„Ще си почивам, като умра“ – промърмори баба Евдокия с непоколебим тон, който не търпеше възражения.

Малко преди Нова година в онкологичния център докараха възрастна жена – Евдокия Ивановна. Въпреки преклонната си възраст, тя прекрачи прага на приемното отделение с гордо вдигната глава. Лекарите размениха погледи помежду си, забелязвайки, че е дошла сама, без придружител. Медицинската сестра Вера, бързо преценяйки ситуацията, се втурна към нея и ѝ помогна да седне на количката.

– Бабо, как стигнахте сама? Вашите роднини не са с вас? – попита тихо Вера, като вклини погледа си в изморените ѝ ръце, здраво стиснали дръжката на чантичката.

– Роднини ли? – усмихна се бабата с нещо като предизвикателство. – Имам трима малки внуци вкъщи, няма кой да тича с мен по болници!

Гласът ѝ звучеше твърдо, но погледът ѝ издаваше умора. Явно не беше от хората, които се оплакват. Вера ѝ се усмихна съчувствено, без да каже нищо, и започна да бута количката към кабинета на лекаря. Евдокия Ивановна се държеше бодро.

В кабинета я посрещна д-р Сергей Петров – мъж около четиридесетте с внимателен поглед. Той отвори медицинското ѝ досие. Име, възраст – 82 години. Съпътстващи заболявания – цял букет. Той въздъхна дълбоко. В практиката му това не беше необичайно, но пациенти като този, особено сами, винаги пораждаха у него особена тревога.

Евдокия Ивановна изглеждаше миниатюрна, сякаш се беше изгубила в големия кожен стол. Раменете ѝ бяха прегърбени, а ръцете ѝ с тънка, полупрозрачна кожа почиваха върху коленете. Но когато тя го погледна, Сергей усети, че пред него не стои обикновен слаб стар човек.

– Здравейте, Евдокия Ивановна.

– Здравей, сине – отговори бабата. Гласът ѝ беше мек, но удивително уверен.

Сергей въздъхна тежко, остави досието настрана и седна пред бабата. Лицето му изразяваше искрена съпричастност.

Той започна стандартния разпит, внимателно избирайки думите си, за да не я уплаши. Тя му отговаряше спокойно и сдържано, сякаш се страхуваше да каже нещо излишно. В погледа ѝ нямаше объркването, характерно за други пациенти в онкологичния център. Напротив, тя го гледаше така, сякаш вече знаеше какво ще ѝ каже.

След леко колебание Сергей заговори:

– Опасявам се, че трябва да обсъдим сериозни неща. Евдокия Ивановна, имате рак, четвърти стадий – произнесе тихо, но ясно. – Можем да ви приемем в хоспис. Но… времето ви е много малко.

Думите увиснаха във въздуха. Сергей чакаше реакцията ѝ. Старицата се изправи колкото ѝ позволяваше крехкият ѝ гръб и втренчи поглед в лекаря. Очите ѝ, сиви с лека мъгла, внезапно блеснаха с неочакван пламък. И изведнъж тази немощно изглеждаща баба се нахвърли на Сергей почти с юмруци, крещейки:

– Какво си мислиш, момче, какви ги говориш?! – гласът ѝ беше рязък, но не ядосан, а по-скоро укорителен. – Аз ще живея! Имам три деца в къщи!

Сергей замълча объркан, без да знае какво да отговори. Евдокия Ивановна обаче, изглежда, вече бе решила всичко сама.

– Три, малки, разбираш ли? – продължи тя, сякаш обясняваше на дете. – Синът и снахата ми загинаха, а внучката отлетя за Америка, оставяйки децата на мен. В момента са при съседката. Трябва им каша да се вари, пране да се пере, да се разхождат… А ти ми казваш „няма време“. Къде ще умирам, мислиш ти?!

