— Мамо! Тя е на пет години! Вероятно, забравила…​​

​​— Щом е така. Тогава и аз ще забравя.​​

​​— Сериозно ли говориш?​​

​​— Напълно… — отговори Зоя и затвори слушалката.​​

​​Минаха два дни.​​​

​​​— Мамо, а къде е баба Зоя?​​

​​— Вероятно скоро ще дойде — отвърна несигурно Аля. — Има задръствания по пътищата.​​

​​— От капачки ли? — усмихвайки се, попита момиченцето. Настроението й беше прекрасно. — И те пречат на колите да минат? А кой ги е изсипал? Може би е обърната кола, която е превозвала капачки?​​

​​— Тихо, Полина, не бъбри толкова. Няма никакви коли с капачки. Просто има задръствания, — Аля звучеше малко ядосана.​​

​​— И заради тях баба изобщо не идва?.. Ами ако изобщо не дойде?​​Казвайки това, Полина започна да подсмърча.

— Хайде, мъничка, тя в никакъв случай няма да пропусне твоя празник! — отговори Аля.

…Празникът беше провален. Бабата наистина не дойде, въпреки че Полина продължаваше да се надява и да я чака. Благодарение на множеството подаръци момиченцето за кратко се разсея, но като видя, че баба ѝ все така не идва, избухна в сълзи.

Аля се обади на майка си, но тя не вдигна. Нито първия, нито втория, нито третия път. Не отговори и на съобщенията. Аля започна сериозно да се тревожи. Остави съпруга си, свекърва си и свекъра да продължат празнуването на рождения ден на дъщеря ѝ и, неспособна да издържи, реши да отиде у майка си. Тя изпитваше мъчително безпокойство.

— Аля, хайде с колата да те заведа? — каза ѝ свекърът ѝ Анатолий, когато тя вече отваряше вратата на апартамента.

— Няма нужда, благодаря, ще се кача на автобуса. Вие си седнете на масата, скоро ще се върна — отговори Аля.

— Дядко, ела да продължим да редим пъзела! — извика след него Полина.

— Идвам, идвам, — отговори Анатолий, който също вече започваше да се притеснява.

…Преди пет години, когато Полина се роди, и двете баби веднага започнаха да се грижат и да разглезват бебето. Те бяха невероятно щастливи от раждането на внучката си. Аля, съпругът ѝ Роман и Полина живееха недалеч от двете баби. Алевтина беше загубила баща си преди доста време, докато бащата на Роман, слава Богу, беше в добро здраве. Така че освен двете баби Полина имаше и един дядо. Всички живееха в разбирателство и бяха в тясна връзка.

Анатолий работеше много, затова баба Лена най-често идваше сама на гости при Полина. А баба Зоя (майката на Аля) идваше на гости доста по-често. Тя живееше сама и много тъгуваше за близките си. Освен това Зоя беше значително по-възрастна от родителите на Роман и отдавна беше пенсионерка.Празниците и рождените дни те прекарваха заедно. Събираха се най-често у Аля и Роман. По правило всички си разменяха подаръци, често много ценни. След като се роди Полина, най-много подаръци неизменно се падаха на нея. Двете баби сякаш се надпреварваха една с друга. Благодарение на тях Полина имаше от всичко – къщички за кукли и аксесоари към тях, кукли с всякакви размери и видове, както и какви ли не бебета. Също така куклени мебели, посуда, дрешки за кукли. После Полина се запали по играчки понита. Много скоро в детската стая се наложи да окачат отделен рафт за всички кончета и аксесоари за тях.

Разбира се, Полина обичаше и двете си баби еднакво, както и дядо си, защото те винаги бяха до нея. Но с всеки нов подарък (често доста скъп), Аля подозираше, че една от бабите се стреми да стане по-любима. Това можеше да бъде забавно, ако не беше толкова сериозно.

Аля и Роман говориха честно с родителите си. Помолиха ги да не харчат толкова много пари за подаръци. Но те само се усмихнаха и почти в хор обявиха, че за любимата внучка нищо не им е жал.

