— Елена, този уикенд няма да можем да дойдем! — гласът на сина ѝ звучеше виновато, но телефонът веднага беше поет от снаха ѝ:
— Елена, само не се обиждайте, добре ли? Донесохме ви много продукти, ще ви стигнат поне за още седмица. И непременно скоро ще дойдем. Ама наваля толкова сняг, пътищата не са почистени, задръстванията са ужасни… Е, до скоро, Елена, не тъгувайте!
Да, наистина има много сняг — трябва поне пътеките да изчистя, иначе и през двора не може да се мине. Мислех си, че синът и внукът ще дойдат да почистят, ама явно няма да ги дочакам.
А трябва дърва да се внесат и печката да се запали. Отоплителите не смогват — от сутринта вкъщи е студено; това вече не е есен, а зима.
Елена нахлузи ботушите си от вълна, облече старото си палто и върза забрадка.
Ех, ако можеха бившите ѝ колежки от аптеката — където прекара почти целия си живот — да я видят сега, сигурно нямаше да я познаят.
Есента никак не ѝ се тръгваше от вилата. Прекрасно е на пенсия лятото на вилата.
Само едно я мъчеше — апартаментът ѝ стои празен, а семейството на сина живее на тясно. Елена вече си беше разбила главата в мисли как може да помогне на сина и снаха си. Тя сама има малък двустаен апартамент, а синът с неговото семейство живее почти в същия размер жилище четирима души заедно. Големият внук Никола вече е голямо момче, а внучката Калина още е малка; разделили стаята със шкаф — какво е това живот?
Срамота някак… Собствените ти хора! Тя като царица живее сама, а децата и внуците се тъпчат.
Приятелките ѝ я съветваха да не се мести при тях: „Живей отделно докато имаш сили.“
Да продаде двустайния си апартамент и за себе си по-малко жилище да купи – та дано останат пари за сина – няма как; нейният двустаен струва колкото едностаен.
А есента синът Асен с Виолета и децата дойдоха при нея на вилата. Донесоха лакомства все едно празник е! А после Асен каза:
— Елена, ние тук с Виолета помислихме… Нали ти харесва живота на вилата?
— Разбира се че ми харесва! — учуди се така странния въпрос Елена. — Даже хич не ми се тръгва!
