва да се срещна с него и да изясним всичко. Макар че, честно казано, мисля, че ще е правилно да му дадем колата на татко. Ние с теб нямаме книжки, а той все пак е негов син. — Марина изрази мнението си, а Светлана Сергеевна я подкрепи: — Това ще бъде правилно, татко би се гордял с теб. Между другото, татко събираше за нова кола и спестяванията също трябва да разделим. Така няма да има обиди и недоразумения.​На среща с новооткрития си брат, Марина вървеше много озадачена.​

​Този човек си беше напълно чужд за нея. И тя изпитваше едновременно любопитство и страх да общува с него.​

​Любопитство, защото той беше син на баща ѝ и казваха, че много му прилича.​

​А страх, защото Марина се страхуваше да не се разочарова.​

​Олег Марина забеляза отдалеч. Сърцето ѝ дори трепна – тук и наистина никакъв тест не беше нужен. Олег беше абсолютно копие на баща ѝ, само че млад. И походката, и фигурата, и усмивката, и леко присвитите добри очи.​

​Когато Олег се приближи, Марина вече беше настроена, че всичко ще бъде наред. Сякаш невидимото присъствие на баща ѝ веднага се усети.​

​— Здравей, Марина, аз съм твоят брат Олег, какво да се направи, така стана! — той ѝ се усмихна приветливо и разтвори ръце точно както баща ѝ правеше, когато малката Маринка тичаше към него за прегръдка.​

​И Марина едва се въздържа да не отиде при него и да не го прегърне, толкова приличаше на баща им!​

​— Здравей, Олег, искаше да поговорим? — не можа да скрие усмивката си Марина.​

​— Да, ти вече знаеш всичко, баща ни отдавна искаше да ни запознае. Но се притесняваше дали е добра идея. Аз реших, че след като вече го няма, не можем да позволим да се изгубим, все пак сме роднини! — говореше Олег забързано, явно беше притеснен.​

​— Може би си прав, — сдържано отвърна Марина, очаквайки какво ще каже той още.​

​— Марин, може ли да се „самопоканя“ у вас на гости? — внезапно попита Олег. — Толкова ми се иска да видя как е живял баща ни, може би да взема някоя дреболия за спомен? Или това ще е неудобно и ти с майка ти ще сте против? — добави той. А когато забеляза учудения ѝ поглед, бързо включи: — Или може би наистина е неудобно?​Марина се обърка от изненадата.

Но от Олег се излъчваше някакво добро спокойствие, същото, как при баща ѝ.

– Разбира се, ела, хайде утре, става ли? – предложи Марина, така и не разбирайки напълно какво иска Олег.

Баща ѝ в такива моменти ѝ казваше, че ако искаш да разбереш нещо, не бързай. И скоро всичко ще се проясни.

До вечерта Марина дори изпече любимия му орехов кейк с вишни и пудра захар. Майка ѝ също беше у дома, в края на краищата имаха гост.

Олег дойде с божури и ги подари на майка ѝ.

Изглеждаше, че знае от баща ѝ, че това са любимите цветя в дома им. А когато видя ореховия кейк, широко се усмихна: – Невероятно, любимият ми кейк.

Колкото повече разговаряха, толкова по-топла ставаше атмосферата у дома. Като че ли частица от баща ѝ отново беше с тях.

В началото си говориха за разни дребни неща и си припомняха за него.

Но после Олег стана сериозен и каза:

– Светлана Сергеевна, Марина, аз вече съм възрастен мъж. Имам добро образование, достойна работа, и наистина много дължа на баща ви. Той ми помагаше много, когато на мен и на майка ми ни беше трудно. Затова искам да ви кажа, че винаги можете да разчитате на мен във всичко, добре ли е, Марина? И мисля, че сега по-често ще се виждаме. Съгласни ли сте? Между другото, исках да помоля нещо. Баща ви имаше страхотен джобен нож, който веднъж ми обеща да ми даде. Ако е възможно… като спомен за него, ако не сте против?

Марина веднага намери ножчето в джоба на бащината куртка и го подаде на Олег. Личеше си колко е щастлив и доволен.По-късно Светлана Сергеевна подхвана разговор за колата на татко, обяснявайки, че искат да я дадат на Олег. Но той внезапно така се смути, че чак заприлича на баща си със сълзи на очите. Когато баща им се смущаваше, и той започваше да мига и да се усмихва по същия начин, без да знае какво да отговори…

— Благодаря, но няма да мога да я взема, тя си е ваша… аз съм мъж, имам си всичко, — каза Олег с усмивка. — Просто… много, много ми липсва татко…

Когато Олег тръгна да си ходи, Марина не издържа и го прегърна.

— Е, какво, сестричке, ще продължим да живеем напред? — Олег машинално отмести кичур коса зад ухото ѝ. Този жест ѝ беше до болка познат.

Сега Марина беше щастлива, че има брат. А Олег изглеждаше също толкова щастлив, че се срещнаха.

— Между другото, скоро ще се женя. Ще дойдете ли на сватбата ми? Василиса има голямо семейство, а и аз вече си имам сестра, моята истинска сестра, — каза Олег с чувство.

Докато се сбогуваха, вече правеха планове кога пак ще се видят.

И изведнъж на Светлана Сергеевна ѝ се стори, че някъде съвсем наблизо стои мъжът ѝ Виктор и се усмихва.

Тя се обърна, пердето на прозореца леко потрепваше, вероятно от вятъра, който се бе прокраднал през отворената входна врата.

А усмивката… усмивката на Олег беше точно същата, затова ѝ се беше сторило така…

Колко е хубаво, когато наблизо има добри и надеждни хора, чието най-голямо богатство е тяхната добра душа.

Дереккөз