Петър объркано местеше поглед между Светлана и Ива, очите му шареха неспокойно, като на заек, попаднал в капан. Вътре в него нещо бушуваше, а думите не идваха.
— Може би наистина трябва да помислим? Понякога ми е неудобно да работя на кухненската маса… — промълви той.
— Какво?! — Ива зяпна от изненада, невярвайки на ушите си. — Петър, сериозно ли говориш?
— Ето виждаш ли! — Светлана вдигна ръце към тавана, сякаш току-що бе спечелила партия шах. — На Петър му трябва кабинет, а ти мислиш само за себе си.
— Само за себе си? — Ива усети как дланите ѝ започват да треперят от ярост. — Това е моят апартамент, между другото! И аз…
— Твой е, твой е, — прекъсна я Светлана с тон на човек, който се чувства истински господар и собственик на това пространство. — Само че вече си омъжена. Семейството е най-важното, Ива, разбираш ли? Трябва да умееш да отстъпваш.
Ива стисна зъби. Гърлото ѝ се стегна и буцата вътре ставаше все по-тежка с всяка дума. Три години – три дълги години тя търпеше тези посещения, опитваше се да създаде уют и топлина у дома си, пазеше вещите на Виктория – макар и не идеални, но толкова скъпи. А сега ѝ предлагат да спи в килера и да изхвърли старинните вещи – спомените – защото пречат… А за кого беше всичко това? За тази жена, която всеки път нахлува като ураган и решава как другите трябва да живеят.
— Хайде да направим разместването още сега! — внезапно предложи Светлана и стана от масата с такава решителност, че Ива за миг помисли колко често ѝ се случва това. — Тъкмо видях чудесно бюро в магазина. Петър, вземи утре почивен ден – ще отидем да го купим…
— Мамо… може би не сега? — опита се Петър да я спре, но тя вече не го слушаше.
— Защо да чакаме? — Светлана вече вървеше към спалнята. — Господи колко боклуци имате тук! Всичко това твое ли е бе, Ива? Трябва да се изхвърли…
Ива застина щом чу как Светлана започна да дърпа чекмеджетата на скрина – онзи същия скрин стоял тук още когато тя беше дете; там бяха старите снимки, писма, детски рисунки и украшенията на Виктория. Това не беше просто мебел – това беше паметта ѝ: късчета минало пазени от близките ѝ.
— Не! Стига вече! — издиша Ива без сили повече да мълчи; тръгна след Светлана усещайки как гневът напира отвътре й. — Достатъчно!
И точно тогава Светлана държеше старата кутия със снимките така все едно държи някакъв ненужен боклук.
— Защо пазиш този боклук? — каза тя презрително. — Само място заема! Петър донеси чувал за боклука…
— Оставете я веднага! — извика Ива и грабна кутията от ръцете й. — Това са спомените ми от Виктория!
— Ива! — възмути се Светлана високо.— Как разговаряш със старши?! Петър виждаш ли какво прави жена ти?
Петър застана между тях напълно изгубил увереността си; вече не знаеше чия страна трябваше да вземе.
— Момичета… хайде спокойно… – опита се той тихо-плахо.
— Не! – нервите на Ива не издържаха повече; всичко натрупано през последните три години избухна навън неудържимо: – Това е моят апартамент! Моят! Няма да позволя размествания без моето съгласие!
– Мамо… права е Ива… – опита се Петър несигурно под строгия поглед на майка си; тя го гледаше като малко дете което нищо не разбира.
– Петър ти ли не виждаш?! – драматично въздъхна Светлана очите й святкаха открит гняв: – Тя командори над теб! Решава всичко вместо теб! А ти си мъжът главата на семейството ти трябва свое пространство!
Петър застина местейки поглед между майка си и жена си после пак към майка си; усещаше как противоречията го разкъсват отвътре.
А в същото време в душата на Ива избухна огън който я изпепеляше отвътре.
– Знаеш ли… всъщност мама има право… – каза той обръщайки се към жена си: – Наистина ми е неудобно до кухненската маса… а няма ли малко промяна понякога даже добре?
И земята под краката на Ива сякаш пропадна.
Никакви земетресения или катастрофи нямаше как така жестоко да разрушат света й както предателството на най-близкия човек.
Не можеше да повярва че той нейният мъж когото обича комуто вярвала просто така предаде апартамента й в ръцете на майка си.
Защо?
Само заради едно ново бюро някъде в ъгъла?
А тя пак трябваше „да освобождава място“ за поредната блестяща идея…
Това не беше просто липса на разбиране.
Това беше предателство.