Думите ѝ бяха прости, но в тях се усещаше такава сила, че дори Сергей, свикнал с такива тежки разговори, почувства как гърлото му се свива. Беше виждал много хора, които се примиряват, плачат или губят всяка надежда. Но Евдокия Ивановна… Тя сякаш отхвърляше самата възможност да се предаде.— Евдокия Ивановна, — внимателно започна той след кратка пауза. — Разбирам, трудно е да се чуе това. Има варианти за лечение, можем да помислим за хоспис. В днешно време има много добри методи. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Ти ми помогни, миличък, да се изправя на крака, — прекъсна го тя, успокоявайки се. — Само кажи какво трябва, какви хапчета да пия или какво да правя. Нямам време да боледувам, защото няма кой друг да гледа децата вместо мен.

Сергей замълча изненадан от реакцията ѝ. Обикновено такива разговори завършваха със сълзи или с дълги обяснения. А тук — предизвикателство.

— Можем да опитаме операция, — в очите му се четеше тревога. — Но рисковете са огромни, разбирате ли?

Старата жена кимна, хвърляйки му бърз поглед, сякаш преценяваше дали може да се довери на думите му.

На следващата сутрин бабата реши да изненада всички. Когато медицинската сестра Вера влезе в стаята, за да раздаде термометрите, старицата внезапно я изгледа строго.

— Къде тук може да се тренира? — попита тя така, сякаш това е най-обикновен въпрос.

Вера се смути.

— Тренира? — повтори тя, сякаш не беше сигурна, че е чула правилно. — Бабо, ти си в болница. Какво трениране?

Евдокия Ивановна проблесна с очи.

— Движение трябва! Пролежки ще се появят, ако само лежа, — отсече тя, без да чака какъвто и да е отговор. В същия миг тя се изправи и започна да прави клякания точно до леглото си.

Вера остана слисана. Зад гърба ѝ се чуха смехове — това беше медицинският брат Коля, който надничаше в сцената от коридора.

— Е, добре, пристигна ни спортистка! — захихика той. — Упражнения по график и без извинения!

Евдокия Ивановна изобщо не реагира на подигравките. Тя продължи упражненията си, броейки кляканията на глас. Коля се спогледа с Вера, но тя само махна с ръка, сякаш казвайки: нека прави каквото иска.

След няколко дни Евдокия Ивановна вече беше почти местна знаменитост. За нея знаеха не само лекарите, но и пациентите. Енергията ѝ и решителността ѝ можеха да бъдат завидени дори от по-млади хора.

— Иван, искаш ли чай? — неочаквано попита тя един от пациентите в съседната стая. Мъжът, който беше на около шейсет години, кимна. След няколко минути старицата вече му беше донесла чаша горещ чай.

На друга жена, Тамара, която се оплакваше, че ѝ мръзнат краката, тя донесе допълнително одеяло и грижливо я зави.

— Ето, така ще ти е по-топло, — усмихна се тя.Всички наоколо започнаха да забелязват желанието ѝ да помага на всеки.

— Какво, нашата баба да не е решила да става милосърдна сестра? — пошегува се Кольо, наблюдавайки как Евдокия Ивановна помага на поредния пациент да се изправи от леглото.

Вера, чувайки думите му, само сви рамене.

— Не знам, Кольо. Но тя определено ни надмина всички. Чуй, как мислиш, да ѝ предложим да работи при нас на половин щат? Щом е толкова активна, нека помага.

Кольо се засмя.

— Ами предложи ѝ. Сигурен съм, че ще се съгласи.

Истината е, че Евдокия Ивановна сякаш изобщо не забелязваше възрастта си. Движенията ѝ бяха уверени, погледът — проницателен, а думите — твърди и категорични. Тя не се оплакваше, не искаше помощ, напротив — правеше всичко възможно да подкрепя другите. Нейният оптимизъм беше заразителен, и дори най-мрачните пациенти започваха да се усмихват, когато я поглеждаха.

