— Това какво е? — Сергей видя в коридора сглобения гардероб, закаченото огледало и набитата поличка. Обърна се към Наташа и сбърчи вежди.

— Ами… Сережа, ти работиш, нямаш време, а на мен… — започна Наташа.

— Казах, че ще го направя! Ти глупава ли си? Или глуха? — гледаше я Сергей с презрение. Наташа потрепери, почувства се малка и незабележима… а след това усети гняв:

— Обеща ми да го направиш преди година! — Наташа изправи гърба и разтвори рамене. — Така не може да се живее.

— А-а-а, не може вече? Година живяхме така и беше нормално, а сега изведнъж е станало невъзможно! — Сергей обу обратно обувките си, които тъкмо беше събул, и грабна палтото си от закачалката, където го беше окачил. — В този дом никой не ме цени. Ти си стой тук сама. А още по-добре — иди при този, който ти сглоби гардероба. Господи, ама той дори не те иска. Всъщност, никой не те иска!

Сергей излезе от апартамента, блъсна вратата силно, а Наташа въздъхна. Това го правеше вече от няколко години. Преди дълго не можеше да сглоби кревата и не позволяваше да викнат някой, който да го направи. Накрая Наташа спеше на походно легло, а той — на дивана. После, разбира се, го сглоби, но колко обидни думи по негов адрес беше изслушала тя! После не слагаше тапетите в детската и не подреждаше ламината. А детето вече беше пораснало. Това беше малко по-лесно — Наташа го направи сама с приятелка, но тогава и крещеше безобразно. А сега той започна да ходи при майка си и да остава там, надявайки се, че Наташа ще пропълзи до него и ще го умолява да се върне.

— Мамо, — каза синът й, като надникна от стаята. — Татко си тръгна, нали?

— Да, — кимна Наташа.

— Супер! Мамо, хайде да играем! — предложи той.

— Разбира се, хайде, — отговори тя с усмивка и тръгна след него. Наташа седна в креслото, а синът й започна да подрежда количките. Тогава тя осъзна, че преди две години всичко между нея и Сергей беше различно. Да, караха се. Да, той също отлагаше всичко до последно. Но те бяха семейство. И Костик тогава не чакаше баща си да си тръгне, а отиваше при него, дърпаше го за ръката и го влачеше със себе си. А сега това го нямаше.

Очите на Наташа се насълзиха.

— Мамо, с коя количка искаш да играеш? — попита Костик.

— С червената, — отговори тя.

— Добре. А още с коя? — попита отново синът й.

— Зелената.

— Разбрано.

Наташа знаеше, че сега не трябва да го прекъсва, че той ще играе и за себе си, и за нея.

Може би затова мислите й полетяха към миналото, когато се запозна с Сергей.

***

Наташа стоеше пред магазина и се усмихваше на слънцето. До нея беше майка й.

— Наташа, хайде да влезем и там, и да приключим, — предложи майка й.

— Мамо, не искам. Хайде да отидем в парка и да се разходим, — Наташа наистина не искаше да обикаля магазините с майка си.

— Но трябва да купим сувенири! — каза тогава майка й.

— За какво са ти те, мамо? — попита Наташа с вдигане на рамене.— Добре, ти иди в парка, а аз ще се поразходя по магазините. Ще се срещнем в автобуса, — каза мама.

Наташа се усмихна и се затича към парка и реката. Беше страхотно! Тя се настани в шезлонг и я обзе спокойствие. Гледаше реката, плажа, децата, които скачаха по вълните, и не можеше да повярва, че все още е в града.

Наташа не знаеше колко време би могла да седи така, когато изведнъж към нея се приближи момче от екскурзионната ѝ група.

— Госпожице! Какво правите тук? Нали трябваше да се връщаме вече в автобуса? — попита той.

Наташа трепна, погледна часовника си и скочи на крака.

— Веднага! Да тръгваме бързо.

