Костя се разведе с първата си жена, защото тя не го обичаше достатъчно. Той го каза направо: „Малко!“

А на него му се искаше любов, внимание и грижа – много повече.

Още от малък Костя знаеше от майка си, че добрата съпруга трябва да обича и уважава мъжа, да поддържа ред в дома, да готви, да пере, да ражда и възпитава деца. И, разбира се, да е послушна, мила, добра. Абе, като… Пепеляшка.

Първоначално Костя реши, че Лена е точно жената, която търси. Той я ухажваше цяла година и си мислеше, че я познава като дланта си.

Но след сватбата, когато младото семейство заживя самостоятелно, Лена се оказа съвсем друга. Не че не правеше всичко необходимо, но, според Костя, го правеше с много малко любов.

Щом се върнеше от работа, тя набързо приготвяше вечеря и му я поднасяше. В началото Костя търпеливо ядеше това, което му поднасяше, но скоро започна да протестира:

– Не искам тази картофена яхния! И макароните ти в гърлото ми засядат! Омръзна ми! Обичам сарми!

– Костя, скъпи, – кротко отговаряше жена му, – ще приготвя сарми през уикенда. И повече, за да стигнат за три вечери. Но сега недей да се сърдиш, не се ядосвай. И аз съм била на работа. Всичко навън – магазини, опашки…

– Намери си оправдания! Трябва да успяваш с всичко! Ако не успяваш, ставай по-рано! Майка ми се вдигаше с петлите, за да приготви храна за целия ден. И не просто храна, а това, което всеки обичаше. Ако беше сложила на баща ми тези макарони с кюфтетата, щеше да ти ги метне директно в главата!

– Метни ги ти! – с предупредителен тон отговори Лена, – и ще си хванеш тигана в отговор!

– Ето, – ухили се Костя, – казвам ти: никаква си!

– Намери си друга, – обидено отвърна жена му.

Лена не беше злопаметна, затова приемаше поредицата разправии като опит за напасване на характерите. Тя искрено се стараеше да отговори на очакванията му. Докато не се появиха близнаците…

Грижите за малко дете взимат много време и енергия, а когато са две наведнъж, положението става още по-сложно.

Дните на Лена минаваха като миг. Често не успяваше да изчисти апартамента, да изглади дрехите или да сготви на Костя сарми, пържоли и другите му любими ястия.

Костя не изтърпя дълго:

– Съвсем си се разглезила, – избухна той само след няколко месеца, – седиш си вкъщи, а е пълен хаос! Аз, между другото, работя като луд! И защо няма какво да се яде?! Хапвай си кашата сама! Нима не изкарвам пари за месо?!​​– Костя, момчетата са толкова малки. Те се нуждаят от грижи, постоянно – и през деня, и през нощта. Аз се изтощавам, не се наспивам. А ти не помагаш. Потърпи малко, ще пораснат и всичко ще се оправи – увещаваше го жена му.​​

​​– Потърпи? Сериозно ли? Забрави ли кой е господарят в този дом! И за каква помощ ми говориш? Достатъчно е, че ви издържам!​​

​​– Но това са твоите деца, Костя – опита да го вразуми Лена. – Ти имаш задължение да се грижиш за тях.​​

​​– Мои? А дали изобщо са мои. Кой ви разбира вас, жените – грубо отвърна Костя и си тръгна, тръшвайки силно вратата.​​

​​Не, всъщност, той не мислеше така. Просто искаше „да сложи жена си на място“.​​

​​Обаче Лена прие думите буквално. Беше обидена. И подаде молба за развод.

​​– Ти си луда? – Костя не можа да разбере постъпката ú. – Коя ли ще те иска с две деца! И помни: ако решиш да се върнеш, няма да те приема!​

​​Тя не го потърси. Нито веднъж не поиска помощ. Замина при родителите си. Те ѝ помагаха да отгледа децата.​​

​​Костя, разбира се, плащаше издръжка. Но за да намали сумата, си намери по-нископлатена работа – като пазач. А в свободното време заработваше „на черно“ за себе си.​​

​​За децата спомена само веднъж, когато майка му попита:​

​​– Сине, как са внучетата ми? Сигурно вече тичат?​​

​​– Забрави за тях, мамо. И не питай. Плащам издръжка, и това е всичко.​​

​​– Как така! Това са твоите деца! Не може така, трябва да се срещаш с тях. Иначе ще пораснат, без да знаят кой е истинският им баща.​​

​​– Нищо не дължа на никого. Лена сама ги лиши от баща им, така че сама и да ги отглежда.​​

​​Две години по-късно, изморен от грижите на майка си, Костя отново се ожени. Настя отговаряше на всичките му изисквания: готвеше прекрасно, поддържаше чистота и уют у дома, грижеше се за него ден и нощ. И го обичаше. Толкова много, че след няколко години Костя започна да се задушава от тази любов.​​

​​Настя контролираше всяка негова стъпка, искаше да знае за какво мисли, наблюдаваше накъде и към кого гледа. Защото ревнуваше. Безумно.​​

​​Дори раждането на дете не намали настървеността ѝ. С една дума, след седем години живот „под шапката на Мюлер“, Костя подаде молба за развод.​​

​​За това, че сега ще трябва да плаща издръжка и за още едно дете, мъжът не помисли: единственото му желание беше да се освободи.​Ясно беше, че и с този син след развода Костя прекъснал всякакви връзки.

