Анна бавно разбъркваше супа, като поглеждаше към часовника. Без петнадесет седем – скоро щеше да се прибере Васил. Навън ръмеше тих есенен дъжд, капките се стичаха по стъклото, оставяйки криволинейни следи. Двайсет и три години тя посрещаше мъжа си с вечеря – ритуал, който беше станал част от живота ѝ.

В антрето хлопна входната врата.

– Пак е завалило, – измърмори Васил, изтърсвайки капки вода от якето си. – Какво имаме днес?

Анна подреди чиниите, разля супа. От тенджерата се издигаше пара, ароматът на копър и магданоз изпълни кухнята. Седна срещу мъжа си, като тайно го наблюдаваше – нови бръчки бяха се появили около очите, посребрените коси на слепоочията му бяха се увеличили.

Васил загреба с лъжицата супа и се намръщи.

– Ето пак, – недоволно отблъсна чинията. – Пресолила си, както винаги. Колко пъти трябва да ти казвам…

Анна усети как нещо вътре в нея трепна. Колко пъти беше чувала тези думи? Хиляда? Две?

– Василе, – гласът ѝ прозвуча неочаквано твърдо. – Уморих се.

– От какво пък си се уморила? – той дори не вдигна поглед от чинията.

– От всичко това. От вечните упреци. От това, че каквото и да направя – все е грешно.

– Аз съм такъв, какъвто съм, – отсече Васил. – Не ти харесва – вратата е отворена.

В кухнята настъпи тишина. Само стенният часовник тиктакаше – старият, останал от баба ѝ. Анна гледаше към него и изведнъж с болезнена яснота осъзна – времето наистина изтича. Изплъзва се като пясък между пръстите.

– Добре, – тя стана от масата. – Ще си тръгна.

– Какво? – най-накрая я погледна Васил.

Но Анна вече вървеше към спалнята. Старият куфар беше на тавана – същият, с който някога беше пристигнала в този апартамент като млада съпруга. Вещите се трупаха в него бързо, без да избира – рокли, блузи, бельо. Ръцете ѝ леко трепереха, но решителността ѝ растеше с всяка минута.

Васил се появи на вратата на спалнята: – Наистина ли си сериозна?

– Абсолютно.

– Е, тогава тръгвай, щом си решила, – в гласа му прозвуча предизвикателство. – Само после не се връщай!

Анна взе телефона. Наталия – единственият човек, който щеше да разбере без излишни думи.

– Наталия… ще дойдеш ли? Имам нужда от помощ.

Приятелката ѝ пристигна след двайсет минути. Мълчаливо помогна да свалят багажа, да го натоварят в багажника на старата ѝ „Тойота“. Васил стоеше на входа на блока, със скръстени ръце.

– Сигурна ли си? – тихо попита Наталия, когато вече седяха в колата. – Това е трудна крачка.Анна гледаше през прозорците на своя апартамент. Колко много неща са свързани с това място… Тук израсна Сашко, тук мина по-голямата част от живота ѝ. Всяка вещ пази спомени – и радостни, и горчиви.

– Сигурна съм, – тя стисна дръжката на чантата си. – Това е моят шанс да не изгубя себе си напълно. Разбираш ли?

Наташа кимна мълчаливо и запали двигателя. Дъждът се усилваше, размазвайки очертанията на познатия двор. В огледалото за обратно виждане все още се виждаше силуетът на Василий – или може би беше само илюзия, заслепена от завесата на дъжда?

Василий отвори вратата на апартамента – както обикновено, в седем вечерта. Само че този път никой не се показа от кухнята, не попита: „Как мина денят?“ Тишината кънтеше в ушите му.

Влезе в кухнята и на тъмно потърси ключа за осветлението. Печката беше чиста, на масата – празнота. Обикновено в това време Анна вече беше приготвила всичко – и първото, и второто… А сега отвори хладилника, а там нищо. Няколко наденички хвърлени насам-натам и недопита бира.

– Е, може да се каже, че без нея няма да оцелея, – промърмори си под носа, докато вадеше наденичките.

Търси тенджерата поне петнадесет минути – всичко беше някак не на място. Накрая се отказа, стопли ги в микровълновата. Седна да вечеря сам на голямата маса. Включи телевизора, за да не му е толкова пусто.

А после отвори гардероба да вземе риза за утре – и замръзна. Нейният домашен халат висеше там, син, вече поизносен. Василий докосна ръкава – и нещо го прободе отвътре.

На работа Петрович, колегата му от кабинета до него, между другото попита: – Не съм виждал жена ти напоследък. Всичко наред ли е?

– Какво да прави тук? – измърмори Василий. – Обяд си нося.