Тя хвана младежа за ръката и забързаха към изхода на парка.

А когато стигнаха автобуса, вече знаеха много един за друг и се уговориха да се срещнат на следващия ден в центъра на града им.

По-късно Наташа си мислеше, че той може и да не се появи. Но момчето дойде. Това беше Сергей. Те започнаха да се срещат, след това се ожениха и сега вече имаха дете, което дори беше навършило 4 години…

„Трябва да се върна на работа,“ — мина през ума на Наташа. Изведнъж тя ясно осъзна, че Сергей може в някакъв момент напълно да си тръгне, а тя трябваше да се грижи за сина им и да осигури, че той с нищо няма да бъде лишен.

***

Онази сутрин, рано, Наташа заведе Костик на детска градина и се отправи към старата си работа. Според това, което разбра, търсеха счетоводител, макар и не за нейния сектор, но тя се надяваше, че ще я наемат. А ако не я наемат, поне да ѝ препоръчат някоя друга фирма.

Очакванията ѝ се оправдаха — казаха ѝ да започне в понеделник и ѝ обещаха съвсем прилична заплата.

След това Наташа реши да отиде до работата на Сергей. Планът ѝ беше да обядват заедно, тя да му разкаже за новата работа и в същото време да му поиска извинение – макар че не беше ясно защо тя трябваше да е първата, която да се извини.

Наташа пристигна пред офиса на Сергей и му позвъни. Той отговори, но каза нещо съвсем различно от това, което тя искаше да чуе.

— Нямам време, на съвещание съм! — измърмори той и затвори.

Наташа въздъхна и реши да се прибере и да му се обади вечерта, за да се опитат да изгладят конфликта си по телефона. Тя пъхна телефона в джоба си и се отправи към автобусната спирка. В този момент зад нея се отвори врата. Тя чу смях и познат глас. Сережин глас! А след това покрай нея мина той, заедно с някаква жена. Наташа пребледня и осъзна, че не може да помръдне. Проследи с поглед двойката и се молеше Сергей да не се обърне и да я види. В този миг някой се блъсна в нея. Тя обърна глава — оказа се, че това е някакъв млад мъж. Той се извини. Наташа промърмори:

— Случва се.

След това отново погледна натам, където беше съпругът ѝ, но той вече беше изчезнал. Най-вероятно се бяха качили с онази жена в кола и си бяха тръгнали.

Наташа въздъхна и си помисли: дали въобще имаше смисъл да се сдобряват? Все пак за последната година те живееха като съседи. Може би нямаше нужда тя да му звъни?

„Да, няма да звъня. Нека той се обади и дойде да се извинява!“ — реши тя.

***

Мина една седмица, втора, трета. Наташа започна работа, а Сергей не се обади. Разбира се, Наташа беше обидена. Освен това не можеше да разбере — напусна жена си и се върна при майка си, но защо не остави пари за нея и за сина им? Все пак те трябваше от нещо да живеят, нали? Макар че… всичко е ясно. Той смяташе, че Наташа ще му звънне, когато парите ѝ свършат. И тя можеше да го направи, ако не бяха я приели на работа.„Все пак мъжът ми е доста прецизен човек“, помисли си тя. И малко се зарадва за себе си: защото в това отношение той се беше излъгал. Сега тя няма да го моли да се върне, а още по-малко ще му се подмазва. Сега, когато има работа, те стоят на равни начала.

Няколко седмици по-късно братът на Сергей се обади на Наташа и ѝ каза, че Сергей вече не я обича и че е срещнал друга жена.

— Сергей ли ти каза да ми се обадиш? — попита Наташа.

— Не. Просто той е непрекъснато с нея и си помислих, че трябва да знаеш — отвърна той.

— Добре, благодаря.

След този разговор Наташа се опита да се свърже със съпруга си, но той не отговори на обаждането ѝ.

