— Не, Петър, — Ива поклати глава, сякаш това беше единственото, което можеше да каже в отговор на неговата наивност. — Това е моят дом. Апартаментът ми остана от Виктория и имам пълното право да определям тук правилата.
— Пак този апартамент! — Петър удари с юмрук по стената, сякаш този удар можеше да промени цялата ситуация. — Само за него мислиш! А аз? А Светлана?
Ива мълчаливо гледаше съпруга си. Не разпознаваше човека пред себе си. Къде беше онзи грижовен Петър, който някога се кълнеше да я защитава и подкрепя? Пред нея стоеше възрастен мъж, който дори не можеше да защити собственото си семейство.
— Знаеш ли, — тихо каза Ива, — дълго вярвах, че ще мога да създам семейство с човек, който поне веднъж в живота ще защити нашите общи интереси. Но съм сгрешила.
— За какво говориш? — Петър се намръщи като човек, който изобщо не разбира за какво става дума.
— За това, че винаги ще бъдеш на страната на Светлана, — Ива стисна устни и влезе в спалнята, отваряйки гардероба. — Дори когато тя очевидно греши.
Тя извади куфар и започна да прибира дрехите на съпруга си. Петър объркан стоеше до вратата и наблюдаваше действията ѝ:
— Какво правиш?
— Събирам ти багажа, — спокойно отвърна Ива без да спира. — Нали толкова ти харесва как е при Светлана? Еми живей там тогава.
— Ива, полудя ли? — Петър опита да я спре; гласът му звучеше все по-отчаяно. — Хайде да поговорим спокойно. Разбирам те, ядосана си…
— Не, Петър, — Ива се отдръпна от него; лицето ѝ остана спокойно, но в очите ѝ имаше такава решителност, че думите му се разпиляха във въздуха. — Не съм ядосана. Просто всичко ми стана ясно. Виждаме семейството различно: за мен то е партньорство и взаимно уважение; за теб – безкрайни отстъпки към Светлана.
Седмица по-късно Ива подаде молба за развод. Петър се луташе между жена си и майка си в пореден опит да намери компромис – но беше късно: Ива вече бе взела своето решение.
— Ива, хайде всичко да обсъдим! — молеше Петър с надежда тя да го чуе. — Ще говоря със Светлана – ще идва по-рядко…
— Не става дума колко често идва тя… – уморено отвръщаше Ива – а че ти не можеш да защитиш личното ни пространство. Вече не се чувствам сигурна до теб.
Когато Светлана научи решението на Ива устрои истинска обсада: звънене по телефона, изпращане на роднини и опити чрез общи познати – сякаш играеше партия шах със сина си като последен жокер.
— Помисли за мъжа си! – вайкаше се Светлана пред рухналия свят в ръцете ѝ. – Счупи му сърцето!
— Не, Светлана! – твърдо отвърна Ива като сложи окончателната точка на този дълъг разговор. – Вие разбихте брака ни с постоянното ви вмешателство.
Разводът мина бързо; Петър не направи пречки – явно най-сетне осъзна колко безвъзвратно е изгубил доверието ѝ. В деня на подписването на документите Ива изпита не горчивина а облекчение – сякаш някой бе махнал тежък воал от очите ѝ.
Връщайки се в опустелия апартамент първото нещо което направи беше да изкара старата шкатулка с фотографии на Виктория; на една снимка баба ѝ стоеше до прозореца ‒ също толкова решителна и откровена.
– Права беше Виктория… ‒ прошепна Ива гледайки снимката ‒ Не трябва другите да управляват живота ти вместо теб…
Животът постепенно навлезе в обичайното русло: интериорът бе обновен според собствения вкус на Ива ‒ а не по указанията на Светлана; уютът и спокойствието пак царуваха у дома ‒ онези тихи моменти които могат да скрият човека от света.
Една вечер някой позвъни на вратата: пред прага стоеше Петър.
– Ива… може ли поне за малко? ‒ гласът му бе тих пълен със съжаление но и с онази решителност която тя отдавна не бе виждала у него.
Ива поклати глава:
– Извинявай Петър… но тази глава вече е затворена…
– Много осъзнах… ‒ Петър наведе очи търсейки там някакъв отговор ‒ Светлана сгреши… Аз също…
– Радвам се че го разбираш… ‒ меко отвърна Ива ‒ Но понякога осъзнаването идва твърде късно…
Затваряйки вратата след него тя премина през хола и седна във любимото кресло на Виктория; вече знаеше със сигурност: никога повече няма да жертва себе си за чужд комфорт.
В апартамента ухаеше на прясно сварено кафе и цветя – както някога когато Виктория учеше малката Ива какво значат сила и независимост… Усмихвайки се леко тя разбра: вече е жената с която би се гордяла баба ѝ…
Мина половин година… Животът й напълно се преобрази… Апартаментът пак стана крепостта й мястото където може просто да бъде себе си… Най-важното – научила беше ценността на личното пространство… Животът в който най-сетне самата тя държеше съдбата си…