До края на седмицата всички в отделението знаеха за Евдокия Ивановна. Нейният инат обсъждаха дори на съвещанията. Лекарите имаха противоречиви мнения: някои се възхищаваха на нейната непоколебимост, други недоумяваха как може да се държи толкова дръзко, въпреки положението си.

В една от предновогодишните дни, Сергей по време на визитацията попита възрастната жена:

— Евдокия Ивановна, как сте днес? Какво е настроението? — каза той, надничащ в стаята ѝ.

— Нормално, докторе. Кога ще ме оперирате? Имам да храня внуци още — отвърна тя с игрива усмивка. Косата ѝ беше спретнато прибрана, а в очите ѝ блестеше познатата искра, сякаш се намираше не в болнична стая, а на приятелска сбирка.

Сергей не успя да се сдържи и се усмихна.

— Скоро, Евдокия Ивановна. Но не бързайте.

— Синко, вие давайте по-бързо решение. Нямам време да умирам — заяви тя с такъв тон, сякаш ставаше въпрос за нещо дребно, като избора на телевизионна програма.

Сергей едва не се задави от думите ѝ. По навик той оправи очилата си и се опита да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото.

Евдокия Ивановна го погледна с усмивка, сякаш проверяваше колко дълго може да издържи на погледа ѝ.

— Е, какво се замисли? Хайде, насрочвай операцията и не губи време.

— Добре — най-накрая успя да каже докторът. — Ще обсъдим подробностите и ще ви подготвим. Но трябва да ви предупредя, операцията ще бъде трудна.— Знам аз всичко това! — махна с ръка Евдокия Ивановна.

Сергей забеляза сериозността в погледа на Евдокия Ивановна. Тази жена го гледаше така, сякаш вече знаеше, че всичко ще бъде наред. Неината вяра беше заразителна.

За първи път от началото на работата си Сергей почувства, че е до човек, който наистина се бори. Не само за себе си, но и за всички около него. Това беше силата на Евдокия Ивановна — нейната енергия буквално се предаваше на другите.

Операцията беше насрочена за следващия вторник. Целият персонал в отделението чакаше този ден с напрежение, но и с надежда. Дори тези, които не участваха пряко в подготовката, обсъждаха шансовете ѝ в коридорите.

Евдокия Ивановна, както винаги, беше невъзмутима. Преди операцията тя продължаваше да окуражава пациентите, да обикаля стаите, да се шегува с медицинските сестри и дори почерпи всички с домашни сладки, които ѝ беше донесла съседката. Тази жена сякаш живееше, пренебрегвайки всички медицински закони.

Когато настъпи денят на операцията, в отделението настъпи необичайна тишина. Евдокия Ивановна беше изпратена към операционната почти като героиня.

Операцията беше по-сложна от очакваното. Лекарите почти не се отделяха от операционната маса, страхувайки се, че Евдокия Ивановна няма да издържи такова тежко вмешателство. Нейното тяло беше отслабено от възрастта и болестите, но духът ѝ оставаше несъкрушим. Въпреки опасенията, след три дълги часа операцията приключи. Хирургът избърса потта от челото си и въздъхна тежко, поглеждайки мониторите:

— Бабата е истински боец!

Първите дни след операцията бяха критични. Евдокия Ивановна беше в реанимация, и всяка минута беше безценна.

На третия ден състоянието ѝ малко се стабилизира. Прехвърлиха я в стая. Когато медицинската сестра Вера надникна предпазливо в стаята, завари бабата седнала на леглото. Тя беше бледа, но в очите ѝ проблясваше обичайното упорство.

— Вера, намери ми някаква книга — каза Евдокия Ивановна. — Тамара я болят ръцете, скучно ѝ е. Ще ѝ почета.

— Евдокия Ивановна, какво правите, та вие трябва да си почивате! — запротестира Вера.

— Ще почивам, като умра — измърмори тя със своя категоричен тон.