Едва в този момент осъзна – наистина, преди Анна често идваше по обяд, носеше кутии с домашна храна. „Васьо, как можеш да ядеш тези столови кюфтета…“

А животът на Анна сякаш започна наново, от чисто листо. Събуди се първата сутрин у Наташа и не можеше да повярва: осем часа! По принцип в шест вече беше на крак – да приготви закуска, да изглади ризата на Василий…

– Наташа, представяш ли си, – каза тя, пиейки чай, – вчера просто така се разхождах в парка. Просто ходех и гледах наоколо. Не помня кога за последно съм правила това.

Наташа само поклати глава: – Променила си се. Очите ти блестят.

И наистина, Анна се чувстваше различна. Записа се на курс по рисуване – изпълни една отдавнашна мечта. Първият път, когато седна пред статива, ръцете ѝ трепереха от вълнение.

– Не се притеснявайте толкова, – усмихна се преподавателката, жена на нейната възраст. – Получава ви се.

След занятието влезе в малко уютно кафене. Настани се до прозореца с чаша капучино. Седеше, гледаше минувачите. И изведнъж си помисли – никога не съм стояла така. Все бързах – магазин, готвене, чистене…

Вечерта Наташа отвори бутилка вино: – Анна, съвсем честно – искаш ли той да разбере нещо? Или вече е край?

Анна завъртя чашата в ръце: – Знаеш ли… Не искам край. Искам той да ме види – не като готвачка, не като слугиня, а като жена. Като човек. Разбираш ли?

А Василий същата вечер воюваше с чорапите. Преди никога не се беше замислял от къде идват чистите чорапи в чекмеджето. А сега – купчина мръсно пране в банята, а какво да прави с нея – неясно.

На двора съседката леля Валя го спря: – Василий Петрович, как така сте сам? Анна Сергеевна болна ли е?

– Не… – измърмори той. – Замина за известно време.Качих се у дома и седнах в кухнята. Погледът ми падна върху нейната любима чаша — бяла, с цветя от синчец. Посегнах към телефона… но дръпнах ръката си. Гордостта не ми позволи.

Василий не намери веднага входа на сградата на Наташа – стара пететажна сграда, скрита в дълбочината на двора. Постоя известно време пред вратата, преди да натисне звънеца. В ръцете си държеше намачкан плик – любимите на Аня сладки от онази сладкарница, където по-рано ходеха заедно през уикендите.

Вратата се отвори неочаквано. На прага стоеше Анна – в домашна рокля, косата ѝ небрежно вързана на опашка. Изведнъж му се стори, че беше разхубавяла.

– Васко? – звучеше явно изненадана. – Какво правиш тук…?

– Ами… минавах оттук – излъга той. Сменил беше три автобуса, за да стигне дотук. – Донесох ти любимите сладки.

Анна се облегна на рамката на вратата: – Минавал си, казваш… А каква е причината да дойдеш?

Василий премести тежестта от единия на другия крак: – Може би… да поговорим?

– За какво? – тя го гледаше право в очите, спокойно. – За това какъв си ти или за това как аз не съм добра домакиня?

– Анюта…

– Не, Васко – поклати глава тя. – Всичко при теб винаги е по твоите правила. За теб аз не съм човек, а приложение към печката. А знаеш ли, започнах да рисувам. Помниш ли, че в младостта си мечтаех за това? Сега се уча. И ми харесва.

Василий мълчеше. А какво да каже?

– Докато не разбереш, че съм личност, а не кухненски робот – няма за какво да си говорим.

Вратата се затвори. Василий постоя още малко, след което бавно се спусна по стълбите. Във входа миришеше на прясна боя – личеше си, че наскоро са ремонтирали.

Вървеше към дома пеша – трябваше да помисли. Думите на Анна се въртяха в главата му: „Не човек – приложение към печката“. Дали това беше истина? Кога за последно я бе попитал какво иска? За какво мечтае?

Вкъщи най-напред издири от шкафа стария фотоалбум. Ето ги – млади, на почивка с приятели. Анна се смее, до лагерния огън. А тук – Сашко като малък, тя го държи в ръце, щастлива като никога. Кога се бе променило всичко? Кога започна да я възприема само като домакиня?

На следващия ден по обяд набра номера на психологическия център „Хармония“.

– Добър ден – гласът в слушалката звучеше приветливо. – С какво можем да помогнем?

– Ами… има ли някакви курсове…? Знаете, за мъже… които са оплескали всичко?

Жената в слушалката помълча: – Имаме програма „Щастливо семейство“. Тъкмо събираме нова група.

– Запишете ме – промърмори Василий.

В групата имаше шестима като него – на различна възраст, но с подобни истории.

Психоложката, Марина Николаевна, обясняваше простички неща, а в него всичко се обръщаше: – Всеки човек е личност. Със свои мечти, желания, страхове. Не можеш да изискваш от близките си да бъдат просто функция. Любовта е тогава, когато виждаш и приемаш човека като цяло.След третия урок съседът на площадката, чичо Кольо, изненадано попита:
– Васко, нещо си се променил. Случило ли се е нещо?