После му звънеше цяла седмица, но той пак не вдигаше телефона.

„Не, мили мой, все пак ще говориш с мен“, помисли си Наташа. И подаде молба за развод.

Разводът на Наташа и Сергей мина гладко. Или почти. Наташа получи половината от апартамента, в който живееха, и то само защото го бяха купили преди сватбата на равни части. И толкова. Да, тя имаше бабиния апартамент, който спешно ремонтираше, защото Сергей настояваше да напусне общия им апартамент, за да може да го продадат.

Но няколко парцела земя, плюс няколко съвсем солидни къщи, в които спокойно можеше да се живее дори през зимата, и които бяха придобити по време на брака им — за тях Наташа нямаше никакви права. Оказа се, че Сергей беше прехвърлил всичко на името на майка си.

— Ще съжаляваш, че се разведе с мен — изсъска Сергей. — Исках да запазя привидната стабилност на семейството заради сина ни. Исках да осигурявам теб и него. Но сега всичко приключи. Ние с теб сме вече чужди хора — обяви той.

Наташа се усмихна иронично:

— Ако искаше да осигуряваш, защо не го направи? Не лъжи, Серьожа. Ти напусна и ни забрави. Добре, че за мен, но на сина си дори не се обади нито веднъж. А сега ми заплашваш… Оказва се, че цялото наше имущество, в което и аз участвах, си прехвърлил на майка си… Аз съм разочарована от теб.

— Просто трябваше да дойдеш и да поискаш прошка — заяви самодоволно Сергей.

— Прошка? — Наташа повдигна рамене. — Ти си този, който трябва да ми поиска прошка. И някак си ми се струва, че ще ти се наложи да го направиш, но вече ще бъде късно.

Наташа дори не разбра защо изрече тези последни думи, но, както се казва, казаното не може да се върне.

Сергей избухна в смях.

— Аз? Прошка от теб? Свали си короната.

След това Сергей си тръгна, а Наташа остана да го гледа след него.

***

Наташа изпадна в депресия. Да, тя самата поиска развода, но бракът им беше дългогодишен и ѝ се струваше, че все едно е отрязала част от себе си. Беше болезнено.

В този ден тя отиде на работа по-късно от обикновено, като се оправда, че трябва да вземе документи от една организация, макар че, разбира се, не беше ходила там.

— Наташа, чу ли? — спря я една от колежките. — Имаме нов директор. Казват, че е доста привлекателен и не е женен. Всички момичета вече се стегнаха, спретнаха рокли, гримираха се — всичко, за да му направят добро впечатление.

Колежката се затича нанякъде, а Наташа само се усмихна и повдигна рамене.Разбира се, новият директор влезе при тях в счетоводството. Той беше доста добре изглеждащ, но очите му… Наташа потръпваше от погледите, които той ѝ хвърляше. От него лъхаше опасност и жестокост. Макар че, разбираемо е, ако беше мил и отстъпчив, едва ли би направил такава кариера.

***

Същия ден при Наташа на гости беше приятелката ѝ. Юлия наистина се стараеше да ѝ повдигне настроението, а Наташа се преструваше, че всичко е наред. Но очите… тъжните ѝ очи я издаваха.

Изведнъж на вратата се позвъни и Наташа отиде да отвори. На прага стоеше куриер с букет цветя в ръце.

– Наталия? – попита той.

Наташа въздъхна и кимна.

– За вас са, – подаде ѝ цветята.

Наташа скри ръцете си зад гърба.

– Не. Извинявайте, но няма да ги взема.

След това направи крачка назад и затвори вратата.

– Какво беше това сега? – попита Юлия.

– Нищо важно. Имаме нов директор и сега той не ме оставя на мира, – въздъхна Наташа.

– Новият директор? Теб? Виждаш ли, винаги ти казвам, че си много красива! – зарадва се Юлия, а после попита:

– Не ти харесва, нали?

Наташа кимна.

