– Не мога да повярвам, че ти го направи! – Антон гледаше баща си с недоумение и прикрита омраза. – Как изобщо ти хрумна това?

– Аз въобще не го измислих сам, – спокойно отвърна Марат Анатолиевич. – Мама ми даде идеята.

– Мама? Но тя не е сред нас вече три години! – усмихна се подигравателно Антон. – Да не би да се свързваш с нея през космоса или пък насън?

– Не, разбира се, – бащата не улови сарказма в думите на сина си. – Случи се преди три години. Просто не можех да изпълня последната ѝ воля досега.

– Последна воля? Никога не си споменавал, че мама е искала нещо.

– Защото тя нищо конкретно не поиска.

– Тогава не разбирам. Ще обясниш ли?

– Ще обясня. Но не съм сигурен, че ще ме разбереш.

– О, разбира се! Къде на мен? Сигурно е нещо по-сложно от моите две висши образования!

– Образованието не дава ум, сине, нито лекува душата. А твоята душа отдавна не е наред…

– Пак започваш! Стига вече да ме възпитаваш!

– изобщо не опитвам, – тъжно се усмихна бащата. – Закъснял съм за това.

– Именно! – Антон се ухили самодоволно. – Сега кажи, какво е казала мама?

– Нищо. Последните ѝ думи бяха: „Благодаря ти, дъще“. Жена ми беше права. Във всичко права. И затова аз…

– Ме предаде? – завърши фразата му Антон.

– Защо „предадох“? Постъпих по съвест. Майка ти никога не говореше празни думи. Сигурен съм, че сега е доволна…

– Че синът ѝ стана скитник?! – Антон изригна в ярост. – Това ли я радва?!

– Радва я, че сега навярно ще се замислиш за живота си, ще се промениш. Ще станеш отново онзи добър и честен човек, когото всички обичахме.

– Говориш за мен все едно съм мъртъв.

– Така си е, Антоне. Съвестта ти умря…

***

Антон се ожени веднага след завършването на училище за съученичката си Марина.

В това никой не се съмняваше – нито той самият, нито приятелите, нито съседите, още по-малко родителите.

Двамата бяха седели цели десет години на един чин.

Антон никога не поглеждаше други момичета. Сам носеше раницата на Марина. Обичаше я безмерно и не криеше това.

В последната година на училище, както казват някои, тяхната любов се осъществи. Марина забременя.

Никой особено не беше недоволен, а Антон направо се гордееше и беше щастлив, че ще става баща.

Момчето едва ли тогава разбираше какво означава това, но за съучениците си той веднага стана „истински мъж“.Сватбата беше шумна и весела. Почти целият випуск отбелязваше това паметно събитие.

Всички бяха убедени, че любовта на Антон и Марина няма да свърши никога. Още отсега си уговаряха присъствието на златната сватба.

Младоженците поканиха всички!

В онзи момент дори не можеха да си помислят, че любовта им ще приключи много по-рано…

След сватбата Марина се премести при Антон. Родителите им предоставиха най-просторната стая.

И започнаха семейните ежедневия.

Не беше нужно да се изглаждат отношенията: всички се познаваха от години и се разбираха прекрасно.

Антон започна работа, а Марина се зае да усвоява домашното стопанство. Това бе настояване на свекъра и свекървата.

Казаха, че така ще има много повече полза.

И се погрижиха и за бъдещата финансова подкрепа за детето: бащата уреди снаха си във фирмата си. Така Марина стана водещ специалист в рекламния отдел.

Всичко беше прекрасно!

Младите чакаха първородното си дете, а бабите и дядовците – първото внуче. Да, всички вече знаеха, че ще бъде момче. Дори имаха име, готово за него…

Но така и не успяха да го използват…

През зимата Марина се подхлъзна и падна…

Много злополучно…

Скръбта внезапно влезе в живота на младите съпрузи и техните родители. Всички, които разбраха, бяха потресени:

„Само виж: тъкмо се ожениха и, изведнъж, такова изпитание… Ще устоят ли?“

Устояха. Подкрепяха се един друг, колкото можеха. Особено се грижеха за Марина: тя преживя силно загубата…

След тези тъжни събития дълго не успяваше да зачене. Седем години обикаляне по лекари не дадоха резултат. Или по-скоро дадоха само един: и двамата бяха напълно здрави. Проблемът – в главата.

– Не мислете за деца – поръча им един опитен лекар. – Живейте за собственото си удоволствие. Пътувайте. Имате нужда от повече положителни емоции. А най-важното – обичайте се!

Антон и Марина бяха толкова изморени от безкрайното чакане за попълнение в семейството, че с радост последваха съветите на доктора.

И, о чудо! След две години в семейството се родиха близнаци! И какви! Момче и момиче!

Изглеждаше, че това е щастието!

Но…

Точно с раждането на децата бракът на съучениците започна да се разпада стремглаво.