Васил се усмихна накриво:
– Може би… прогледнах. Само че се опасявам, да не би да е твърде късно.

Съботното утро беше слънчево – циганското лято се радваше на последните топли дни. Анна обикаляше супермаркета с кошница, избирайки продукти за неделния обяд у Наталия. Спря се пред рафта с подправки, вглеждайки се в новия сос за салата.

– Подправки ли избирате? – чу се познат глас зад гърба ѝ.

Анна трепна. Обърна се – Васил. С износени дънки и онази карирана риза, която някога му беше подарила за рождения ден. Изглеждаше отслабнал.

– Здравей, Васко – изненада се колко спокойно прозвуча гласът ѝ.

– Здравей – той се премести от единия крак на друг, явно не знаейки какво да каже нататък. – Добре изглеждаш.

И наистина – нова прическа, модерни дънки, елегантна блуза. Преди все престилки и халати носеше.

– Благодаря. И ти си се променил.

Настъпи неловка пауза. Покрай тях минаваха хора с колички, от високоговорителите ехтеше музика.

– Може ли… да изпием по едно кафе? – изведнъж предложи Васил. – Тук наблизо отвориха кафене.

Анна се поколеба. Спомни си вчерашния разговор с психолога на курса за личностно израстване: „Не можеш да бягаш от миналото – трябва да го приемеш и да го пуснеш.“

– Добре. Само да оставя кошницата.

В кафето беше почти празно – все пак беше сутрин. Седнаха до прозореца. Васил дълго въртеше менюто в ръце, накрая поръча две капучинота и пастички.

– Помниш ли как преди ходехме в сладкарницата през уикендите? – попита той, гледайки някъде покрай Анна.

– Помня. Но беше отдавна.

Отново тишина. Сервитьорката донесе кафе – ароматно, с канела.

– Ходя на курсове – внезапно каза Васил. – При психолог.

Анна изненада се повдигна вежди:
– Ти? При психолог?

– Да… В една група за мъже. Представяш ли си, шестима такива… наивници като мен. Все си мислехме, че е нормално жена да е като робот. А сега… сякаш очите ми се отвориха.

Той отпи глътка кафе и се намръщи – беше горещо.

– Знаеш ли какво осъзнах? Години наред не те виждах като жив човек. Все функции някакви – супа, гювеч, ризи… А ти рисуваше преди. И мечтаеше…– И сега рисувам – тихо каза Анна. – Ходя на курсове. Акварел, масло… Получава се дори.

– Ще покажеш ли?

Тя внимателно погледна към съпруга си: – Защо ти е това, Васко?

Изведнъж той постави грубата си, мазолеста ръка върху нейната: – Промених се, Анче. Или… се променям. Трудно е, знаеш. Като да се учиш да ходиш отново. Но разбрах едно – човек не може да бъде затварян в клетка. Дори когато го обичаш.

– Обичаш ли?

– А ти как мислеше – че не? Просто… разучих се да го показвам. Всичко е тази глупава гордост, характерът ми.

Анна гледаше през прозореца. Навън по улицата хората вървяха – бързаха по своите дела, носеха торби с покупки, говореха по телефона.

– Не обещавам, че всичко ще се промени веднага – тихо каза Васил. – Но много ми се иска да опитам. С теб. Ако ти… ако ми дадеш шанс.

Тя мълчеше. Спомняше си първата им среща, сватбата, раждането на Сашко. Двадесет и три години – това е цял един живот.

– При какви условия? – попита накрая.

– При твоите – той се усмихна тъжно. – Но повече не като слугиня. Като съпруга. Като приятел. Като човек.

Анна допи кафето си. Погледна съпруга си – бръчките край очите, побелелите слепоочия, нервните му ръце, които мачкаха салфетката.

– Знаеш ли какво, Васко… Хайде първо просто да се разходим. Да поговорим. После ще видим.

Той грейна: – Наистина ли? Още сега?

– Ами защо не, времето е хубаво. Да се разходим в парка. Ще ми разкажеш за твоите курсове.

Излязоха навън. Слънцето топлеше направо като през лятото, миришеше на окапали листа и кафе от отворените врати на кафенетата.

– Чуй, помниш ли как се запознахме? – изведнъж попита Васил.

Анна се усмихна: – В автобуса. Отказа се да седнеш.

– А ти не седна. Каза, че ти е рано още да седиш на отстъпено място.

И двамата се разсмяха – за първи път отдавна, заедно. И тръгнаха по алеята – нито прекалено близо, нито далеч един от друг. Предстоеше дълъг разговор. А може би – нов живот.

Дереккөз