— Виждаш ли, Асен, а ти мислеше, че Елена няма да се съгласи! — зарадва се Виолета. — Елена, останете на вилата до пролетта, а ние ще идваме често при вас. Какво остава — малко повече от четири месеца и вече ще е март! После пак идва лятото, ще ви помогнем да прекопаете градината, децата ще дойдат през ваканцията. А ние с Асен ще отдадем вашия апартамент под наем за година — вече има желаещи. Така ще имаме първата вноска за ипотеката, нали искахте да ни помогнете? Нали така, Елена?
Докато Виолета разказваше плана си, Асен гледаше през прозореца — какво ли видя там? А Елена почти без да се замисли се съгласи. Наистина чудесна идея! Само една година на вилата — какво толкова? Така или иначе от ранна пролет до късна есен живее тук, а зимата всички идват заедно за Нова година — колко хубаво беше!
Младите караха ски и шейни, дори Елена се спусна по склона — истинско чудо, сякаш е отново дете! После печаха шишчета на скарата, съседите минаваха на гости; тогава по Нова година много хора бяха дошли тук…
Елена почисти печката и напълни цяло ведро с пепел. Разпръсна я върху заснеженото лехче с ягоди — казват, че пепелта е полезна за ягодите.
На кого приличам аз? — изведнъж си помисли Елена. Живея като отшелница — това ли съм аз? Но заради сина си какво ли не би направила човек; а и не е кой знае какво особено. Много хора живеят така; а продуктите съседите обещаха да донесат от крайната къща — те също зимуват тук по свои причини.
А децата не ме забравят: звънят ми, тревожат се; само че Виолета е болна и има висока температура. От нея се зарази и Асен — какво да се прави, такива са обстоятелствата.
А аз? Аз се справям: имам запаси от брашно и зърнени храни. В мазето има туршии и сладка, даже консервирано месо и кондензирано мляко. Защо да тъжа?
Къде да изхвърля тенджерката с остатъци от храна ме научи съседката ми по вила.