Първо, децата скоро започнаха да дразнят Антон страшно много. Бебетата го лишиха от „нормалния му живот“, от съпруга, която обръщаше внимание само на него, от родители, които спряха да се интересуват от него. Разбира се: цялото семейство започна да се грижи за двете непрекъснато плачещи бебета, а той, Антон, за тях беше последен в списъка – трябваше сам да се обслужва и… да разбира.

Антон не искаше да разбира. Той караше Марина да го търпи с постоянни заяждания, караше се с родителите си, обиждаше всички.

Докато не намери утеха за себе си…

Една колежка от работата отдавна му хвърляше погледи…Докато не намери за себе си отдушник.

Колежка от работата отдавна му хвърляше закачливи погледи…

И с нея той отново се почувства единствен, обичан и незаменим.

Сега често оставаше до късно в службата, остави Марина на спокойствие, гледаше родителите си отвисоко.

Първа усети нещо нередно майката на Антон: на Марина ѝ беше просто не до това.

Горката жена, червенеейки и бледнейки, се опита да поговори със сина си. Антон дори не се опита да отрича:

– Да, имам друга, и какво от това? Имам право.

– Какво право, сине? Нали имаш деца!

– Всички имат деца, – отвърна Антон, – но никой не се отказва от личния си живот заради тях.

– Какъв? Личен? Твоят личен живот е Марина! Да не би случайно да си забравил това?

– Искам да го забравя, но ти не ми даваш!

– Антон, осъзнай се! Нали толкова се обичате!

– Обичахме се…

– Антон!

– Твоята Марина ми е писнала ужасно! Тя е свикнала постоянно да съм около нея, затова ме гледа като някакъв стол. А аз искам да ме гледат с обич, с възхищение, ако щеш! И имам право на това!

– Но тя, – майката се запъна, не знаейки как да достигне до сина си, – е твоя законна съпруга. Тя има толкова грижи на главата си! Близнаци – това е двойно щастие, но и двойна тежест! А ти дори не се опитваш да ѝ помогнеш!

– Тя си има теб и баща ми. А аз работя. Изкарвам пари. Храня ви всичките, по същество…

Чувайки това, майката замълча. Разбра, че е безсмислено да говори със сина си и да вика за съвестта му. Може би поне ще послуша баща си?

И майката разказа всичко на Марат Анатолиевич.

А той не се поколеба дълго. В лицето на Антон изказа всичко, което мисли по въпроса, и изиска:

– Или прекратяваш тези си флиртове, или аз сам ще разкажа всичко на Марина! Горкото момиче се скъсва с децата ден и нощ, а ти се забавляваш! Осъзнаваш ли какво правиш? Толкова години чакахте дете! А сега, когато имате двама наведнъж, предаваш майка им!

– Искаш да ѝ разкажеш? Разкажи! Все ми е едно! Ще живея, както искам!

– Няма нужда да ми разказваш нищо, – вратата се отвори и Марина, която беше на разходка с близнаците и се върна по-рано, влезе, – всичко разбрах. Можеш да подадеш молба за развод, Антон. Ако искаш.

Тя мълчаливо се обърна и влезе в стаята…

Около месец Антон не предприемаше нищо. Живееше по обичайната си рутина: ходеше на работа, срещаше се с любовницата си, връщаше се вкъщи и започваше да мъчи Марина.

Много му се искаше тя да бъде виновна за всичко в ситуацията. Или поне да си мисли така. А също и родителите да мислят същото.

Ето, виждате ли: каква е тя, довела мъжа си до това да ѝ изневерява, да не иска да се прибира у дома. И даже иска развод!

Но игрите на Антон не произведоха желания ефект. Родителите бяха на страната на Марина и внуците си.

Една вечер, когато Антон се прибра почти в полунощ и пийнал, Марат Анатолиевич не издържа:— Стига си ни излагал. Утре ще се изнесеш и ще подадеш молба за развод. Марина с децата ще остане при нас.

— Да, добре! Още сега ще си тръгна! – изкрещя Антон и излезе.

Върна се при своята „дама на сърцето“, която го прие с радост…

При развода почти нямаше какво да делят – само дреболии. Нито кола, нито недвижимо имущество.

Месец след развода Антон загатна, че е време Марина с децата да се преместят при своите родители. Как така тя обитава неговата стая, а той трябва да наема жилище?

Щом го чу, баща му категорично заяви:

— Наемаш квартира – значи наемай. Марина и децата ще живеят тук, толкова, колкото е нужно.

— За кого е нужно? – изсумтя Антон.

— За Марина, разбира се. Или си мислиш, че ще я изоставим на случайността?

— Не разбирам какво общо имате вие – изуми се Антон. – Нали има свои родители?

— Достатъчно. Разговорът приключи – баща му явно не искаше да задълбава.

С кимване му показа вратата…

— И просто си тръгна? Просто така? – възмути се новата приятелка на Антон, когато той се оплака от поведението на баща си.