Малко преди петия рожден ден на Полина, по време на един телефонен разговор с баба Лена, момиченцето я покани на рождения си ден. Поля често говореше по телефона и с двете си баби и обичаше да им разказва наивните си детски новини, а понякога дори леко клюкарстваше. Но бабите я разбираха и подкрепяха.

Баба Лена, разбира се, обеща да дойде, а как иначе? След това се обади на сватята си и случайно спомена, че внучката я е поканила на рожден ден. Баба Зоя, която прекрасно помнеше за рождения ден и беше подготвила подарък, ужасно се разстрои и обиди, когато чу новината. Проплака целия вечер.

Когато Аля се обади след няколко дни, за да я покани на празника, баба Зоя заяви, че е обидена до дъното на душата си заради това, че Поля по някакъв зъл замисъл не я е поканила. Затова тя нарочно няма да дойде. Тя е най-възрастната в семейството, човек в години и уязвим, и заслужава уважение! С нея не можело да се постъпва така. Трябвало първо нея да поканят!

— Мамо, тя е на пет години! За какво говориш? Нямаше никакъв зъл умисъл! — извика Аля по телефона.

— Винаги съм подозирала, че Лена и Анатолий са й по-мили. Ето, потвърди се. Никакви подаръци не можаха да променят това. А аз колко пари съм давала! — с тези думи Зоя подсмъркна.

— Мамо… Прости, ако сме те наранили с нещо! Но моля те, ела на празника! Поля ще тъжи без теб.

— Не. Аз съм обидена на вас, — заяви Зоя и затвори телефона.Оставаха само два дни до празника, а Аля беше напълно затрупана с подготовката. Тя дори не мислеше, че майка ѝ наистина няма да дойде.

Но не. Баба Зоя изпълни заплахата си.

Все пак, на самия празник Аля стана по-загрижена за това, че майка ѝ не се обаждаше, и затова реши да отиде при нея.

Когато отвори вратата на майчината квартира и влезе в коридора, Аля видя майка си, която седеше на столче пред кухненската маса. Възрастната жена плачеше, докато капеше успокоителни капки в чаша. Щом дъщеря ѝ се приближи, тя стана и я прегърна.

— Мамо… — промълви объркано Аля.

— Аля… Знаеш ли, мислих си… Всичко това е толкова глупаво! Не знам какво ми хрумна! Не можах да потъпча гордостта си и да дойда при вас. А днес… Днес ми стана тъжно, че вие празнувате, а аз, като чужда, седя тук сама. Но си обещах, че няма да се обаждам и няма да идвам, за да ви дам урок. Ала не мога! Душата ми копнее за вас! Седя и плача! И не знам какво да правя. Сама си се наказах. Може би съм станала съвсем стара и сантиментална…

Изведнъж се чу звънец на вратата. Аля отиде да отвори и видя пред вратата Полина и Анатолий. Той все пак беше решил да дойде, а явно Полина се беше присъединила към него.

— Бабо! По пътя не видяхме никакви задръствания, сигурно вече всичко са изчистили, така че нищо не ти пречи да дойдеш с нас — каза Полина, влизайки в кухнята и виждайки баба Зоя. — Хайде с нас? Още не сме нарязали тортата. Ще ти дадем най-голямото парче, става ли?

— Ела тук, злато мое, да те прегърна! — каза Зоя, избърсвайки сълзите си и протягайки ръце към внучка си.

— Плакала си? Недей да плачеш, все пак имам рожден ден! Хайде да празнуваме, става ли?​​— Хайде, хайде, Полинка, сега, аз ти подготвих и подарък! — баба Зоя избърса сълзите си и побърза към стаята, за да извади изненадата.​​

​​— Благодаря! Ох, — Полина притисна ръце към бузите си, като видя подаръка. — Ама баба Лена ми подари абсолютно същата кукла. Съвсем, съвсем същата!​​

​​Аля застина, страхувайки се от скандал, но мама мълчеше, а Полина каза:​​

​​— Те ще бъдат сестрички. И ще ги обичам еднакво, ето така! Също както обичам моите бабчета!​​

​​Баба Зоя отново избърса сълзите си, а Аля се усмихна и си помисли, че всичко е уредено.​​

​​— А наистина, хайде да ядем торта, — каза тя с усмивка…​​

​​Жанна Шинелева​

Дереккөз