Минаха години. Костя, вече Константин Андреевич, повече не се ожени. Да, живя с жени. Но се разделяше също толкова лесно, колкото и започваше отношения.

Кандидатки с деца изобщо не разглеждаше. Смяташе, че не е длъжен да изхранва чужди деца.

Влюби се само веднъж. Оксана беше прекрасна! Те се срещаха почти половин година. Костя дори се реши да ѝ предложи брак.

Но, като узна, че жената има дъщеря, която живее при дядо си и баба си, веднага се дръпна.

Както и да го убеждаваше Оксана, че детето „няма да пречи на тяхното щастие“ и че ще продължи да живее при родителите ѝ, Костя беше категоричен:

– Не, Оксана. Днес твоите родители са живи, а утре? И тогава какво? Ще ми натовариш дъщеря си на гърба? Няма начин! …

И така Константин Андреевич продължи живота си. Изпрати родителите си. Плати издръжките. Пенсионира се.

Жените вече не го интересуваха особено. Но не му се готвеше сам, нито се занимаваше с домакинска работа. Освен това, силите му намаляха, а здравето започна да го предава.

И Константин Андреевич реши да издири Настя. Ами ако тя все още е сама? Сега нейната луда любов би mu дошла добре…

Отиде, позвъни на вратата. Отвори някакъв млад мъж.

– Настя… Анастасия Павловна вкъщи ли е? – малко смутен, попита Константин Андреевич.

– Мама почина. Преди година – отвърна мъжът, – а вие кой сте?

Костя се обърка:

– Аз? Никой…

„Щом този е пораснал толкова, представям си какви са станали Ленкините момчета“ – мислеше си Константин Андреевич на връщане към дома. – „Ще са по-големи все пак…“

Няколко дни мъжът не можеше да изкара тези мисли от главата си. Накрая реши да намери Лена. Да види синовете си: „Имам право, все пак…“

Константин Андреевич дълго се суетеше пред вратата, без да се осмели да позвъни.Най-накрая натисна звънеца…

Вратата се отвори. На прага стоеше Лена. Почти не се беше променила. Все така стройна, с трапчинки на лицето. Само бръчките и побелялата коса издаваха времето, минало оттогава.

– Костя? – учуди се Лена, – Нима помниш?

– Помня?

– Ами да, днес имам юбилей. Затова ли дойде?

– Да-да… Разбира се – потвърди предположението на бившата си съпруга Константин Андреевич, който всъщност нито беше забравил, нито знаеше, че днес Лена има рожден ден.

– Е, влез. Всички вече са тук. Да те представя ли, или сам?

– Сам – промълви Костя, отново объркан.

Щом влезе в стаята, почувства как краката му натежаха, а вътре в него всичко сякаш замръзна.

Около празничната маса седяха двама почти идентични мъже с техните съпруги, няколко деца – очевидно техните деца, а значи и внуци на Костя. Имаше и още една двойка – Максим, синът на Настя (оказва се, че братята отдавна общували) и бременната му съпруга.

Всички погледнаха с любопитство към непознатия гост. Очите им излъчваха доброжелателност.

– Моля, обичайте и уважавайте – каза Лена, майката на това голямо семейство, – това е…

Константин Андреевич машинално хвана Лена за ръката.

– Това е стар познат на юбилярката – завърши той фразата й, – просто дойдох да я поздравя…

– Мамо, това той ли е? – попита един от синовете, щом излезе с Лена в кухнята да помогне за тавата с френската мусака.

– Кой „той“?

– Нашият баща…

– Не знам какво да ти отговоря, сине…​​– Кажи, както си е.​​

​​– Да, това е твоят биологичен баща. Появи се за първи път от над тридесет години.​​

​​– Какво иска?​​

​​– Не знам.​​

​​– Е, добре, аз сега ще разбера!​​

​​– Недей, не разваляй празника. В крайна сметка, може би у човека се е събудила съвестта…​​

​​След като прекара целия ден със своите синове и внуци, Константин Андреевич се прибра у дома, но беше видимо разстроен. Не, него не го измъчваше съвестта, нито съжаления за това, че животът му е преминал далеч от децата.​​​

​​​Тревожеше го нещо съвсем друго. Той ясно видя пред себе си трима възрастни, очевидно заможни мъже, за които бе плащал издръжка цели 18 години. Осемнадесет! Официално!​​

​​И тогава на мъжа му хрумна: „Сега вече те спокойно могат да ми се издължат“ …​​

​​Дори дъхът му спря от вълнение за предстоящите възможности…​​

​​Но Константин Андреевич не успя да направи нищо. Тази нощ той почина. В съня си.​​

​​Сърцето му спря…​​

​​P. S. Харесайте и се абонирайте за моя канал​

Дереккөз