— А какво трябваше да направя? – ядоса се Антон. – Да се бия ли?

— Не, това е прекалено. Но странно: изгонили родния си син, а оставили някаква чужда жена. Очевидно тя ги е обработила!

— Е, не знам. Маринка поне изглеждаше свястна…

— Именно: „изглеждаше“! Не можеш да си представиш на какво е способна една обидена жена!

— Добре, ще видим докога ще издържат – махна с ръка Антон. – В крайна сметка, аз съм им единственият син. Няма да повярвам, че ще се откажат така лесно от мен. Ще се правят на благородници, но накрая ще изпратят Маринка при техните родители.

Антон сгреши. Забрави, че родителите му не се грижеха само за бившата му жена, но и за двете му деца – техните любими, дългоочаквани внуци.

Не сгреши само в това, че родителите му болезнено преживяваха разрива с него.

Марат Анатолиевич някак се държеше, но майка му нямаше миг покой. Плачеше нощем и се надяваше, че Антон ще се осъзнае, ще се върне при любимата си жена и деца. Нима може такава голяма любов просто да изчезне – заради някаква глупава прищявка?

Но мина година, след нея още една, а ситуацията не се променяше. Напротив – само ставаше по-лоша. Антон напълно престана да се появява, звънеше рядко и явно показваше, че не го интересуват нито децата, нито родителите му.

Постоянните тревоги си казаха думата. Майката на Антон се разболя. Поддаде. Лекарите предупредиха, че трябва да се подготвят за най-лошото. Станало беше прекалено късно, когато тя потърсила помощ.

С всеки изминал ден тя отслабваше.

Марина се грижеше за нея като за малко дете. Прекарваше нощите до леглото й, въпреки че и през деня имаше достатъчно работа.

Цялата къща, децата, свекърът и грижите за лежащата свекърва паднаха върху нейните крехки рамене.Но Марина не се оплакваше. Винаги добросърдечна и усмихната, тя сгряваше с топлината си всичко и всички около себе си.

Марат Анатолиевич се чудеше: кога тя изобщо спи? Всячески се стараеше да ѝ помага. Разхождаше децата, научи се да пазарува, дори започна да бели картофи!

Толкова беше благодарен на снахата за нейната добрина, грижовност, уважително отношение и за внуците, които растяха здрави и умни.

И все пак, колкото и да се грижеше Марина за свекърва си, колкото и да се стараеше, майката на Антон си отиде. И то почти в ръцете ѝ, прошепвайки в последния момент:

– Благодаря ти, дъще.

– Благодаря ти, дъще.

– Измъчи се… – чу Марина зад гърба си гласа на свекъра, който не посмя да я прекъсне, докато жена му се сбогуваше не с него, а със снаха си…

А Антон? Антон изобщо не се появи, докато майка му беше болна. Посети я няколко пъти и толкова.

Като разбра, че майка му вече я няма, той странно защо не изпита нищо. И затова реши, че няма смисъл да ходи на погребението. Защо? Нищо не може да се промени…

Позвъни на баща си и каза, че е в далечна командировка…

– Разбрах – тихо отвърна Марат Анатолиевич и затвори слушалката.

„Е, това е всичко – помисли си той, – останах съвсем сам.“

Три години живя като в сън. Ходеше някъде, правеше нещо, после не можеше да си спомни къде е бил и какво е правил.

Само внуците го изваждаха от това състояние. С тях той се шегуваше, смееше се, разговаряха за различни неща. Обичаше ги. А децата му отвръщаха със същото.

Една нощ на Марат Анатолиевич му се присъни жена му. Тя не каза нищо. Просто го гледаше с укор…

Събуждайки се, той внезапно си спомни: те бяха говорили за това с нея! Как можа да забрави? Излизайки от живота, тя всъщност му напомни да се погрижи за бъдещето на Марина и внуците.

„Благодаря ти, дъще“ – ясно прозвуча в главата му нейният глас…

И той направи това, което отдавна трябваше да направи: подари на Марина апартамента, в който живееха.

Снахата първоначално не искаше да отиде при нотариуса, не можеше да разбере какво иска от нея свекърът.

Но когато, със сълзи в очите, той ѝ разказа, че изпълнява последната воля на жена си, Марина се съгласи да приеме този неочакван подарък.

Когато Антон разбра за това, изпадна в ярост. Направи скандал. Но, след като баща му категорично го сложи на място, той, с отвращение, му хвърли напоследък:

– Когато тя те изхвърли от апартамента и от живота си, не разчитай на мен!

Вратата се хлопна гневно…

„Може ли изобщо да се разчита на теб, синко? – уморено помисли Марат Анатолиевич, – ти вече ни предаде, а дори не го разбра. А Мариночка няма да ме остави. В това съм сигурен. Голямо сърце има моето момиче…“

Дереккөз