– Какво ще правиш? – попита Юлия.

– Ще напусна, какво друго? – Наташа се усмихна тъжно. – Ще изляза в отпуск и след това ще подам молба за напускане.

– Знаеш ли, Наташ, дойдох, за да ти вдъхна кураж, – каза Юлия. – Но виждам, че ситуацията ти е доста сложна. Сережа изобщо плаща ли издръжката? – попита тя.

– Да. Както обеща, най-минималната, – кимна Наташа. – А майка му и брат му постоянно ми изпращат снимки на новата му приятелка и ми разказват какви подаръци ѝ е купил. А аз мислех, че ме харесваха, оказа се, че изобщо не могат да ме търпят.

– Хм… обградили те отвсякъде…

– Нищо, Юлия, нищо. Всичко ще бъде наред, – увери приятелката Наташа.

– А за отпуската накъде си решила да пътуваш? – попита Юлия.

– Ами ето, реших да повторя едно пътуване с мама, когато срещнах Сережа, – каза Наташа.

– Защо? – учуди се Юлия. – Защо изобщо да си отваряш стари рани? – Юлия разпери ръце.— Не. Не възнамерявам да разчоплям нищо в себе си. Напротив, сякаш кръгът се затвори. Ще върна сърцето си там и ще започна отначало.

***

Наташа седеше в шезлонг, край реката в парка, и сълзи напираха в очите ѝ. Та нали тогава също седеше така, когато се запозна със Сергей и се влюби в него безумно. А сега…

— Госпожице, здравейте! — чу Наташа непознат мъжки глас до себе си. Тя се опита незабелязано да изтрие сълзите си, после се обърна към мъжа и му се усмихна:

— Вече време ли е да се качваме на автобуса? — попита тя.

— Не знам, — вдигна рамене мъжът. — А вие не ме ли помните? — попита той.

Наташа хвърли бегъл поглед върху мъжа и поклати глава.

— Не.

Мъжът ѝ разказа къде я е виждал и се извини, че случайно се е блъснал в нея.

Оказа се, че всичко това се е случило близо до работата на Сергей. Те се посмяха за ситуацията и след това тръгнаха да се разхождат по алеите на парка.

След няколко часа Наташа се сепна.

— Ох! Изпуснах си автобуса! — възкликна тя. — Какво да правя сега?

Спътникът ѝ се усмихна:

— Лично аз се радвам, че така се случи — каза той. — Остани, ще ти покажа града.

И Наташа остана. А след известно време се премести тук със сина си и се омъжи за този мъж, когото срещна в парка.

***

— Наташке! Няма да повярваш! — една сутрин ѝ се обади Юлия.

— Какво? Какво се е случило? — Наташа веднага се разтревожи.

— Твоят Сергей се оказа, че е присвоил фирмени пари. Ето на какви пари е купувал подаръци за жената си! А сега тя го е напуснала. Представяш ли си?! — смути я Юлия. — Дойде при мен. Търси те. Казва, че само ти си го обичала истински. Иска да върне всичко назад. Моли за прошка. Надявам се, че няма да се върнеш при него, нали?

— Разбира се, че не! — отвърна Наташа и веднага си спомни как беше казала на Сергей, че точно така ще стане. И че когато поиска да я върне, вече ще е твърде късно. И наистина, точно така и стана.

— И още, представяш ли си, той прехвърлил цялото си имущество на майка си, нали? Дори онова, което сте купували заедно. А се оказало, че тя го е записала на името на брат му. Братът отдавна е продал каквото можел, заложил каквото не можел и е проиграл всичко! Сега те имат огромни дългове, — продължи Юлия.

— Разбрано, — каза Наташа. — Значи издръжка изобщо няма да видя. Е, ще преживея. А ми е жал за Сергей. Сигурно си е мислел, че е толкова „хитър“, а накрая сам се е надхитрил.

Дереккөз