Нямаше смисъл да се спори с Евдокия Ивановна. Вера ѝ донесе книга, и скоро Тамара, нейната съседка в стаята, слушаше историите от стар роман. Гласът на Евдокия Ивановна изпълни стаята, напомняйки мелодия, която плавно се лее от миналото. Съседката слушаше внимателно, а лекарите, които надничаха в стаята, поклащаха глави с изненада: бабата отново бе във вихъра си.

Седмица след операцията Евдокия Ивановна вече се разхождаше из етажите на болницата, сякаш беше забравила за сериозното си състояние. Тя помагаше на другите пациенти: на едни носеше вода, на други оправяше възглавниците.

— Непрестанна е! — смееше се Сергей, лекарят, който се грижи за нея от самото ѝ приемане. Той беше виждал много пациенти през кариерата си, но никога такива като Евдокия Ивановна.

Пациентите в отделението започнаха да я наричат „нашата баба“. Мнозина вярваха, че нейната енергия и грижа им помагаха да оздравеят по-бързо. Сергей, наблюдавайки я, ту се усмихваше, ту поклащаше глава. Той разбираше, че е безсмислено да спориш с нея — Евдокия Ивановна живееше така, както смяташе за правилно.

Месец след операцията Евдокия Ивановна се готвеше за изписване. Целият колектив я изпращаше. Нейното възстановяване се превърна в едно малко чудо за цялото отделение. Възрастна жена, на която никой не даваше шанс за подобрение, успя не само да се възстанови, но и да си върне бодрия дух. Дори лекарите, видели толкова много, признаваха, че това се дължи на нейната несъкрушима воля и огромната ѝ любов към живота.На прага на отделението вече я чакаха съседката и трите деца: Альошка, Машенка и Петя. Щом вратата се отвори, те се втурнаха към баба си с радостни възклицания:

— Бабо! Писахме писмо на Дядо Коледа и го помолихме да те върне при нас!

Тези думи бяха изречени толкова искрено, с такова детско топло усещане, че на очите на всички, които стояха наоколо, ненадейно проблеснаха сълзи. Дори строгият Сергей Петров, който обикновено запазваше професионална дистанция, едва се сдържа да не се разчувства.

Евдокия Ивановна се наведе, за да прегърне трите внучета наведнъж. Децата, обвили малките си ръчички около врата ѝ, говореха едновременно:

— Толкова много те чакахме! — извика Альошка.

— И ти направихме рисунки! — допълни Машенка.

— А пък вкъщи ти приготвихме една изненада! — каза Петя, сияещ от гордост.

— Благодаря ви, мили мои — каза Евдокия Ивановна, притискайки ги силно към себе си. — Вие сте моята радост. Жива съм заради вас.

Тя се изправи и се обърна към лекарите, които стояха малко по-настрани. На лицата на някои от тях се четеше гордост, на други — уморено облекчение, а някои просто се опитваха да сдържат емоциите си.

— Благодаря ви на всички — каза тя, като се приближи и погледна всеки от тях в очите. — Благодаря ви, че ми върнахте възможността да прегърна внуците си. Вие правите нещо велико. Животът е борба и не трябва да се умира, докато има за кого да живееш.

След тези думи тя прегърна всеки един от тях като свои близки. После, хванала децата за ръце, тя бавно тръгна към изхода. Цялата тази сцена беше толкова трогателна, че няколко медицински сестри не успяха да сдържат сълзите си и тихо ги попиваха с кърпички.

— Ето това е истинска победа — тихо каза някой от лекарите.

— Да — съгласи се Сергей. — Тези моменти ни напомнят защо избрахме тази професия.

Лекарите продължиха да стоят на вратата още дълго, наблюдавайки как Евдокия Ивановна си тръгва. Нейната фигура, макар и леко прегърбена, изглеждаше невероятно силна и непоколебима. Децата, които я обгръщаха, сякаш символизираха самата надежда и смисъла, заради които тя се бе борила. Всяка нейна крачка бе пропита с увереност, че напред я чакаха още много щастливи мигове.

Дереккөз